Професор Симеон Янев 

Анализ, прочетен на Годишното обсъждане на литературната продукция на СБП - 2014 г.

Обречен съм от задачата и времето, което ми е дадено, да работя с фрагменти за представените книги от критическата продукция на 2013-а, не защото те са толкова много, а защото са много, почти несводимо различни. Създадени от автори от няколко поколения, разгънати в едно широко жанрово ветрило, повечето не писани с определена задача, а натрупвани в годините, мерени с доста различни критерии. Затова ще говоря поотделно за всяка книга и едва накрая ще си позволя да направя някои обобщения.

1.
Ще започна с книгата на ветерана на българската поезия Евтим Евтимов. За настоящия преглед той е представил едновременно в публицистиката и критиката книгата си „Небето идва от земята” - том осми на неговата литературна публицистика. Тя принадлежи към книгите, които не са писани специално, а са дължат на натрупвания през десетки години. Съдържа поповодни текстове, слова, кратки спомени, реплики за големи и малки поети, за автори въобще, чийто съдби по някакъв начин в годините са се преплели с авторовата. Познавам добре Евтим Евтимов, но надали познавам по-рефлективен автор от него. Той е отзивчив, съпричастен, винаги развълнуван, натрупал е стотици, ако не хиляди познанства. Паметта му особено за стихове е необятна, а литературната му документация за срещи, за разговори, за дискусии, конфликти и просто лични впечатления, изрядна. Евтим съзнава, че наистина не е критик и в едно интервю в същата книга сам го казва: „За добро или за зло, аз съм роден да пиша, а не да анализирам литературните процеси.”
Но само който не е чел неговите споменни слова, никога няма да знае какъв огромен усет за чистосърдечна поезия и каква огромна доброта крие този човек зад тромавата си външност. Не способен да бъде критик, той има друг много ценен дар; ако в едно стихотворение открие само една искра висока поезия, способен е да я раздуха така, че да заискри цялото стихотворение. На това умение се дължат прекрасните му приятелски споменни слова, равни на които в прозата има друг негов връстник - Борислав Бойчев.
Най-точното жанрово определение на книгата му е дневникова публицистика.

От този род книги, разбира се, при спазване на съответните мащаби са и книгите на Диана Димих „Мерак за хубаво” и Продрум Димов „Докоснати светове”. Това са лични книги; те документират лични впечатления, вълнения, интервюта, пристрастия и оценки. Мнозинството от тях са отзив за литературни срещи, малки рецензии, печатани в местни и централни вестници. Тази литературна журналистика е пропита и движена от желания, от „мераци”, както пише Диана Димих - да се съхрани хубавото на мига, красивото в деня. В личен план тя е авторски дневник. Не се наемам тук да изреждам имена, места и поводи, които съставляват техните сюжети.
В заключение ще кажа само, че достойните автори от този тип вероятно споделят, цитираното по-горе мнение на Евтим Евтимов - много рядко добрият публицист, както и добрият поет е и добър критик.

2.
Книгата на Атанас Теодоров „Писатели от моя край” по странен начин е попаднала в раздела „Литературна критика”. Общото с този раздел са многото оценки на автора за текстове на неговите ямболски земляци през годините, в които ги е познавал, но основното, важното, водещото навсякъде са самите познанства. С една дума това е една чиста проба „Литературна мемоаристика” и веднага искам да кажа - от най-добрия вид. Атанас Теодоров разказва своите спомени за земляци и връстници, за общия път, извървян с тях и, измерено във време, това е разказ за повече от половин век. И понеже поне четиридесет години от този половин век аз също, в качеството си на нещатен сътрудник на ямболското литературно посолство в Нови хан, съм общувал с голяма част от хората, за които свидетелства той, мога да кажа:
- че това е не само искрен, но и обективен разказ;
- не само обективен, но в много случаи и документиран,
- не само документиран, но и вълнуващ със силата на
художествена творба;
- и в последна сметка - значим с това, че в регионалната проблематика сполучливо оглежда движението, посоките и процесите въобще в националната литература (и специално в прозата) в последния половин век.
И понеже от 25 години ние сме в един мъчителен преход, а в него представите за литература се промениха и променят радикално, а свидетелствата за обективното в критиката са доста размити, моята препоръка към управителното тяло на Съюза е да обособи мемоаристиката като отделен жанр и ежегодно да отличава с награди излъчените от прегледа текстове.

3.
Мина Карагьозова познавам като авторка на изящни поетически попадения; някои от нейните интимни стихотворения са във високите орбити на българската поезия и в това винаги съм разчитал сплавеност между жизнена съдба и поетическа инвенция. Ето че и сега в метафората на „Ранени от словото”, тя е между (а всъщност във) есеистиката, публицистиката и литературната критика, както сама мисли книгата си.
Това жанрово съчетание като че определя и част от нейната собствена природа, ако поетическото определя другата. Защото Мина Карагьозова, живеейки в един рационален свят, един mundus rationalis, както го наричат философите, принадлежи изцяло на един въображаем, наричан в научната литература mundus imaginalis. Това обяснява защо е възможно в нейната книга да съжителстват безпроблемно сериозни размишления за Толстой и д-р Дънов, наред със също така сериозни - за закона на Хекел, например, за онтогенезата като кратко повторение на филогенезата в българската литература на прехода. Казвам това без капка ирония; Мина вярва в мистичното. Нещо повече, както сама изповядва, тя го мисли като „енергийно захранване на човешката еволюция”.
Нейният свят е органично-езотеричен. Само немислимостта на съчетанието може да изрази нейната отдаденост на усилието да се примирят и взаимообяснят рационалното и въображаемото. Не съм сигурен, че това примирение е възможно и необходимо, но съм повече от сигурен (убеден съм), че то не само е възможно, но е и органично присъщо на изкуството.
Резултатът в книгата е една серия от споменни есета и размишления за провинциални автори, които напълно заличават разликата между провинциално и метрополно и доказват, че поетическият поглед към литературата е един от достойните начини на интерпретирането ?.

4.
Самотно стои сред малкото книги на критическата продукция на 2013 анкетата на Милена Видралска с Димитър Атанасов. Този жанр, който някога беше венец към творчеството на най-известните български писатели, който се радваше на институтски грижи и държавна поддръжка, е напълно изоставен днес и обикновено е грижа на самите автори, които обаче не винаги намират подходящия за себе си анкетьор - специализация, която изисква много качества. Не такъв обаче случаят с Милена Видралска, която очевидно е разработила цялостна стратегия за тази анкета, подбирала е и синхронизирала въпросите и темите си, така че с добавката на самия автор - яснотата на неговите разсъждения, точността на фактите, чувството за значимостта на излаганото - се е получило едно логично, увлекателно, сондиращо дълбоко в психологията на творчеството изложение, което ще свидетелства не само творческия процес на автора, но и литературния и културен живот в Пловдив в краевековието и началото на новия век. Измежду инцидентните творчески анкети, излизали в последните години (предимно на поети, които познавам), качество на анкетата е сдържаността, запазване на усета за адекватност между литературна стойност и личностна значимост.

5.
Никола Иванов участва с настоящия преглед на критическата продукция с две книги „Подреждане на балната зала” с обещаващото подзаглавие „продължение първо” и в поредицата „Личен избор” на „Просвета” с представяне на Иван Динков. Познавам този автор от някои негови публикации в печата и от „Подреждане на балната зала” несвършващата негова поредица със статии и студии, която започва да изглежда като темелно дело на критическата му съдба. Новото допълнение на тази поредица, започната, ако не се лъжа още през 2006 година, се отличава с внимателен подбор на имената на значими български поети, сред които необяснимо за мен е и една студия за Георги Мишев.
Той е от изчезващата днес порода на оперативните литературни критици. Само общият преглед на библиографията му показва една критическа отзивчивост, която не е характерна за днешното време. Имам чувството, че този критик следи значими и неизвестни имена, а за своята „бална зала” подбира свои любимци, към които ще се връща отново и отново - през отзива и рецензията, към статията и студията. Верността му към Иван Динков вече го представя като един от най-добрите му познавачи не само в годините след смъртта на поета, но и изобщо като се има предвид, че за Динков са писали автори от ранга на Здравко Петров. Бих му пожелал за в бъдеще да не се доверява толкова на цитатите за сметка на аворските си анализи. И оценки.

6.
Особено внимание заслужава книгата на Анжела Димчева “И критиката е любов”. Заглавието точно дешифрира подходите на тази книга, побрала критически фрагменти, създавани в три десетилетия. Макар да не съм сигурен,че любовта е естественият подход на критиката, нямам никакви съмнения, че тя е по-добрият и Анжела Димчева го потвърждава с всичките си текстове, композиращи една лична критическа антология във времена, в които оцеляха малко личности. В неравния пейзаж на нейните избори вече може да се прозре качество, доста рядко за съвременната критика; потопена в идеологическата злободневност, Анжела ни най-малко не е идеологична за сметка на естетичността. Тя говори с такава съпричастност за текстовете на днешни герои и вчерашни мъченици, и на вчерашни безличия и днешни личности, че самата им биография се изтрива в естетската обсесивност на нейния поглед, за да открие читателят, колко по-дълбока от житейското е творческото, там, където сме го мислили заличено от конформизъм и пози. В този аспект нейната критика е наистина любов от най-чист естетски порядък, за която могат да ? завидят и най-големи оперативни критици.
Чужда на всеки историзъм, Анжела Димчева описва себе си в поетическата си спонтанност и аналитичната си проникновеност; нейната критика е историята на нейните поетически вживявания. И точно затова тя е отвъд идеологическите барикади и баражистите на литературни форми и формули. Тя може да бъде автор на всеки днешен вестник и списание именно доколкото е себе си, а не поради подозирана идейно-естетична всеядност. Такава, тя е необходимият самотен пример в днешната ни критика на всеродни противостояния и нарцисистични стойки и нейните рецензии-есета са своеобразна рецепта за преодоляването им.

7.
Но ако можем да говорим за литературен критик, (по-скоро за критик и теоретик на литературата) за изследовател, който систематично и сериозно равнопоставя класика и съвременност в работите си, и най-определено за изследовател, който стои на изпитани хуманитарни ценности, това днес над тесните идеологически пристрастрия е Панко Анчев, почетен доктор на Московския литературен институт „Максим Горки”. Панко Анчев е почти единственият от литературните критици, утвърдени още в 80-те години, които днес с проникновение и активна съпричастност продължава пътя на историци, критици и култоролози от миналото като Тончо Жечев, Цветан Стоянов, Кръстьо Куюмджиев и Димитър Кирков, убеден в стойността и самобитността на регионалното и националното не толкова заради уникалността им, колкото заради вярата си, че те са естествената форма на съществуването на общочовешкото. В последните двайсетина години със завидна активност той прочете в нов контекст редица български критици, историци, социолози и писатели като Захари Стоянов, Цветан Стоянов, Иван Хаджийски, Антон Дончев и частично редица други за да покаже, че сериозно литературознание не се гради върху пълното забвение, тоталното отхвърляне и новите, чужди идеи, а върху творческото надстрояване на миналото. Панко Анчев пръв се опита да извлече една българска „Философия на литературната история” и да разсъждава върху фундаментални проблеми като например смисълът на литературознанието.
Само през миналата година излязоха две негови книги, отчасти застъпващи се: „Българският ум или непрочетеният Цветан Стоянов” в изд. „Захари Стоянов” и „Работа на ума” в издателство „Жанет 45″. И в тези две книги, както и в повечето от останалите той работи не само в своя методология, но и в своя жанрова форма, която е нарекъл вариация. Тази жанрова форма му позволява да разсъждава и тълкува върху този или онзи автор от миналото, и едновременно да изгражда равностойни съпоставки на класическото със съвремието. Мисля, че в някои случаи те откриват нови изследователски полета и най-значимото сред тях е опитът да се преосмисли историята не върху просвещенската тотална ревизия, а върху разбирането на морала и психологията на средновековния човек. Специално за разбирането на българското общество през 18 и 19 век това е изключително плодотворно, тъй като то никога не е било просвещенско общество от чист вид, а амалгама от ценностите на източното православие и западния просвещенски дух.
В последните си книги, разсъждавайки в понятийния апарат на Захари Стоянов, Иван Хаджийски и Цветан Стоянов, Панко Анчев е доразвил техните прозрения за съвременна култура с новопроявени феномени от съвременността, битуващи като мода все едно с положителен или отрицателен знак - дискотеката, наркоманията, дехристиянизацията, идеологията на успеха, агресията на индивидуализма. Всичко това ми дава основание да твърдя, че критика и история у Панко Анчев са актуални понятия, че не тенденциозното им загърбане, а преосмислянето им и надграждането извеждат към същината им като страни на културните човешки активности. Като се опитва да намери общия знаменател между вечните човешки ценности и неизбежните нововъведения, настъпващи с технологиите и глобализма, като застава решително, както срещу крайния консерватизъм така и срещу крайностите на глобалистичния проект, Панко Анчев очертава все повече възловото си място в съвременната българска култура и в частност в литературната история и критика.
За мен това са книгите на годината.

8.
Но какво ни казват общо за критиката ни, за литературния ни живот, за естетическите ни ценности всички тия десетина книги със сполуките и несполуките си?
На първо място, че критиката е загубила оня реален или фалшив авторитет, които имаше преди години. Сега критиката съществува за и покрай критическите колонки на няколко списания, няколко местни или централни вестници, които отвреме навреме отбелязват нечия годишнина или излизането на нечия книга. Затова критиката е фрагментарна, поповодна, сборна, често близка до рекламното, премиерното слово (не срещнах повече от една или две критически забележки към разглежданите текстове), а критично оценъчните текстове отдавна са мъртви.
Понятието професионален оперативен литературен критик в този смисъл вече не съществува освен при мохикани. Бизнесът е наложил желязно свите правила - реклама, а не оценка и авторите едва ли имат вина затова, защото пазарът продава, а не оценява или поне продажбата е единствената оценка.
За щастие отсъствието на професионално битие в някои от случаите не означава и отсъствие на професионализъм и това е измежду малкото утешителни неща, които можем да си кажем в днешното състояние на жанра.
Но освен тия десетина книги, които разгледах, има още десетина излезли през годината. Само че техните автори са от други цехове и не просто този факт, а това, че те работят с други правила, не дава възможност за сравняването им.

Те са написани на друг език и в повечето случаи изповядват други ценности. Между едните и другите рядко има мостове и това е ако не трагично за една малка литература, то поне е странно. Ние все още пишем формално на един език, но толкова различен е смисълът в думите, които изписваме, че скоро ще ни трябват преводачи, ако са възможни преводачи в психолингвистичен смисъл. И тук не става дума за различни ценности, за разминаване в ценностите или стереотипите, а за несъзнаваното под тях, за предубежденията, които автоматично изключват контактите. Никаква логика като че ли, не е вече в състояние да надмогне предубежденията и предрешенията; постигнахме консенсус в демокрацията, за да се убедим, че свободата на избор е свобода на разминаванията във всички посоки и че изглежда няма нищо по-висше от нея. Литературната критика днес е атомизирана като самото ни общество. Ценностите са се разбягали по полюсите и взаимната предубеденост, че противното е нищожно е безусловна. Никакви общи цели, никакви общи критерии не ни свързват.
В такава реалност се пише и съществува днешната българска литература. Тя не е вече просто разноцветна, тя е едновременно мислена като модерна, от едната страна, и безнадеждно остаряла - от другата. Тя е успешна или аутсайдерска, тя е пазарна или отпадъчна. Официалните културни институции са съвсем дезиориентирани в ситуацията. Наскоро чух, че на някакъв носител на пореден европейски приз, възложили да прецени годен ли е за печатане непечатан текст на Генчо Стоев. Но самият този носител още не бил чел нищо от него. Това не е анекдот, а реалност. Институциите днес, които имат отношение към литературата, съществуват с убеждението, че носителите на разни призове са и най-компетентните литературни специалисти.
И това продължава 25 години без изгледи за сближаване, без готовност за компромис, без желание за културна общност.
Дали всъщност още имаме такава?