ДЕЛФИНИТЕ
В една ранна и ясна утрин, яздейки алестия кон на дядо Теофан, Гроздю срещна оназ хубава мома с дългите руси плитки и руменото лице. Първо я зърна, когато дохождаха преселниците, кажи-речи, преди година. Тя крачеше покрай последната талига и тъжно-тъжно припяваше. Мерна я няколко пъти да слиза на извора с менци за вода и да се връща по склона в селото. Дълго време не можеше да я улови с погледа си.
В туй време, като я срещна, слънцето падаше върху косите й с плитките и слизаше по раменете й. Той на мига реши, че е най-хубавото момиче в целия свят. Видя му се като изписана, по-право, изографисана на границата между небето, морето и сушата. Скочи от коня и застана на пътя й, а тя се закова на място и наведе очи. Сърцето му щеше да се пръсне от силните удари в гърдите. Докосна брадичката й, повдигна я, видя как широко отвори очи, а по лицето й изби нова руменина, и рече:
- Ще ми кажеш ли името си?
- Калина - отвърна момата и отново наведе очи.
- Харесвам те, Калинке - неочаквано за себе си промълви Гроздю. - Обичам те.
- Харесвам те, обичам те, Гроздьо - повтори тя.
- Откъде ми знаеш името? - изненада се той.
- Зная го отколе… Питала съм…
- Кого си питала?
- Дядо Теофан… Той ми каза… Каза ми още, че си бил сирак също като мене…
- Искаш ли да слезем на брега? Едно нещо да видиш…
Тогава Калина остави пълните менци на земята, а Гроздю се обърна към коня: „Ти стой тука да вардиш менците… Чу ли?”
Хванаха се за ръце и побягнаха към морето.
Той обръщаше глава към нея и гледаше как плитките й се люлеят като тънки клончета и панделки нагоре-надолу, как падат по раменете й, как се увиват около шията й.
Щом стъпиха на пясъка, спряха да си поемат дъх и момъкът рече:
- Тука, на туй място, излязла от морето Света великомъченица Леонтия и покръстила траките и римляните, които живеели заедно близо до водата… Селището им се наричало Кария…
В това време над водата се появиха делфините.
- Виж ги! - вдигна ръка той. - Моите приятели… Приятели за цял
живот… Никога няма да ме забравят… Зърнат ли ме, тозчас идват до брега… Туй са делфините…
- Тъй ли се наричат? - удивена попита девойката.
- Тъй им вика дядо Теофан… Делфини… Имали си някога царство-господарство на земята преди още да се появи човекът и приказвали като нас… Но по време на война, за да спаси рода им от погибел, техният цар наредил всички да се хвърлят в морето…Така се спасили, останали живи, но кой знае защо във водата онемели повече не можели да говорят… Измислили си по-късно някакъв говор, чуден за нас, свирукали си и тъй си приказвали…
Двамата седнаха един до друг на пясъка. Прегърнаха се. Целунаха се и Гроздю усети, че Калина трепереше от срам. Изправиха се бързо, той грабна едно плоско камъче и го запрати по гребена на вълните. Камъчето подскочи веднъж-дваж по огледалото на водата, накрая цопна на петнайсетина крачки и потъна… Девойката постоя, погледа и закрачи по брега. Вълните пъплеха по стъпките й, провираха се между глезените й, миеха ги с пяна от уморените бели коне на морето.
Когато застанаха един срещу друг, момъкът хвана ръцете й и си помисли: „Ти ще цъфтиш все по-красива и напета, ще наливаш снага, ще заобляш рамене, а гърдите ти ще заприличат на големи златни ябълки, които не може никой да откъсне…”
- Да не смяташ да избягаш? - шеговито рече той.
Целувките им бяха тъй нежни и страстни, тъй огнени и искрящи, че отнемаха дъха им и двамата олекваха и като че се възнасяха в небесата.
Отново седнаха на пясъка един до друг и Калина облегна глава на рамото му.
- Един ден щом стана мома за женене и си намеря жених - каза тя
като увиваше плитките под брадичката си, - искам да си родя момче и момиче… И двамата да приличат на мене… Не, само момичето, а момчето да прилича на баща си… Ще ги кръстя на мама и тате… Не, момичето на мама, момчето на свекъра…
- Как й думат на майка ти? - попита Гроздю.
- Златка… Златни ръце и златна уста имаше мама.
- Е, щом е тъй, момчето ще го кръстим Ангел.
- На кого?
- На свекъра, на кого…
- Че откъде знаеш името на свекъра? Пък и още не съм засмя се станала мома за женене…
- Станала си, станала - засмя се Гроздю. - Ако не си станала, до ден-два, до неделя най-много ще станеш…
Ситно-ситно захвана да се смее Калина, изправи се на колене, хвана ръцете му, притисна го да се отпусне по гръб и сетне го целуна бързо, из един път, скочи от мястото си и хукна към селото.
Стигнаха почти едновременно там, където оставиха коня и менците.
Не завариха нито менците, нито коня.
