Диана Димих

Видях отдалече автобуса на последната спирка и позабързах. Но колко могат да се раздвижат артритни крака, огънати настрани като на кавалерист… Докато подмина дългия блок, и рейсът се изсули зад завоя. Пенсионерски късмет, няма що… Спрях задъхан на метри преди навеса. Поне петнайсетина минути ще има да вися. И още десетина - през почивката на следващия, доде му дойде време за тръгване според разписанието. Е, така сме ние, от крайните квартали. Па докато чакам на спирката, ще ми лъха откъм храстите, дето ги подпикават шофьорчетата. И те не са виновни, човещина е. Като не са им сковали нужник…
Докретах до спирката, готов да се тръшна на седалката. Там се беше изгърбил държелив мъж, по-млад от мене, умислен, забил лакти в коленете и преплел юмруци като боздуган под брадичката си. Вдигна очи, попремести се и тупна с длан празното място до себе си. Схванах поканата и седнах до него. Веднага усетих, че човека нещо го яде отвътре. Подхванах го оттук-оттам, разговорихме се. Разправих му едни мои истории и той живна. Оказа се и той пенсионер от няколко години.
- А, на един хал сме, значи. Жена, деца имаш ли? Как я караш?
- Какво да ти разправям - подхвана човекът. - Дъщерята се задоми, имам внук. Живеят под наем, да са си отделно. То при нас няма и къде - гарсониерката за кого по-напред… Доскоро си мислех, че всичко им е наред. Но откакто зетят остана без работа… Първо за нищо не се досещах. Но един ден бях у тях да пазя внука, че хремав не го взимат в детската градина. Подхвърляхме си топка, целихме мишена със стрелички, после пуснах телевизора за новините и малкият се заигра сам. Редеше някакви замъци по килима, някакви пъзели и по едно време го чувам да си говори: „Принце, защо биеш принцесата?” Наострих ухо. Мълча, мълча, и отново: „Принце, защо биеш принцесата?” Не посмях да го подпитам, но търсех сгода да говоря с дъщерята, когато е сама. Пък не исках да тревожа и жена ми. Оттогава тия думи ми се забиха като бодил. Взех да ги наблюдавам. И дъщерята, и зетя. Тя идваше у нас да доведе внука за събота и неделя, но все бързаше. Хвана се на частно да прави отчетите на фирми през празниците, нали нейният вече година беше безработен. Понякога го викали за нощен пазач, ама това ни е заплата, ни е за инженер. Млад мъж - да варди разни офиси и гаражи… Умът мързелува ли, почва какво ли не да му се върти, докато някой ден превърти.
Веднъж отивам у тях без предупреждение и още от уличната врата ги чувам - цепят стълбището! На бегом стигнах до техния етаж. Тя крещи, той крещи. Детето реве. Звъня. Умълчаха се. Пак звъня. И нищо. Не отварят. Задумках. Щях да изкъртя вратата. Най-после дъщерята отвори. С червени очи. С мораво над лактите. Само като ме видя как влетях, увисна на врата ми:
- Тате, недей. Не се меси. Това си е между нас.
Едва ме удържа. Прегърнах я, да усети, че не е сама. Заведох я в детската стая при внука. Постояхме. Аз на жена не съм посягал, та кръвта ми кипна. Да не съм отгледал дъщеря, да ми я пребива някой си…
- Откога е това? Пие ли? - питам.
- Не пие, но много скандали прави. Нервен е.
- И аз съм нервен - викам, - тъкмо такъв търся, да ми пасне на нервите, че да видим кой е по-ербап. Няма да си оставя детето на боксовия ринг, да си опитва някой юмруците…
И пак рипнах, но тя отново ме спря:
- Всичко ще ти кажа, тате. Почна се, откакто го съкратиха. Аз плащам наема, сметките, детската градина, цигарите му, кафето му. А отгоре на всичко и ми крещи, като че аз съм виновна. И той се поболя, знам, не му е лесно. Затова дълго търпях. Не съм ви казвала, но какви ли не болести му намериха. На трийсет и пет! Уж гастрит, после язва излезе. Гръбнак, колена, дископатия, високо кръвно. Диабет направи. Тресе се от нерви и за най-малкото надига… Има и друго. Дадоха му група инвалидност, пенсия получи. Забрани ми да споменавам пред вас, заплашва ме. Само се тюхка, все за болестите си говори, по цял ден в интернет чете за здравето, за какви ли не лечебни процедури. Толкоз е нервен…
- Той е нервен, дъще, щото го е яд на живота си. Не му е виновна съдбата, че е без работа, че с инвалидна пенсия живее. Който е неудовлетворен, той в кожата си не се побира, затуй се е вторачил в болестите. А е болен, защото от себе си не е доволен.
И двамата ги разбирам - и него, и нея. Как да помогна? Омекнах, като видях на какъв огън се пържи зетят, и за моето момиче ми е жал. Онзи само на гърло е силен, само на крясъци, иначе с една ръка мога да го смачкам. Но - болен човек… Все пак трябва един етюд да му разиграя, да има едно наум. Казах й да чака тука, само да си поговоря с него.
Той седеше в хола на дивана, който нощем разпъваха за спане. Хванах го за гушата и го дигнах, разтърсих го.
- Само да я пипнеш още веднъж, няма да те има… Дотука ще си! И никакви викове, никакви разправии да не чувам! Ако разбера, че пак правиш скандали, прибирам си дъщерята и внука и ще я видиш чак на бракоразводното дело. За последен път! Ясен ли съм?
То, и името ми е Ясен, така че той само примигна с очи да потвърди, че съм ясен…
След някой и друг ден пак говорих и с него, и с нея. За обичта говорих. За стръмното в живота, което изкачваме, подпирайки се на човека до нас. На обичния човек. Както децата си учим на добро, така и ние един друг се учим. На търпение, на по-голяма обич, на прошка. От това имаме нужда - да сме близо и да допираме рамена…
Оттогава се е кротнал. Дъщерята уж вече нищо не крие от нас, ама кой знае. Търпеливи са българските жени. Понякога лоша, друг път - добра традиция е това търпение. Тя каза, че преди хич не му мълчала, опъвала му се, но откакто той се свил, и на нея й дожаляло. Щом и на мене… Дъщерята каза, че най-после се съгласил да си лекува депресията. Бил на лекар, предписали му хапчета. Почнах по-често да наминавам у тях. Да знае той, че има кой да я защити. И тя да знае. Двамата да усещат, че имат опора отвън, от по-старите. Пък и така ги държа под око, по детето разбирам какви са им отношенията. Последния път нарочно накарах внука да нареди пъзела със замъка. Уж се заплеснах в телевизора и го чувам по едно време:
- Принцът целунал принцесата и й казал: „Ще се оправи всичко, ще видиш. Обещаха ми работа. Ще ти купя дълга рокля и ще те заведа на бал в замъка. Не плачи, принцесо, и златни обувчици ще ти купя. И за малкия принц колело ще купя…” Така й казал той. И заживели принцът и принцесата… заживели… като баба и дядо - гушнати…
Автобусът пристигна с пъшкане и закова пред нас, пътниците слязоха набързо и аз се надигнах.
- Хайде, да сменим седалките с по-меки - опитах да се шегувам и го тупнах по рамото да става.
- Аз няма да пътувам. Само така си седя. Алиби за пред хората - уж чакам рейса.
- Че в градинките между блоковете не е ли по-добре? Тихо, зелено…
- Там пълно с познати, съседи. Не ми се говори с тях.
- Е, тогава - среща на спирката. До следващия път.
Човекът само загреба въздух с ръка и очерта свод, сякаш се съмняваше - я има друг път, я няма…