УСМИВКИ
I.
Не съм практичен! -
Не мога да си служа
с това най-сигурно оръжие,
което всякога е съчетавало,
а съчетава и сега
отлично ризницата, щита, меча…
/Удобно за отбрана и за нападение!/
Не вярвам аз да го е притежавал
и някой друг със мойта кръв,
чиято нишка криволичи
през дебрите на вековете
до страшната НАЧАЛО!…
Понякога, когато дойде бърза нощ,
Животът-Сфинкс ме сепва със един въпрос:
“Добре де, как си оцелял до този миг?”
Понякога, когато грейне весел ден,
отново чувам глас настойчиво да пита:
“Кажи, къде е ключа на загадката?”
Ръцете на всесилната съдба
размествали морета, планини, вулкани
и кърваво димяло в дланите й земното кълбо -
като сърце,
изтръгнато от тайнствената гръд
на мощната Вселена,
за да започне свой живот…
И аз съм убеден:
Така е оживяла нашата Галактика!
Туптящото сърце й дало ритъм и движение,
насочвало я в шеметната орбита,
по звездните пътеки.
Изглежда тъкмо то я е направило безсмъртна
/защото и Галактиките се изяждат…/.
НАЧАЛОТО! НАЧАЛОТО! Клокочещото време
на гигантите!
Вилнели диви урагани, гаснели комети.
Космическите ветрове събаряли като играчки
просторни пещери -
със сводове като кубетата на църкви.
Космическите смерчове отнасяли като прашинки
дървета със корони-облаци -
по-яки и от пирамиди, по-снажни и от катедрали!
/О, богове!
Тогава тук да сте били, та да ви видя!…/
От мълнии, от лава,
сред ледове, под дъждове
загивали мамонти, мастодонти,
изчезвали ихтиозаври, бронтозаври
/и още колко знайни и незнайни същества
са се превръщали в обект
на любопитната археология!…/
Ала светът не свършвал!
Оставали са най-практичните!
Да! Само те!
Добре де, ами как и аз съм оцелял?!
С напрегнато внимание
потърсих ключа на загадката
в поредицата от картини като филм
за онзи час на най-голямата опасност,
когато нишката на мойта кръв
е щяла да се скъса.
… Мъжете, едри и навъсени,
от племето на човекоподобните,
напуснаха добрата пещера и тръгнаха на лов….
Във джунглата, сред исполинските лиани,
се хвърлиха на бой с невиждан звяр:
на ръст достигаше небето!
Запълни хоризонта!
Каква примамливост! Каква чудесна цел!
Цял хоризонт - месо! Цял хоризонт - живот!
Връхлитаха, връхлитаха, връхлитаха
мъжете, силни и безмилостни
от стадото на човекоподобните.
А звярът яростно се бранеше,
но сигурно усещаше, че ще загине.
Не притежаваше той тяхното оръжие -
практичността -
което може би
сама съдбата бе им дала във наследство
/ако е смятала да ги остави вечно:
човекоподобни…/.
От тях един-единствен мъж /ще го опиша после/
не притежаваше това оръжие,
удобно за отбрана и за нападение,
и както звяра бе осъден да умре…
Те, двамата, се сгромолясаха.
Логичен край, нали?…
На топли късове отиде звярът в пещерата.
А другият “мъртвец” остана в джунглата.
Във стадото на човекоподобните
веднага го забравиха.
Те още не умееха да съжаляват
за ТОЗИ или ОНЗИ.
Пружинките на техните инстинкти
хей тъй, неволно, мимоходом,
размърдаха във мозъците им представата,
че “онзи там” отдавна се държеше непонятно,
че беше странен и различен: значи и излишен…
ЗАЩО?
Когато всички дъвчеха -
космата хрускаща тълпа,
той гледаше през гърлото на пещерата
как вън изгрява слънцето,
как облаците се разтварят и му дават път,
как светлината засиява във неповторими багри,
които пръскат отражения от някакъв
далечен свят…
Изправяше се бавно, като омагьосан
и тръгваше: къде?
На полегатото му чело трепкаше чертичка,
в очите му, дълбоко хлътнали, гореше блясък,
невиждан в други ничии зеници…
Да, беше странен!
Когато всички лягаха,
притиснати, за да не се страхуват,
той втренчено разглеждаше
през мрежата от сенки
как плахо идват лунните лъчи,
как лекичко опипват старите стени и ги променят,
как в мрака се пробуждат лъскавите сталактити
и разпиляват рой съзвучия от някакъв
незнаен свят…
Отново ставаше, поведен като от магия,
пак тръгваше: къде?
В очите му танцуваха добри искрички,
на грубите му бърни грейваше гримаса,
невиждана на друга ничия муцуна…
Да, беше толкова различен!
През дните търсеше дъгата пъстроцветна,
която озарява бъдещите плодове.
През нощите заставаше под тъмния небесен свод
и сякаш слушаше напевите на чудна раковина.
През дните шареше със лапа по стените,
за да научи как рисуват лунните лъчи…
През нощите ръмжеше тихичко и се полюшваше
насам-натам,
за да отгатне как се ражда ритъма на звуците…
И ето: всъщност всичко е започнало
оттук-нататък!
Защото този млад мъж, странен и различен
от племето на човекоподобните,
напук на логиката не загинал
в часа на най-голямата опасност…
КАКВО МУ Е ПОМОГНАЛО?
Дали това, което виждал само той?
Дали това, което чувал само той?
Дали това, което искал да постигне?
ТОЙ!
Той, който минал през смъртта!
Той, който пръв се бе усмихвал!…
Поредицата от картини, като филм
внезапно свършва.
Сега е ред фантазията ми да се намеси:
да разгадае ходовете на съдбата му,
да очертае ясно някои събития
от неговия, пълен със превратности живот!
Безспорно се е случило и най-невероятното:
във стадото не всички са го смятали
за толкоз странен и различен, че да бъде чужд!
И той извършил още нещо:
погрижил се да завещае всичко, заради което
си струвало да оцелее!…
Така кръвта му, яка и безкрайна нишка,
поела между джунглите на вековете:
от страшното НАЧАЛО,
от сътворението на света и на човека
ЧАК ДО МЕН!…
II.
Не са се свършили
и няма да се свършат чудесата!
Едно от тях съм аз сега
и сигурно ще бъда пак
след много време /може би след цяла вечност/,
когато неспокойните часовници
/според представите ми/ ще са станали излишни,
защото за какво ли ще е нужно Еди кой си
да бърза за не знам къде си…
Тогава слънцето ще грее кротко и опитомено
и ще напомня птица във кафез!
Ще го разнасят хората, където пожелаят
и ще превръщат хей така, по свой каприз,
нощта във ден, деня във нощ…
Със други думи:
Плодът на подвига ще служи за игра!
Тогава няма да се чува песента на славей,
защото всеки славей пее рано, буди във зори,
на хората това не ще се нрави,
ще нарушава най-желаното им забавление…
Със други думи:
Ще искат те да спят безкрайно и без сънища…
/А тези хора ще сте вие, нашите потомци!
Дали ще си приличаме?
Съмнявам се!../
Навярно ще сте ни забравили.
В енциклопедиите ви ще пише:
Били са твърде примитивни -
страхували са се от бури, мълнии и наводнения,
извайвали гигантски сфинксове,
издигали опушени олтари,
вървели плачешком подир хоругви,
измисляли си разни богове
и в храмовете ничком падали
пред техните изображения.
Но ето най-особеното във раздела “примитивни”:
Треперели за своята прехрана,
за някакво си “житно семе”
и се тревожели за своите сърца -
влияела им радиацията,
щом започне танца
на кипналите слънчеви протуберанси.
Били са също упорити, зли:
готови да се хванат за гърлата ненадейно,
съдбата си готови да заложат,
да я окачат на косъм,
живота си готови да рискуват,
дори да го взривят в краката на врага си…
И всичко: в името на лични или общи цели,
за лични или общи намерения,
за лични или общи перспективи.
Понякога те будят двоумение:
Борба за допотопното превозно средство
“леката кола”,
или за най-нищожно късче територия от
“родната земя”…
Били са още крайно неспокойни:
безспир се лутали из гъсталаците
на всевъзможни чувства,
отмервали минутите, секундите, пестели ги.
И бързали! И бързали!
А за къде? А за какво?
Тъгували са искрено над празни гробове,
в които трябвало навеки да почиват
моряци, пътешественици, космонавти -
ОНЕЗИ, дето не пристигали обратно
във уречения час…
Но ето най-особеното във раздела
“крайно неспокойни”:
Събуждали се често преди съмване
и слушали с вълнение
гласа на мъничката непозната птица Славей,
заставали пред бюстове от мрамор или бронз
и просълзени
сами запявали
а песента ги връщала във спомена
за битки и за паднали другари…
Да! Много редове от вашите енциклопедии
ще бъдат непонятни и ще ви озадачават.
Не ви се сърдя - карайте я както знаете…
Но аз
за вас подготвям чудо!
Откъсвам се от настоящето!
Разкъсвам паяжината
на дребни грижи и злодейства.
Разделям се с измамните очи,
с притворните слова,
със дебнещите погледи
/и с още хиляди невесели неща!/.
Разделям се със лунни брегове,
с напевите на птиците,
със чашите коняк
/и с още хиляди примамливи неща!/.
Разделям се, за да поема на далечен път.
И там, на края на света,
ще дойда да ви срещна!
Ще дойда, без да сте ме чакали
/така е с всяко чудо!/.
И нищо няма да ме спре!
Аз вече тръгнах!…
Ще прекося пластмасови реки и стъклени морета,
ще мина през грамадни планини от лъскав алуминий,
ще си направя просека между тълпите
от цербери-роботи с будни лампички-зеници.
Ще дойда в градовете ви,
които вие днес наричате в мечтите си
“архитектурни приказки”,
“шедьоври”, сътворени от умелото използване
на всички елементи, отбелязани или предвидени
във Менделеевата таблица…
“Хармония на формите”, “преливане на багрите”,
“конструкции, които смайват”…
Ех!
/Защо ли, а, защо ли пък на мен ще ми се стори,
че терк за всичко, дето виждам, и от нас сте взели,
макар и приблизителен?!…/.
Оставям настрана въпросите.
По-важното е, че ще дойда!
Но… колко много ще се различавам…
Сред вас! От вас!
Ще бъда аз неповторим и тайнствен
като чудо!
И само аз ще знам, че се повтарям,
че удивително приличам
на ОНЗИ рицар със печален образ,
възседнал своя Росинант…
Едва ли ще успея сам
да пусна слънцето от клетката!
Ще бъда много смешен, смешен, смешен,
а вие ще сте със застинали,
излети сякаш от метал гримаси,
и със очи, искрящи като…
скъпоценни камъни…
Но, може би ще се усмихнете…,
когато се нахвърля за двубой
със всичко, дето ви е омагьосало…
О, колко сили има в мен!
Пришпорвам СВОЯ Росинант!
Защото злите великани са коварни,
лика си могат да сменяват непрестанно,
да се превръщат могат, могат, могат
не само, както някога,
във вятърни крилати мелници,
а и в безброй по-гибелни бездушни същества…
Усмихнете ли се /това е толкова човешко/,
усмихнете ли се /то значи, че съм победил!/.
Усмихнете ли се, от този миг
ще почне новото, повторното
и истински вълшебно сътворяване
на земното кълбо!…
