Костадин Пампов

разкази

ЦИГАРИТЕ

Баща ми работеше в кравеферма като фуражир. Работата му беше тежка. Идваха много мъже да я пробват и повечето от тях бързо напускаха.
Заедно с баща ми обаче един оставаше постоянно. Името му беше Илия, но никой не го наричаше така. Всички се обръщаха към него, като снизходително му казваха Лишо.
Често се случваше да помагам на баща ми и ставах свидетел на отношенията между него и този човек.
Струваше ми се, че джобните пари на Лишо невинаги му стигаха. Дори за евтините цигари, които пушеше. Беше нещо обичайно да се обърне с привидна грубост към баща ми и да му поиска цигара. Татко, също привидно ядосан, отговаряше, че му дава две, но за последно.
Този диалог слушах всеки ден, при това по много пъти. До такава степен бях свикнал с него, че приемах размяната на репликите между двамата като игра.
Баща ми почина десетина години преди Лишо. Беше ранна пролет. Ковчегът с тялото му положихме върху маса на двора, под асмата. Идваха роднини и приятели и оставяха цветя.
Сигурно е било към края на този ритуал, когато към ковчега се приближи Лишо. Затърси нещо из джобовете на дочения си костюм, докато намери две кутии цигари. Не се прекръсти, не пророни сълзи. Остави двете кутии до главата на мъртвия ми баща и застана някак особено мълчалив. После, като се чудеше накъде да тръгне, за да направи място за други хора, каза нещо, но много тихо. Дочух само, че оставял цигарите, за да има баща ми там.
Думите на Лишо са от малкото неща, които помня от деня на погребението.

СНИМКАТА

Макар и не често, фуражирите спираха работа и си даваха време за почивка. Сядаха на подредени в кръг камъни и запалваха по цигара. Разговорите им бяха за всичко, но доминираше политиката.
В тези разговори само Лишо не участваше. Неговата постоянна тема беше друга. Говореше за свой приятел, с когото играели като деца. Според това, което разказваше Лишо, приятелят му се казвал Игнат и свирел на гъдулка. По-късно отишъл да учи в Пловдив и там хората оценили неговата дарба. Взели го на работа във фолклорен ансамбъл. Участвал в много програми на радиото и телевизията.
За Лишо нямаше съмнение, че Игнат беше станал част от един друг свят… Понякога вадеше от джоба на работната си куртка снимка на гъдуларя и я показваше. На тази снимка той беше в народна носия и с гъдулка. Лишо разпалено обясняваше, че е получил снимката лично от него и не виждаше насмешката в очите на тези, които го слушаха…
Оттогава мина много време. Отдавна не съм момчето, което се върти около фуражирите и слуша приказките им.
Наскоро бях на село и с майка ми минавахме по улицата покрай църквата. Изведнъж вратата на църковния двор се отвори и оттам излезе възрастен човек. Поздравиха се с майка ми и тя го попита по каква „работа” е бил до църквата. Възрастният човек отговори, че винаги, когато си идва на село, ходи на църква. Там палел свещи за починалите си родители и за Илия. Майка ми попита кой е този Илия и човекът обясни, че става въпрос за Лишо.
За мене пък стана ясно, че този, който е пред нас, е гъдуларят Игнат. Той почувства, че трябва да каже нещо допълнително и ми се стори, че заговори по-скоро на себе си.
Докато бил жив, Илия носел снимката му в джоба си, а пък той сега, докато е жив, ще пали свещи и за него.
Пътищата на живота бяха разделили Лишо и Игнат още като деца. По-късно, ако е имало срещи помежду им, си мисля, че са били случайни. Това обаче за тях е нямало значение. Друго е било и то оставаше по-важно.

ПЧЕЛОЯДИТЕ

Като дете се бях сприятелил със свой връстник. Казваше се Милчо и училището не беше първа грижа за него. Аз пък се учех добре и за мене то беше важно.
Училищните работи обаче не ни разделяха с Милчо. Той например искаше да знае много за индианците и аз, като прочел доста книги, му разказвах. И двамата пък искахме да преживеем неща като тези, за които всеки ден си говорехме. Понякога и това се случваше при съвместните ни приключения.
От тях сега най-често си спомням за лова на пчелояди. Това са много красиви птици и когато ги гледахме, детските ни очи се изпълваха с възторг.
При топло време се събувахме боси, запретвахме крачоли и тръгвахме срещу течението на минаващата край селото река. Търсехме отвесен бряг, където пчелоядите правеха гнездата си в прокопани от тях дупки. Намирахме брега, сядахме на отсрещния и чакахме някои от хвърчащите наоколо птици да се завърнат в гнездата си. Чакането можеше да продължи с часове, но това не ни отказваше.
В мига, в който пчелоядите политаха към „техния” бряг, ние прецапвахме реката и ако те, уплашени, влизаха в дупките си, веднага запушвахме същите с камъни. След това с тесла или с друг инструмент ги разкопавахме така, че птиците невредими да се окажат в ръцете ни.
Тогава виждахме, че те са повече от красиви. Нямаха поне две пера от перушината си, които да са с еднакъв цвят. След като дълго и с интерес ги разглеждахме, пускахме пчелоядите на свобода. Възстановявахме гнездата им и щастливи си тръгвахме.
Често си мисля, че с лова на пчелояди при мене са дошли и някои от въпросите, чиито отговори са от най-трудните.
Не мога да приема, че полезните пчели са храна за красивите пчелояди ! А може би в природата полезността и красотата невинаги се съчетават ? Или пък това става по неведом за хората начин?
Понякога тези размисли ме изпълват с тъга… И спокойствие… Нещо истинско в живота ми е било много отдавна. Но не си е отишло съвсем.

П.П. Наскоро в популярно списание прочетох статия за пчелоядите.
Авторът на въпросната статия твърди, че различни птици са мотивирали въображението на световно известни поети.
Джон Кийтс например, написал вдъховени стихове за славеите. А Едгар Алан По сътворил поема под надслов „Гарванът”.
Пчелоядите все още ги нямало в художествената литература, но били достойни за епичен роман.
Тези примери предизвикаха настоящия ми послепис.
Спомних си, че „Гарванът” на Едгар Алан По е намерил място в стихотворение на Димчо Дебелянов. И в разказ на Елин Пелин.
И при двамата български автори „властва” песимистичния грак на гарвана - „Никога вечe”. Хубавите дни са отминали и няма да се върнат.
Подобни настроения „съдържат” и стихове на Николай Лилиев в книгата му „Птици в нощта”.
Спомените тук са оприличени на птици, внушаващи тъжни мисли.
Все поводи, подтикващи ме в един неделен ден да спра при Милчо и да го попитам: има ли ги още пчелоядите?
Той веднага ми отговори, че ги имало. Трябвало обаче човек да ги търси дълго и упорито.
Срещу течението на реката.

ТОПОЛИТЕ

В двора ни на село лежаха няколко отсечени тополи. Майка ми често повтаряше, че ако не ги направя на дъски, скоро ще изгният.
Затова една събота, рано сутринта, потърсих човека, който работеше в дъскорезницата недалеч от нас. Това всъщност беше къща с двор, където бяха монтирани машини за обработка на дървен материал.
Дърводелецът се оказа моят приятел от детските ми години Милчо. Той се зарадва, като ме видя, и ми каза, че щом става дума за мене - проблем няма. Но същия ден отивал на прасе. Бил от най-добрите колачи в селото. Предложи ми да бичим тополите на другия ден, в неделя.
Отговорих му, че работата не е „бърза” и можем да я свършим и следващата седмица. Имах предвид, че ще се върне късно вечерта, може да е пийнал и т.н. Милчо обаче ме погледна строго и каза, че ме познава като сериозен мъж. Трябвало и аз него да го знам като такъв. И след като е казал, че на другия ден ще работим, други приказки били излишни.
Сутринта в неделя го потърсих отново, както той настоя. На двора се показа жена му и ми обясни, че още спи. Посъветва ме да си отида у нас и когато той се събуди, тя да дойде да ме повика.
Тръгнах, но съвсем скоро дочух стъпки след мене. Обърнах се и видях на Милчо жена му да търчи запъхтяна.
Ясно беше, че докато двамата сме говорили у тях, Милчо се е събудил. А вече като станал, й казал веднага да тръгва към нас, за да ме върне.
Бързо поехме с нея обратно и когато влязохме у Милчови, той ми се скара. Не трябвало да „слушам” жена му, след като предишния ден с него сме се „разбрали”.
Помогна ми да впрегна в каруца коня, който бе завързан в единия край на двора, отидохме до нас, натоварихме тополите и се върнахме у тях.
Мислех си, че вече започваме същинската работа, когато Милчо ме попита ще пия ли една малка ракия? Той така правел всяка сутрин и се учуди, че аз не приех. Настояваше да опитам и понеже категорично отказвах, ми предложи поне едно кафе да съм пиел. Преди още да е получил съгласието ми, сърдито се обърна към жена си и й нареди бързо да направи кафе.
Не след дълго тя донесе малка тенджера с кафява течност, от която се вдигаше пара. Наблизо не се намери чаша и трябваше да пия кафето от една паница. Към това ме подтикна и Милчо, който каза, че тези, дето сме отишли да живеем в града, все удобства търсим. Приех и тази „критика” и докато всеки един от двамата пиеше питието си, разменихме приказки за едно-друго.
След това работихме напрегнато до ранния следобед. Дъските станаха хубави и аз бях доволен, че съм изпълнил поне една поръка на майка ми.
Седнахме на стълбището на Милчовата къща и този път той бе категоричен, че ако отново съм на кафе, ще го обидя. Нямах възможност за друго решение и жена му ни поднесе по чашка ракия. Направих опит, по време на почерпката, да си платя за биченето на дъските, но Милчо категорично отказа.
Обърна се към мене и сериозно ме попита от кои всъщност съм аз? Сметнах за неподходящо да говорим за политика и му казах, че съм от „нашите”. Той побърза да ми заяви, че също бил от „нашите”, но не знаел кои точно са те.
Когато започнали промените, той се бил наклонил към „новите”. Те обаче според него се оказали големи „айдамаци”. Исках още веднъж да прехвърля разговора върху нещо друго и го попитах знае ли какво е това „айдамаци”?
Отговори ми, че няма начин аз да не знам, защото в училище съм бил „силен” по книгите. Иначе той имал предвид друго. „Онези” преди промените не стрували, но и „новите” не били по-различни. И понеже „предишните” ги знаел, доверил се на „новите”. Те обаче не оправдали доверието му и затова ги наричал с дума, чието точно значение не знаел, но приел, че им приляга.
Разговорът беше преминал в монолог на Милчо. Слушах го и си мислех, че наистина съм от „нашите”, но също като него не бях сигурен кои са те. Сигурен бях обаче, че Милчо е от „моите” и исках аз да съм от „неговите”.

ЗМИЯТА

Живеехме в края на селото. Къщата ни беше по средата на голяма нива. До пътната врата извеждаше тясна пътека, от двете страни на която стърчаха високи дувари. Или поне на мене тогава ми се виждаха такива.
Покрай самата пътна врата минаваше вада, над която имаше мост. Във вадата обикновено течеше вода, но понякога спираше и се образуваха големи локви. Все още не ходех на училище и намирах локвите като подходящо място за игра.
Веднъж обаче, както си играех, видях до една от локвите под моста змия, вероятно водна, която беше захапала жаба. Уплашен изтичах при дядо, който беше в другия край на пътеката - до къщата, и му казах какво съм видял.
Той реагира по начин, подсказващ ми, че не вярва на казаното от мене. Вероятно си е помислил, че така ми се е сторило. Тръгна много решително към пътната врата, като на висок глас повтаряше как било възможно „някаква змия” да плаши „нашето момче”.
Когато стигнахме до локвата под моста, видяхме, че змията и захапаната от нея жаба бяха още там. Змията започна да издава съскащи звуци към нас. Дядо обаче вече беше показал смелост пред мене и не вървеше да отстъпва. Замахна със загорялата си дясна ръка и хвана змията точно под главата й. Тя се уви около ръката му, а той ядосано я удари в земята.
Понякога си мисля, че току-що разказаното от мене не се е случило и е плод на моето въображение. Трудно ми е обаче да бъда като дядо и затова приемам, че е било така, както си го спомням.

КНИГИТЕ

Една от първите книги, която в детските си години се опитвах да прочета, беше „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов.
Нито тогава, нито по-късно съм могъл да си обясня интереса ми към българската история. Като всеки интерес той се появява, прави те подвластен на себе си и по всяка вероятност не се нуждае от обяснение.
Струва ми се, че съвсем случайно, прелиствайки книгите в читалищната библиотека на село, се спрях на Захари-Стояновата. Невярно ще бъде, ако кажа, че всичко разбирах. Имах много въпроси към онези възрастни, за които си мислех, че имат отговори.
Това бяха най-вече двамата ми вуйчовци. Единият от тях, като ме видя с книгата, определено се зарадва. Заразпитва ме и като се убеди, че съм „напред с материала”, ми каза, че тази книга трябва да се чете заедно с една друга.
В отговор на последвалия ми въпрос вуйчо добави, че имал предвид „Под игото” на Иван Вазов. Попитах го и тя ли е толкова голяма, както тази, която вече четях. Той ми отговори, че Иван-Вазовата книга имала същата големина като Захари-Стояновата и нямало да мога да си нося чантата, ако едновременно съм сложел и двете книги в нея.
Няколко дни по-късно намерих книгата на Иван Вазов и веднага си помислих, че нещо не съм разбрал. Иван-Вазовата книга беше с по-малък формат и с по-малко страници от тази на Захари Стоянов.
„Под игото” обаче ми хареса и макар да бях само на десетина години, имах усещането, че в нея по друг начин е казано същото, което вече знаех от „Записки по българските въстания”. А може би имах това усещане тъкмо поради възрастта си.
След първия ми прочит на книгите на Захари Стоянов и Иван Вазов, се връщах неведнъж към тях и определено мога да кажа, че те станаха част от моя духовен свят. Все повече разбирах, че еднаквата им големина, за които говореше вуйчо, е шега, но не съвсем… Че той е имал предвид нещо друго…
Знам, че днес трудно ще убедя някого, че във възраст, когато съм бил в началното училище, са ме занимавали подобни мисли. Не мисля, че е и необходимо да се упражнявам в тази посока.
Наскоро обаче прочетох книга, в която срещнах разсъждения, връщащи ме към размислите ми от моето детство. В тази книга се твърди например, че освен патетична България на Иван Вазов, имало и България на Захари Стоянов. Втората била по-самоиронична и именно поради това по-близка до днешните българи.
Оставям настрана моите „за и против” тези твърдения. По-важното за мене тук е, че авторът на въпросната книга потвърждава по определен начин моите детски, но и днешни представи.
Представите ми, че книгите на Захари Стоянов и Иван Вазов са различни, но еднакво големи…
В този смисъл приемам, че за авторите им не е съвсем приложима една от максимите на Теренций. В нея се казва, че когато двама правят едно и също нещо, то не е едно и също нещо.
Сигурен съм, че при писатели от величината на Захари Стоянов и Иван Вазов се получава друго. Те сътворяват наистина различни, но взаимно допълващи се части от едно и също нещо.

ДОКЕРИТЕ

Група приятели бяхме само на петнайсет години, а искахме да минаваме вече за големи. В представите ни тогава това включваше неща, които сега изглеждат странни. Например това, да сме работили, поне едно лято като докери на товарни камиони.
Лятната ваканция бе вече започнала и ние няколко сутрини ходехме до гаражите на местната автобаза. Момчетата обаче, желаещи да работим, бяхме много, а местата малко. Трябваше някои от възрастните докери да отсъстват по-дълго време, за да ги заместим. Все пак за около седмица всеки един от нас успя да си намери работно място.
Сред докерите имаше един, който преди време бе колега на баща ми. Казваше се Мечо Ликов и именно той ме повика да работя при него на една стара ИФА. Към същия камион работеше като докер още един човек, чиято фамилия съм запомнил, че беше Бандов. Той и Мечо Ликов казваха на шофьора Сарпи, което предполагам, че е било прякор.
Правехме на ден по няколко курса, най-често до окръжния град. От тях паметта ми е запазила два-три случая, за които искам да разкажа.
Веднъж бяхме натоварили книги, списания и вестници за вторични суровини. Когато ги разтоварихме на съответния пункт, се оказа, че шофьорът трябва да отиде с камиона до служба, намираща се наблизо, за да уреди книжата за извършената работа.
Докато чакахме, аз се зачетох в списанията, които току-що бяхме разтоварили и те ми се сториха интересни. Всъщност това бяха годишнини на литературни издания от края на 50-те и началото на 60-те години. Казах на Мечо Ликов, че искам да взема обратно за себе си част от тези списания.
В това време Сарпи пристигна с камиона, но спря доста далеч от нас и ни махна с ръка да отидем при него. Мечо Ликов обаче му викна да дойде той с камиона, за да натоварим исканите от мене списания. Сарпи се учуди защо ще товарим книжнина, която току-що сме разтоварили. Мечо Ликов набързо му обясни, че също допреди малко си мислел, че сме дошли да оставим само вторични суровини. Сега обаче му станало ясно, че някои от тях трябва да ги вземем обратно, защото „нашият човек”, както той се изрази, иска да чете.
„Нашият човек”, разбира се, бях аз и ми беше приятно, че такъв грубоват на пръв поглед човек като Мечо Ликов, се вслуша в искането ми да имам част от „вторичните суровини”.
Тази добронамереност на докерите към мене обаче не беше последна. При друг курс карахме стъкларии до един от складовете на консервния комбинат. Щайгите с буркани и бутилки, които разтоварвахме, ги броеше момиче, което беше на възраст около двайсет години. В желанието си да говори с момичето, Бандов винаги уточняваше безкрайно подробно какво сме оставили, взели и т.н. Виждах, че Мечо Ликов определено иска да му направи бележка. Изчака подходящ момент и като се обърна към него, каза, че не му е работа той да уточнява нещата, при положение че сме имали човек със средно образование.
Погледна към мене окуражително и стана ясно, че човекът със средно образование трябва да съм аз. Разбира се, аз тъкмо бях завършил само основно. Въпреки това в думите и погледа на Мечо Ликов не долових ирония към мене, а преди всичко симпатия. Бандов се засмя по начин, в който също имаше добро чувство към личността ми. Той дори подхвърли, че разговорите с жени не са лесна работа и наистина искат образование.
Няколко дни по-късно прекарвахме зеле в големи щайги, всяка една от които можеше да се носи поне от двама. Разтоварвахме ги на една висока рампа.
Изведнъж, както работехме, от една от канцелариите излезе добре облечен мъж и тръгна към нас. Усетих още докато мъжът вървеше към рампата, че Мечо Ликов нещо не го хареса. Каза ми, че не му „пасвали” такива, дето ходят с ризи с къси ръкави и дълги вратовръзки. Мъжът наистина беше облечен така и аз си помислих, че е от управата на пункта. Когато се приближи съвсем до нас, без да поздрави, попита по колко курса правим на ден.
Мечо Ликов му отговори, че понякога правим повече, друг път по-малко, но средно по десет. Последва въпрос от мъжа с късите ръкави и дългата вратовръзка за това, колко ни плащат за тази тежка работа. Мечо Ликов този път каза, че в някои случаи ни плащат повече, в други по-малко, но средно по лев на ден. Тази иронична игрословица не се хареса на питащия мъж и той промърмори, че никой няма да работи нашата работа за лев на ден. Тогава Мечо Ликов отсече, че ние не сме работели за пари, а за да се вършела работа. Мъжът мълчаливо се отдалечи, а Мечо Ликов някак особено свойски ми смигна.
Той усещаше, че разбирам и ми допада неговата ирония. Тя беше отношение към живота, опит да се гледа на същия този живот с други очи. Сега се опитвам и аз да правя същото.

ЗАГЛАВИЕТО НА ФИЛМА

Като войник служих в комендантски взвод, чието основно задължение беше да дава наряди. Пазехме складове със скъпо струваща техника и знамето на щаба на бригадата. Заедно с нас бяха и група войници, които шофираха служебните коли на щабните офицери.
Всички бяхме настанени в помещение, за което се говореше, че преди време било конюшня. Всекидневието ни бе подчинено на много правила. Едно от тях се състоеше в това, че старшината на взвода трябваше винаги под строй да ни води в столовата. Не съм сигурен, че това винаги е ставало, но на обяд - беше задължително.
Задължителна беше и размяната на запомнящи се реплики между старшината и един от шофьорите. Фамилното му име бе Костов и обикновено двамата с него си говорехме пред помещението в очакване на старшината по обяд.
Виждайки ни, когато пристигаше, той отправяше към Костов редовния си въпрос - защо е без шапка? Костов му отговаряше, че точно това целия предиобед е коментирал с мене. Сравнявали сме допреди малко нашия старшина с един друг, който беше вещевак.
Костов упражняваше всичкото си красноречие в подкрепа на това, че ако нашият старшина бил вещевак работата щяла да върви.Той не уточняваше коя точно работа, но според него не било и важно. Важното било, че всички сме щели шапки да имаме. Старшината казваше, че тези неща вече ги е чувал и по-добре ще направим, ако се построим, за да отидем на обяд.
След като се подреждахме в колони по четирима, старшината командваше най-често на някого от младите войници да даде тон за песен. Тогава Костов бързо поясняваше, че не трябвало за такова отговорно нещо като даването на тон за песен, да се разчита на новобранци, а на стара служба като него.
След като получаваше съответната команда от старшината, Костов наистина се справяше с даването на тон повече от добре. Старшината започваше да се възхищава от певческите качества на Костов, а той го предупреждаваше, че повече не може да чака и ще тръгне към столовата без строй.
Старшината веднага му заповядваше да напусне строя и когато Костов направеше това, следваше команда да се върне в него.
Костов тогава отговаряше „сърдито”, че не знае какво да направи, защото е получил противоречиви команди. Старшината веднага обясняваше, че втората команда противоречи на първата, но ако той е добър шофьор и при първата е тръгнал напред, при втората трябва да може да се върне назад.
Аргументите на старшината се харесваха на Костов и всички останали, полемиката завършваше миролюбиво и в точно определеното време успявахме под строй да стигнем до столовата.
След приключването на обяда Костов се връщаше към любимото си занимание да обяснява на старшината, че е голяма работа. Говореше му, че е така, защото работил с хора и пропуски нямал. Стрелби например да имало, старшината бил този, който осигурявал оръжието, парцалите и всичко останало. Под всичко останало несъмнено Костов имаше предвид и войниците, тъй-като според първоначално казаното от него старшината е голяма работа, защото работи с хора. Последното беше ясно за всички и поради това, че всеки разговор със старшината, Костов приключваше с въпроса за войнишките отпуски.
Тук вече старшината започваше да упражнява черния си хумор, като казваше, че било добре да запомним заглавието на филма, на който ни бил водил в началото на казармения ни живот. Това беше хубав български филм и ние, разбира се, помнехме добре, че се казваше „Осъдени души”.
Костов не оставаше длъжен на старшината и му отговаряше, че ние този филм вече сме го гледали. На него обаче ще му се наложело още много пъти да го гледа, като придружава следващите набори. Старшината и в този случай имаше готов отговор. Казваше на Костов, че ще му съдейства след края на службата да стане щатен шофьор на товарния автомобил, който возеше киномашината на бригадата. Във възможната му бъдеща работа Костов трябвало да съчетава шофьорството и киномеханиката. Тогава според старшината можело и други филми да гледат двамата заедно с войниците. Все пак с идването на времето за наряд свършваха и словесните дуели между старшината и Костов.
Ние, които ги слушахме и гледахме отстрани, разбирахме, че те едва ли помнят съдържанието на хубавия български филм, чието заглавие включваха в полемиката си. Разбирахме обаче и това, че двамата наистина бяха „осъдени”. Да бъдат свободни.

СКУЛПТУРАТА

През първата си казармена година служих с мой съгражданин, на когото предстоеше да учи скулптура в Художествената академия. Той беше стара служба, строг към нас, младите войници, и не си спомням тогава да съм водил разговори с него.
По-късно се виждахме в нашия град, но познанството ни не стана близко и само се поздравявахме. Разговор с вече работещия като скулптор мой познат през този период имах само веднъж.
Това стана при наша случайна среща, за която бях забравил. Спомних си за нея много по-късно, след като прочетох интервю със скулптора в популярен вестник, където той разказваше за целта и пътищата в творчеството си.
Интервюиращата го журналистка твърдеше, че той винаги се движи към една цел, но стига чрез творбите си по различни пътища до нея. Моят познат отговаряше, че казаното от журналистката е вярно и го илюстрираше със свои впечатления от казармените си години.
В поделението, където служел, имало стар кон. Всеки ден войниците, сред които бил и той, впрягали коня в каруца, с която превозвали храна до лечебница, намираща се на километри от поделението. Конят се движел бавно и с големи усилия от страна на войниците.
Веднъж обаче те опитали да минат по друг, макар и по-дълъг път. Тогава конят тръгнал по-бързо и с по-голям хъс. Оттук нататък всеки следващ ден войниците търсели нови пътища, по които да мине конят, макар че целта била една и съща.
Скулпторът обобщаваше, че и за хората на изкуството важи това, което преди време го впечатлило в поведението на коня. Целта да остава постоянна, но да се стига до нея по различни пътища.
Историята с коня, разбира се, ми беше известна и интервюто със скулптора само ми я припомняше. Наред с това, същото интервю ме връщаше и към забравения от преди години разговор с младия тогава творец.
Прибирах се със среднощен влак от София към Пазарджик. Видях в коридора моя познат от войнишките ми години и настоящ човек на изкуството. Заговорихме се и аз го попитах по каква работа е бил до столицата.
На лицето му бе изписана умора, но почувствах, че има желание да си говори с някого. Каза ми, че бил на комисия, която одобрявала творби за предстояща изложба. Той бил представил скулптура, изобразяваща работник, облечен в костюм и с вратовръзка.
Комисията не отхвърлила творбата на събеседника ми, но поставила условие, тя да бъде включена в изложбата, при положение че смени заглавието, което бил сложил под нея.
Бях имал вече подобни разговори с други художници и скулптори и те обикновено са ми казвали, че как ще се нарича една творба, е последното нещо, за което се замислят. Във всеки случай не заглавието според тях било определящо за една или друга творба.
Под въздействието на тези разговори изразих учудване пред моя познат, защо точно заглавието под неговата скулптура му е създало проблем. В отговор на учудването ми той заразказва по-конкретно.
Сложеното от него заглавие под собствената му творба било „Приемен час”. Дори и определена интуиция да го била водила към получилото се внушение, в завършен вид го чул от комисията. Нейните членове твърдели, че той определено намеква за обърнати в обществото неща. Искал да внуши, че на приемен час са принудени да идват тези, при които трябва да се ходи на такъв.
Скулпторът ми довери, че неговата идея била „по-друга”, но посочената от комисията много му допаднала. Друг бил въпросът, че това, което комисията „видяла”, а той харесал, се явявало бариерата, пречеща творбата му да стигне до изложбената зала.
Разсъжденията на моя събеседник определено ми бяха интересни. Свързвах ги с отговора, който Конфуций дава на един от древнокитайските царе.
Нещата в държавата не „вървели” и властникът попитал философа, как да се променят в положителна посока. Конфуций лаконично отговорил, че трябва като начало да се върнат истинските им имена.
Бях сигурен, че познатият ми скулптор добре разбираше какво се искаше от него. Творбата му можеше да бъде одобрена и да участва в изложбата, ако смени името й. Той разбираше обаче и това, че нещо, което се нарича не със своето име, вече не е същото…
В интервюто, което прочетох двайсетина години след нашия разговор във влака, скулпторът говореше така, че за мене не подлежеше на съмнение едно нещо.
За себе си той беше намерил решението за целта и пътищата в изкуството. Примерът с коня сполучливо го илюстрира. На някои хора този пример ще им се види натуралистичен. Струва ми се обаче, че е съдържателен. И не противоречи на казаното от Конфуций.

СТАТУЕТКАТА

                       По идея на Ат. Иванов

Познавам се с поет, с когото много пъти сме си говорили едни и същи истории. Една от тях е за малка статуетка, която той бил получил като подарък от друг поет. Познатият на мене разказваше за другия като за един от своите примери в поезията.
Предстояло му на моя познат да отиде да се учи в далечен град за учител. Вече утвърденият в града поет одобрил професионалния избор на много по-младия си събрат и му подарил въпросната статуетка. Тя била керамична и в нея младият тогава поет припознал тракийска богиня.
На другия ден, след като получил подаръка, той пътувал с влак за далечния град. Станала обаче някаква авария, влакът спрял внезапно и чантата на поета паднала от мястото, където били подредени багажите. С треперещи ръце той отворил чантата си и видял, че статуетката вече била само купчина от парчета. На поета обаче много му се искало да запази скъпия за него подарък. Опитвал много пъти с различни лепила да възстанови статуетката, но все безуспешно.
Животът на поета по-нататък не се подредил така, както го бил планирал. Не намерил сили в себе си да завърши учителския институт. Пътувал по море на товарен кораб, връщал се на сушата и работил различни професии.
Може би затова му е интересно да си говорим за поети с подобна житейска и творческа съдба. Почти винаги обаче, нашите разговори завършват с реплики за статуетката.
За да го утеша, често му казвам популярните от времето на неговата младост думи, че животът е това, което се случва с нас, докато ние кроим планове за нещо друго. Той се съгласява с тези думи, но добавя, че съдбата на подарената му някога статуетка вероятно илюстрира неговия живот.
Веднъж му казах, че може би пък опитите да залепи парчетата от статуетката илюстрират неговите поетични усилия. Ето защо би могъл, когато е написал хубаво стихотворение, да приема, че статуетката е станала цяла.
След тези мои думи поетът ме погледна и ми се стори, че не беше тъжен, макар да говорехме за статуетката. Дори ми каза, че той също много пъти си мислел за поезията като събираща разпилени части от определени неща. За да станат отново цели, т.е. истински. Беше ясно и за двама ни, че става дума за други неща и друго събиране.