Интервю на Хачик Мардиросян с Костадин Пампов по повод подготвената му за печат книга „Философия на средновековната българска история. Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев”.

Хачик Мардиросян: 

- Г-н Пампов, имах вече възможността да прочета Вашата книга (под печат) за философско-историческите възгледи на проф. П. Мутафчиев върху българското Средновековие. Първият ми въпрос към Вас е: Откога датира интересът Ви към тази тема? 

Костадин Пампов: 

- Г-н Мардиросян, благодаря за вниманието Ви към все още бъдещата ми книга. Интересът ми към философията на историята датира от 80-те години на вече миналия XX век. Имам предвид интересът ми към не толкова популярните тогава у нас философско-исторически теории на Арнълд Тойнби /„Изследване на историята”/, на Освалд Шпеглер /„Залезът на Запада”/, на Константин Леонтиев /„Византинизмът и славянството”/, на Николай Бердяев /„Смисълът на историята”/.

Познати ми бяха подобни книги и за българската история. Като „Българският Великден или страстите български” на проф. Тончо Жечев и „Социално-психологически типове в българската история” на проф. Николай Генчев.

През 1986 г. бе публикувана „История на българския народ” /681-1323/, а през 1987 г. „Книга за българите” на П. Мутафчиев, които определено ме впечатлиха.

В предговора си към „История на българския народ” /681-1323/ проф. Васил Гюзелев обстойно разглежда встъпителната лекция на П. Мутафчиев в Софийския университет през 1923 г. - „Изток и Запад в Европейското Средновековие” и две негови статии в сп. „Философски преглед” - „Към философията на българската история. Византинизмът в средновековна България” от 1931 г. и „Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история” от 1934 година.

В предговора си пък към „Книга за българите” проф. В. Гюзелев посочва, че в тематично отношение тази книга е свързана с встъпителната лекция на П. Мутафчиев в СУ и двете му статии от сп. „Философски преглед”.

Първият прочит на лекцията и двете статии, ми бе достатъчен, за да се убедя, че те са на нивото на философско-историческата мисъл в Европа в периода между двете световни войни. Както и в това, че във философско-исторически план съществува взаимовръзка между основните идеи, съдържащи се в тях, и идеите в „Книга за българите и „История на българския народ”. Така се роди у мене идеята, да напиша книга за философско-историческите възгледи на П. Мутафчиев върху българското Средновековие.

Хачик Мардиросян:

- Според мене настоящата Ви книга - „Философия на средновековната българска история. Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев” е построена по следния начин: Част I-ва е Увод. Във II, III и IV част се съдържа Вашата гледна точка за философията на П. Мутафчиев върху българското Средновековие. В V и VI част тази Ваша гледна точка, намерила място в предишните части, има своите продължения и допълнения. Ще потвърдите ли тези мои наблюдения?

Костадин Пампов:

- Да. Структурата на моята книга е тази, която посочвате. Философско-историческите възгледи на П. Мутафчиев върху българското Средновековие се съдържат във встъпителната му лекция в Университета и в двете му статии от сп. „Философски преглед”. Те са предмет на коментар във II, III и IV част на книгата ми.

В „Книга за българите” философско-исторически характер съвсем определено има шеста глава. Ето защо в V част на моята книга разглеждам най-вече тази глава, чието заглавие е „Нашата политическа и културна съдба”.

„История на българския народ” е най-популярната творба на П. Мутафчиев и тя също включва обобщаващи страници. Върху тях съсредоточавам вниманието си в VI част на книгата ми.

Хачик Мардиросян:

- В Увода на настоящата Ви книга посочвате, че тя е на основата на предишната Ваша книга върху същата проблематика със заглавие „Философия на българското Средновековие. Според философско-историческите опити на Петър Мутафчиев”. Аз съм запознат със структурата и съдържанието на тази Ваша предишна книга, както и с настоящата и откривам връзката между тях. Искам обаче Вие да я поясните.

Костадин Пампов:

- Книгата ми, чиято публикация предстои, е по същество потвърждение и продължение на идеите, които съм изразил през вече далечната 1995 година, когато публикувах „Философия на българското Средновековие. Според философско-историческите опити на П. Мутафчиев”.

Настоящата „Философия на средновековната българска история. Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев” е опит от моя страна да представя по-прецизно, отколкото в първата си книга, идеите на П. Мутафчиев.

Съпоставям неговите идеи с тези на историци и философи като Н. Генчев, Д. Ангелов, Б. Ръсел, Ив Дуйчев, Ан. Стойнев, Ст. Рънсиман, Ив. Божилов, В. Гюзелев.

Илюстрирам отделни идеи с т. нар. „плаващи” цитати. Това всъщност са достатъчно известни и образно казани думи от П. Мутафчиев, В. Гюзелев, Дм. Лихачов, Арнълд Тойнби и Г. Шлюмберже. Цитирам твърдение на Ал. Хилфердинг по П. Мутафчиев и две твърдения на П. Мутафчиев по Ив. Божилов.

Включил съм две мои коментарни бележки върху статии на Т. Попнеделев и Дм. Поливяний и две други мои коментарни бележки върху позиции на Д. Ангелов и В. Мутафчиева, на които те дават израз в свои книги. В бележките към основния текст се позовавам на Ив. Дуйчев, К. Мечев и Ив. Божилов.

Постарах се да напиша текста така, че да бъде почетивен в добрия смисъл на тази дума. Да притежава научни, но и литературни достойнства.

Хачик Мардиросян:

- Първата Ви книга върху философско-историческите възгледи на П. Мутафчиев за средновековната българска история беше посрещната с интерес в научните среди. Мнения изразиха проф. Желязко Стоянов, доц. Николай Проданов, Стефан Чурешки и Борис Шопов. Какво бихте казали в отговор на техните отзиви?

Костадин Пампов:

- Проф. Ж. Стоянов, който преподава „Философия на историята” в СУ „Св. Кл. Охридски”, написа за тази първа моя книга положителна рецензия. В нея той твърди, че правя успешен опит да представя най-съдържателните във философско-историческо отношение творби на П. Мутафчиев. Според него коректно и достатъчно информативно.

Доц. Н. Проданов от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” коментира в своя книга по „Историческа текстология”, че съм постъпил съвсем добросъвестно при формулирането на заглавието на книгата си. Заглавието й е „Философия на българското Средновековие”, но в подзаглавие съм пояснявал, че тази философия е „Според философско-историческите опити на П. Мутафчиев”. Н. Проданов препоръчва на историографите да се върнат към тази популярна в миналото форма на заглавия.

В своя статия Ст. Чурешки споменава книгата ми наред с други публикации, чийто предмет на изследване са философско-исторически проблеми на българското Средновековие, но не е изразил отношение към моята работа.

По-друг е случаят с публикацията на Б. Шопов. Той твърди, че в книгата си съм направил резюме на обобщаващите идеи на П. Мутафчиев, но не съм ги осмислил.

Според мене човек би могъл да направи резюме на определени идеи само при положение, че ги е осмислил. Но да оставим това на втори план.

По-важното е, че в статията си Б. Шопов лансира една изкуствено построена словесна конструкция. Според него П. Мутафчиев написал обобщаващите си трудове върху българското Средновековие под въздействието на романтизма. Романтизмът бил характерен за XIX век, но при П. Мутафчиев имал своите проявления през 20-те и 30-те години на XX век. П. Мутафчиев разглеждал българския народ като определена цялост и индивидуалност. Българската история също. Така както романтизмът разглеждал отделната личност.

Според романтизма народът и историята имали свои вътрешно присъщи закони на развитието си и всякакво вмешателство отвън било с отрицателни последици за тяхната цялост и индивидуалност. За П. Мутафчиев византинизмът бил това вмешателство върху целостта и индивидуалността на българския народ и българската история.

Определено намирам тезите на Б. Шопов за предпоставени. В това би се убедил всеки, който внимателно и добросъвестно прочете философско-историческите произведения на П. Мутафчиев. Те са изградени преди всичко на основата на историческите му трудове. Влиянията от различни философско-исторически школи върху мисленето на П. Мутафчиев ги има, но те са само влияния.

Той наистина гледа на византинизма като на зловредно явление в българския средновековен живот, но в конкретно-исторически план. Според П. Мутафчиев княз Борис I e принуден от историческите обстоятелства да въведе християнството в средновековна България от Византия.

Въвеждането на християнството от Рим би преместило границата между Изтока и Запада по българо-византийските граници. Би довело до засилване на противоборството между България и Византия, както и на вътрешно-политическите противоречия в българското общество. Защото голяма част от югоизточното славянство, което е присъединено към българската държава, вече е християнизирано от Византия. Несериозно е и твърдението на Б. Шопов, че за П. Мутафчиев езическият период в историята на Първата българска държава е нейният „златен век”. Философско-историческата теория на романтизма включва идеята за „златен век” в историята, но тя няма отношение към философско-историческите възгледи на П. Мутафчиев върху българското Средновековие. Той разсъждава преди всичко от позицията на познаващ историческите факти учен. Според него в периода от края на VII до средата на IX в., в развитието на България не се наблюдават тези възходи и падения, които то има по-късно. Езичеството в България в средата на IX век не се е изчерпало като светоглед и това води до съпротива сред широки кръгове в българското общество при въвеждането на християнството.

От тези обстоятелства се пораждат историческите антиномии, пред които е изправена средновековна България. Определен автор би могъл да не приема този начин на мислене, но това по същество е гледната точка на П. Мутафчиев в конкретния случай.

В своята статия Б. Шопов коментира единствено византинизма, като основно понятие във философията на П. Мутафчиев върху българското Средновековие. За другите две основни понятия в тази философия - богомилството и отшелничеството, Б. Шопов дори не споменава. А тях именно П. Мутафчиев поставя в непосредствена връзка с византинизма. Статията на Б. Шопов е изпълнена с цитати на П. Мутафчиев, но това не я прави достоверна. Защото хипотезата му, че е възможно да се интерпретират обобщаващите трудове на П. Мутафчиев на основата на романтизма, се разминава със съдържанието им.

Хачик Мардиросян:

- Възгледи близки до тези на Б. Шопов, по отношение на българската историческа медиевистика е изразил и проф. Калин Янакиев в новата си книга „Светът на Средновековието. Генезис, история, общество”. Ще Ви помоля да ги коментирате.

Костадин Пампов: 

- Имах вече възможността да прочета посочената от Вас книга на проф. Калин Янакиев. Всъщност това са негови лекции, които той е чел години наред пред студенти от специалността „Културология” в СУ „Климент Охридски”.

Не мисля, че е необходимо тук да правя цялостен анализ на книгата. Тя има достойнства и ще намери своите читатели.

Но там, където К. Янакиев критикува българската историческа медиевистика от първата половина на XX век, определено не е прав. В библиографията към книгата си той е включил само две заглавия от българската историография от въпросния период. Това са „История на българската държава през средните векове” на В. Златарски и „Книга за българите” на П. Мутафчиев.

Упрекът на К. Янакиев, че българската историческа медиевистика е под влиянието на романтизма несъмнено е отправен най-вече към тях. В противен случай той не би цитирал само тези историци в библиографията си. По отношение точно на тях обаче, не е вярно това, което е казал от 29-а до 31-ва страница на книгата си.

Българските историографи представяли княз Борис I „стилизирано”. Въвел християнството в България, като се ръководел главно от прагматични и в незначителна степен от религиозни мотиви. Определено смятам, че човек трябва да прочете психологическия портрет на княз Борис I в „История на българския народ” на П.

Мутафчиев, за да се убеди, че за никаква „стилизираност” не може да става дума. /166-а и 167-ма стр. в изданието на „История”-та от 1992 г./

За П. Мутафчиев княз Борис I е най-мъдрият владетел, който е имала средновековна България. Животът му е изпълнен с драматизъм. Този драматизъм е производен от съдбовните решения, които той е трябвало да взема.

Значими фактори в средновековната българска история, като славяно-българското езичество и християнството, Константинопол и Рим, П. Мутафчиев разглежда конкретно-исторически, а не в зависимост от едни или други предпоставености.

Според К. Янакиев българските историци величаели тези от българските владетели, които водели перманентни войни с Византия. Цар Симеон определено е сред тези владетели, но оценката на П. Мутафчиев за него е категорично отрицателна. В противовес е на това, което предначертава „схемата” на К. Янакиев.

Не съответства на историческите факти и твърдението на К. Янакиев, че истинският „златен век” на българската държава и култура настъпил по времето на цар Петър I.

Всичко това ми дава основания да мисля, че гледната точка на К. Янакиев върху българското Средновековие е предубедена. Критикува българската историческа медиевистика от първата половина на XX век за това, че била подвластна на романтизма. Но не като привежда действителни аргументи, а като я представя в невярна светлина. Вместо да „види” явленията и процесите от средновековната българска история в конкретно-исторически план, той ги поставя в „Прокрустовото ложе” на общотеоретични постулати. К. Янакиев определя българския народ като малък.

Поставяйки ударението върху неговата самобитност, българските историци създавали провинциална историография.

Нека да припомня, че учен от величината на британския историк Стивън Рънсиман посочва като свой учител В. Златарски - един от създателите на българска историческа медиевистика. Както и това, че византинисти от световно ниво като Авг. Хайзенберг и Фр. Дьолгер учат български език, за да четат трудовете на П. Мутафчиев в оригинал.

Научната общност във Франция и въобще в Европа приема написаното от П. Мутафчиев в книгата му „Българи и румъни в историята на дунавските земи”, а не тенденциозните писания на водещия представител на румънската историография в периода между двете световни войни Николае Йорга. Тези и други „подробности” говорят достатъчно. И не потвърждават казаното от К. Янакиев. 

Хачик Мардиросян:

- А не мислите ли, че опитите на П. Мутафчиев за философия на средновековна българска история са написани до голяма степен под въздействието на социално-психологическата атмосфера в българското общество в периода между двете световни войни?

Костадин Пампов:

- Разбира се! Това е един от най-трудните периоди в новата българска история. Българската държава е претърпяла две национални катастрофи, в резултат на загубените II-ра балканска и I-ва световна война. Българското общество болезнено съзнава, че идеята за обединението на всички територии, населени с българи, е провалена. А цялото развитие на България след Освобождението през 1878 г. е подчинено на тази идея.

Несправедливите договори в Букурещ от 1913 г. и в Ньойи от 1919 г. са удари върху българската държава и българския народ. Измеренията на тези удари са не само военни, политически, социални, икономически, но и психологически. Негативното им въздействие върху българите продължава десетилетия. В тази именно атмосфера П. Мутафчиев създава философско-историческите си творби. Чрез тях той дава израз не само на своите познавателни търсения, но и на потребността на българите да осмислят своята история, да намерят в нея отговори, които са им необходими в едно много трудно за тях време.

Хачик Мардиросян:

- В заключение смятам, че трябва да посочите тези мислители, чиито идеи упражняват трайно влияние върху светогледните нагласи на П. Мутафчиев. Макар че според мене това влияние не бива да се абсолютизира.

Костадин Пампов:

- Съгласен съм с Вас, че не бива да се абсолютизират едни или други влияния върху П. Мутафчиев. В началото на научната си кариера, но и по-късно, в трудовете му намират място идеи от материалистическата философия на историята на К. Маркс и негови последователи като Ед. Бернщайн, К. Кауцки, Г. Плеханов.

По време на специализацията му в Мюнхен /1920- 1922 г./ и след това, върху П. Мутафчиев оказват влияние идеи от немската културно-историческа школа в историографията, чиито най-видни представители тогава са К. Крумбахер, Авг. Хайзенберг, Фр. Дьолгер, от неохегелианци като италианския историк и философ на историята Б. Кроче, от руско-българския историк и теоретик на историята П. Бицилли и от редица други изследователи. В Германия П. Мутафчиев се запознава и с трудовете на Леополд фон Ранке /1795-1886/, когото определят като основоположник на модерната немска историческа наука.

В процеса на изграждането и развитието си като учен, П. Мутафчиев все повече е разбирал, че създаването на достоверна картина на историческата действителност предполага да се имат предвид съдържащите се в нея не само материални, но и духовни фактори.

Както и да се отчита тяхното взаимодействие. „Философия на историята” на Г. В. Фр. Хегел /1770-1831/, която в много отношения се приема като класическа книга, има показателните подзаглавия „Духът на Изтока” и „Духът на Европа”.

Според мене не е случайна употребата от П. Мутафчиев на словосъчетания като „Духът на отрицание в нашата история”, „Днешна България и духът на нашето Възраждане”, „Изток и Запад в Европейското Средновековие”. Подобни паралели имат своята условност, но определено става дума не само за формални съответствия.

Философията на П. Мутафчиев върху средновековната българска история обаче е преди всичко негов размисъл върху съдбата на българския народ и българската държава. Направен на основата на проникновено познаване на българската и европейската история. Всичко това дава основания да се твърди, че П. Мутафчиев е един високо школуван учен, чието творчество има не само български измерения.