Марин Ботунски

Влязохме в двуетажна масивна сграда с голям асмалък на двора, с петровка круша и разпъната четириметрова палатка в тревната площ зад малиновите храсти. Възрастна, шестдесетгодишна възпълна жена с бавен вървеж и също такъв бавен говор ни водеше към кухнята на втория етаж.

 - Ще ти дам ключ - казваше жената, - ама нема да закъсневаш вечер и нема да водиш чуждинци!

Кухничката беше тясна, с две единични легла покрай стените и чугунена печка без кюнците. Прозорците гледаха към двора.

 - Ако другото момче ще идва, докъде дойде, требва да ми плащаш и двете легла. Отде да го знам, може и хич да не дойде, за какво да зяносвам леглото, нали на тия пари разчитам… Те това е стаята, разбрахме се, друго какво. Крушата и малините на двора да не береш, продавам ги, с них и с леглата си докарвам всичкия доход и от това живеем. Айде…

Жената си излезе, а с нея и човекът, който ме доведе дотук, и ме оставиха сам. На двете легла бяха поставени чисти чаршафи и по едно одеяло за завивка. Върху печката беше сложен вестник, прегорял и пожълтял от слънцето. Зад печката чак сега видях мъничка мивка. Извадих от куфара самобръсначката, пастата и четката за зъби, няколко книги и бележници, които носех. Не, не ме свърташе, трябваше да изляза от тая тясна и душна стаичка.

В коридора стар, кокалест селянин пристягаше колана на панталона си и нещо цъкаше с език, някъде звучеше раздран от износената градска радиоуредба глас на естрадна певица.

 - Абе момче, ти ли ще си ни комшията?  - извърна се възрастният селянин. - Откъде си? Ние сме у тая стая - и старецът отвори вратата на широка северна стая с пет легла и малка дървена маса в средата, по която бяха нахвърляни дрехи на почиващите.

 - Наредили са ни като снопи на кръстци, щото всеко легло за хазайката е един лев на вечер. У съседната са шест души, та нема как да се разминат. Ама нали сме дошли от чудо, заради водата… Мене, гледай, ръцете до лактите са ми изтръпнали и треперят на поразия. От трактора е, тридесет години съм тракторист, викат, че е от тръскането, от волана. Има при нас и едно младо, на твоите години ще е - момчето пък нема кръвно, вие му се целият свят. Инженер бил, некаква сушилна и работилница обзавеждали наеднъж, озорил се и сега едва ходи, та го докараха с кола да дири лек. Момчето е окато, вика - за да влезне едно нещо в строя, друго трябва да излезне…

Тръгнах по стълбите надолу. На първия етаж зърнах млада руса девойка с изящни линии на лицето, светлосиви очи и стройни крака да придържа подръка куца бабка, която се мъчеше да прехвърли неслушащия я крак през прага и все не успяваше. Девойката протегна ръка, премести крака на бабката и без да говорят, влязоха вътре. Изведнъж нещо се строполи зад вратите на стаята, женски гласове изпискаха, влязох бързо и неканен и видях бабата просната на пода и облещила очи. Грабнах я в прегръдка, огледах за свободно легло, някоя от жените извика тук, тук, до вратите, да я сложа, аз се извъртях и видях почти детско легло. Леко поставих бабата на леглото, някой я напръска с вода, тя премига, премига и отвори очи. На земята лежеше бастунът й, наведох се да го взема, почти едновременно с мен се наведе и русата девойка, която съпровождаше бабката, за да вземе изпадналата курортна карта, и в миг се озовахме очи в очи. Под тенисблузката на девойката, наведена към мен, се виждаха стегнатите й заоблени гърди, лекият загар на кожата. Миглите й потрепнаха и изразиха нещо средно между свян и усмивка, уплахата й се стопяваше и се примесваше с интерес и възбуда.

 - Отворете широко прозореца - каза една от жените, - нека влезе въздух, бабата се е уморила, пък може и от банята да е, оставете я да си почине.

Тръгнах навън, девойката от вратите ми благодари и попита от хазяите ли съм. Не, квартирант съм, рекох й, на горния етаж, в кухничката съм.

Въздухът на двора е свеж и резлив. Вдишвах дълбоко през носа, задържах въздуха, колкото можех, и после продължително, бавно го издишвах.

 - Дишай, дишай - стресна ме глас зад мен и ме накара да си помисля, че тук няма да мога да се отърва от гласове и очи, - знаеш ли каква песничка чух от един болен: „По-хубаво от водата на Наречен, от гласа на Лили Иванова и въздуха на Вършец няма”. А?

 Беше около четиридесет и пет годишен мъж с големи бакенбарди и мустаци, с леко оформено шкембенце и бели тиранти.

От палатката на двора излезе пет-шест годишно момиченце с панделки и въженце, започна да върти въженцето и да подскача, като на глас броеше успешните прескоци.

 - Това е внучката на хазяйката - продължаваше да говори мъжът с тирантите, - и нея мъчат в полевото жилище, от април до края на октомври я мъчат.

Оказа се, че в палатката живеят хазяите: възпълната жена с бавния вървеж и говор, която ми даде ключа, дъщерята и зетят и двете им момиченца.

 - Ако искаш, мога да те разходя из града - предложи се за компания мъжът с тирантите.

Тръгнахме по шумната улица, която минаваше през центъра на града.

 - Всяка година - не спираше спътникът ми - идвам по за месец във Вършец, водата ми помага. Тази ми е седма година, на пръсти познавам градчето, лекарите познавам, а и хора вече бая знам. Хората от курортните селища се поразвалиха, е,

не всичките, но се поразвалиха. Във Вършец съм забелязал нещо, което е поразително. През април наемодателите излизат в пристроените кухни, а някои, като нашите хазаи, и на палатки, и всичките стаи запълват с легла. По левче на легло за вечер, изчислявал съм, това за къщата на нашите хазяи означава пет-шест хиляди годишно. А има хора, дето вземат и повече. На следващата година са вдигнали още един етаж и пак го пълнят с курортисти, а те заселват кухните и палатките. Ще дойде време, държавата ще застрои достатъчно почивни домове, но дотогава тия ще се налапат..

Взе да ми става уморително с тоя човек, с неспирния поток думи, който заливаше ушите и съзнанието ми. Започнах да си мисля, че Вършец не ме е мамел като курорт, но не можех да избягам от мисълта, че хем ще направя баните, които ми препоръчаха лекарите, хем ще намеря време да се изкача на Тодорини кукли, високия връх на югозапад от града, в близост до който е изворът на река Ботуня. Цялото поречие бях преходил, а до извора така и не ми се отдаде възможност да стигна. Нямаше и да бъда сам, с мен се канеше да тръгне диригентът на симфоничния оркестър, който беше поразстроил нервите си и за когото плащах второто легло в кухненската кутия.

- А, ето я и нашата майка подслонителка - извика почти в ухото ми човекът с тирантите.

Погледнах по тротоара вляво и видях хазяйката да държи пет-шест фунийки с малини, а до нея имаше голям плетен кошник с наредени в него също такива, завити от вестникарска хартия фунийки с малини и круши. Тръгнах към нея.

 - Хазяйке, как ги даваш? - попитах.

 - Петдесет стотинки малините, тридесет - крушите.

Погледнах фунийките, които държеше, в тях едва ли имаше повече от петнадесетина малини.

 - Дай - рекох - от крушите.

Подадох тридесет стотинки, поех фунийката, почерпих пътьом човека с тирантите, взех си и аз и в ръката ми остана хартията с още една круша…

По пътя към нас се приближи жена на средна възраст, с дълга синя рокля, усмихна се, изгледа ни двамата, след това спря погледа си на мене, взе да разтваря цветното си чадърче и изрече:

 - Вие сте ми симпатичен, чакайте да ви завардя от дъжда! - издигна разтворения чадър пад главата ми.

Боже мои, помислих си още тогава, какво правя аз тук, в тоя кошер, дето и здрав човек може да се разстрои, какво правя?… Над мен се смееше синьото ласкаво небе на Вършец, тихо и спокойно. Веригата на балкана, която като крепостна стена затваряше полукръг на запад и юг, мяташе на талази мирис на смола, на треви и билки и тънък вечерен хлад.

Тръгнах към квартирата неспокоен, с някаква особена тъга. Към чувството за самота се беше прибавила неясна тревога. В двора изпуших цигара, главата ми раждаше една след друга остри и противоположни мисли и изморен от тях, разтрих слепоочията си и погледнах Вечерницата - тя светеше с равномерни примигвания, монотонни, уравновесени, усмивка и успокоение идваха оттам и бавно се предаваха и на мен.

 - Мечтаете ли? - звънна гласът на русата девойка. Обърнах се и видях усмихнатите й очи, ясни и спокойни като Вечерницата. - Искате ли да се разходим?

 - Не, не, току-що се върнах, изморих се из града и ми е шантаво…

 - А защо из града? Аз ходя ей тук, под нас, по поречието на Ботуня. Толкова е хубаво и спокойно. Ела!

И тя ме хвана за ръка, очите й ме гледаха така упорито умолително, че не можех да се съпротивлявам и тръгнах мълчаливо с девойката.

Къса, полутъмна улица водеше към поречието. След стотина метра ние се озовахме на левия бряг на реката. Веднага след тополите и върбите се разстилаше десетина метра широка и дълга чак до следващия завой на реката полянка и някак неестествено от тревата се редяха камък до камък като в експресионистична картина, а после шумяха бързите и бели от вечерното осветление води на реката. Весела, шумна беше песента на водата, причудлив в красотата си лунно-звездният пейзаж. Някакво радостно спокойствие и вглъбеност се раждаха и се загнездваха в душата, доскоро смутена от градската и хорска хаотичност, от духовната неподреденост и материален ламтеж.

 - От какво боледувате? - ни в клин, ни в ръкав попитах и веднага се възмутих от думите си, но това, че ти се възмущаваш, байно, кой го вижда, а думата е чута, нанесла е удара си.

 - От здраве! - звъни несмутен гласът на девойката. - Съпровождам баба, искам да й е спокойно, като е с мен. Мама и тати тръгнаха да печелят в Либия, за кого ще печелят, и те не знаят. Къща си имаме, кола също. Аз съм единствената им дъщеря и нищо не искам. Изобщо не ламтя за материални

ценности, защото и без това имаме много, не само ние, всички хора имат много. А виж - свобода, красота и чистота на духа ни е нужна. Те не могат да се припечелят в Либия, но хората са в някаква особена залисия, не искат да разберат, че по-малко средства, а повече духовни усилия са нужни за истинското съществуване… Разбъбрах ли се много?

 - Не, не… Приятен ми е този разговор.

 - Приятен?

 - И приятен, и нужен… Аз водя такъв свой вътрешен разговор и ми е нужно да сверя мисълта си с друг, особено… с толкова млад човек.

 - Толкова млад? Аз съм на деветнадесет години!

 - А аз на четиридесет.

 - И се казвам Ева.

Тук, кой знае защо, се изпънах театрално и почти издекламирах:

 - Когато летеше българският спътник 1300, в лунна и звездна вечер, в горното поречие на Ботуня стояха прехласнати от невероятната красота деветнадесетгодишната Ева и четиридесетгодишният Адам и осъждаха материалния нагон у човека, който не вървеше стъпка в стъпка със създадения и отвоюван от него най-справедлив свят на земята… Амин!

 - Ти говориш с подигравателен тон, но характеристиката е вярна. Човекът е потопен в големия син океан на свободата, препълнен от щастие, а няма компас, за да свери коя пътека ще го извиси. Водят го стари, робски страсти и инстинкти и не винаги и не всеки вижда чистия лазур на изгрева…

 - Хладно ли ти е? - попитах, като повдигнах ръката, в която носех синьо шушляково яке.

 - Аз сега ще се изкъпя в Ботуня! Само няма да гледаш, като се събличам, обещай!

Кимнах с глава. Девойката започна да се съблича. Стоях с гръб към нея, но усещах всяко движение. Ето, тя сваля памучната блузка, тенис-фланелката, смъква полата… Лек, тих вятър вее в поречието. Шумкат нежно н замислено листата на тополите. Прилично на тях премигват звездите и си предават някакви свои извечни сигнали.

Чух плясък във водата и се обърнах нататък.

Ева се потопи в Ботуня, заплува надолу по течението около двадесетина метра, после тръгна обратно.

 - Ей - извика тя,- сега в Ботуня се къпем само аз, луната и звездите…

Изправи се. На лунната светлина тялото й белееше в своята прекрасна стегнатост, голите й гърди се повдигаха и спадаха с вдишването, русата й коса сребрееше. Нещо подобно съм си представял, когато четях приказките и стихотворенията за самодивите в реките и езерата.

 - Обърни се! Водата е топла, по трябва да излизам - каза и веднага тръгни. Аз не се обърнах, разбирах, че е глупаво, но някаква непреодолима сила ме задържаше с поглед към тази гола чистота - духовна и физическа.

 - Недей - смееше се гласът й, - така някога е откъсната ябълката на раздора!

Тя дотича приведена напред и настръхнала, взе тенис-флакелката, огледа се - още беше мокра. Тогава аз свалих вълнената си фланелка, тръгнах към нея и я метнах на гърба й. Мигом тя се обърна с лице към мен. Изящните й стегнати момински гърди ме докоснаха, очите й се синееха по-бистро и по-свежо от небето.

 - Хей, хората трябва да живеят с взаимство, чистота и доверие, без да го очернят с пошлостта на минутния си помисъл!…

Бързо облече фланелката, аз се обърнах и чух:

 - Хайде, влизай ти във водата!

 - Не, бих предпочел да се разхождаме, а и ти трябва да се движиш, може да изстинеш.

Ева се хвана за ръката ми, притисна се в мен.

 - Имаш ли деца?

 - Да, дъщеря ми е четиринадесетгодишна.

 - А какво би направил, какво би си помислил, ако тя направи това, което направих аз? - в гласа й нямаше угризение, а интерес.

 - Всеки човек, Ева, трябва да прави онова, което сърцето и умът му подсказват, че е хубаво. Направеното с чиста помисъл е добро, но не винаги завършва с добро. Не знаеш чист ли е помисълът на оня или на ония, пред които или за които го правиш…

 - Да, но човекът не може да се укрие, човекът се разпознава какъв е. Още днес, когато вдигна и постави баба на леглото и се срещнахме очи в очи, разбрах, че съм срещнала ясен и откровен човек.

Пееха щурци в поречието, надникваха се в радостния хор жабите, топлият от деня въздух се разхлаждаше, чак се усещаше мирисът на боровите дървета. Ботуня се захласваше в бързея, толкова радост и свобода имаше в движението на водите й, тия, които потегляха оттук по дългия път на живота. Те бяха свежи и млади, извървели не повече от три-четири километра от извора си, бяха набрали скорост от високото и ласка от слънчевите лъчи, и сега вървяха в своя път, в дългия път на живота, щастливи и възбудени, носейки великата радост на движението, на непрестанната промяна.

Ние с Ева вървяхме край реката, мълчахме и това мълчание беше изпълнено с въпроси и отговори, със свежест и лунна светлина - мека и приятна. Материалният свят се раздвижваше край нас и със своята уравновесеност и вмълчан размисъл ни караше да мечтаем.

 - Опитът не омърсява ли човека? - страхуваше се Евиният глас.

 - И омърсява, и възвисява. Зависи какъв е опитът.

 - Твоят опит омърсил ли те е в нещо?

 - Не. Уморил ме е в нещо, в друго ме е подмладил, но най-много са въпросите, които висят над мисълта ми, както лунният сърп виси в небето. В тоя свят само глупците потриват доволно ръце и имат отговор за всичко.

 - Затова ли те измори Иванич за един час, та ти беше, как каза… шантаво?

 - Това ли е Иванич, с тирантите?

 - Да, той е Иван Иванов, главен счетоводител на цеха, в който работя. Ние му викаме Иванич.

 - Вашият Иванич просто наговори, напласти много думи. Но човекът боледува…

 - Кой, Иванич ли боледува?

 - Каза, че идва седма година поред. Водата му помагала.

 - Седма ли? Ай, че лъжец… Трета година идва с мен.

Аз се извъртях, издадох някакъв възглас на учудване, а Ева ту в смях, ту с тъга обясни как Иванич й се клел в любов, как вървял след нея и ставал за посмешище, после започнал да я заплашва и в цеха ставало все по-тягостно за нея, по не на-пускала, не искала да се предаде, за да смята мръсотията, че може навсякъде да побеждава.

 - Той раздава и картите за почивка. Щом планирам карта, за да доведа баба във Вършец, Иванич също идваше тук. Две години бяхме в бунгалата на цеха, тази година баба се почувствува зле, тръгнахме по-рано, а Иванич ми каза: „Аз, Ева, познавам градчето, лекарите познавам, а и хора вече бая знам, ще ви устроя”. И ето ни под един покрив сега.

Тръпки полазиха по тялото ми. За кой човек ми говореше преди малко, Ева? Човекът, когото обичаме и когото трябва да обичаме, все още е такава бъркотия: до високия полет на мисълта и въображението стои животинският инстинкт и тъпоумото осигуряване, до погледа в звездния океан е и оня в плитката пълна кесия, до твоята чистота - мръсотията на счетоводителя с белите тиранти. За кой човек ми говореше?… Вярвай в човека, моето момиче, ще бъдеш щастлива с такава вяра, но дано не те омърси някой хитър и опитен прихващач на чистота, «добър» занаятчия, от тия, дето толкова ловко играят ролята си в живота, в изкуството, в професията…

 - Щом си на почивка, не се вглеждай в онова, което те отвращава - като че разбрала мислите ми, говорете Ева. - На тоя свят има и много добро, ако не е така, той ще се катурне, няма да може да съществува.

Жизнеността на Ева ставаше заразителна. Тя общуваше с всичко - с водата и тревите, с дърветата и цветята, със звездите. И аз не усещах пътя, не забелязвах хората, край които минавахме, не ме дразнеше уличната гълчава. Толкова бързо, неочаквано стигнахме къщата, в която квартирувахме. Дори дворът, тоя претъпкан през деня Балкански полуостров, не ме свърна към вършечката реалност, защото точно тук чух шепнещия й глас:

 - Виждаш ли Млечния път - води все на изток, ако тръгна по него, ще стигна до_мама.

Едно жабче подскачаше по асфалтираната площадка встрани от мен.

 - От голяма роса земята също може да се изкаля! - рязък, със сърдита нотка глас ни накара да се обърнем назад. Беше Иванич.

 - Здравейте - твърдо отвърнах. - Днес вие ми казахте текст на някаква песен. Рано ми е още да твърдя, но ето два часа въздухът па Вършец наистина е чудесен.

 - Грешите - все още не можеше да овладее озлоблението в гласа си Иванич, - не с въздух, а жива интрижка за дните на почивката… А това нещастно глупачс слуша как му сваляте звезди.

 - Това глупаче - с необичайна за острия разговор живост и топлота заговори Ева - не слушаше, а само сваляше звезди. И е щастливо!

И като стисна до болка ръката ми, додаде:

 - Здравите са затова здрави, защото спазват режима на красотата. Лека нощ.

Иванич забърка нервно в джобовете си, най-после извади табакера и запалка, взе си цигара, запали и като духна дима срещу ми, рече тихо:

 - Слушай, приятел, моля те с добро, отстрани се от пътя ми.

 - А ако не се отстраня? - реших да го подразня.

 - После цял живот ще съжаляваш. Още утре от курортното бюро ще ти взема адреса и местоработата. Ще пиша и така ще те издокарам, че и родната ти майка няма да те познае.

 - А ако река и аз да сторя същото?

 - Барикадирал съм се, помислил съм…

 - Слушай, Иванич, ти женен ли си, деца имаш ли?

 - Женен съм, какво от това? И дете имам, момче на осемнадесет години, какво от това? И от две години, откак видях Ева, се вия на тоя пожар и все ми се изпречват такива временни явления като теб!

 - А тя?

 - Тя - увехна и се сниши гласът на Иванич, - тя е „дъщеря на природата и свободата - това са нейни думи. Играе си с мен като с дете.

 - А ако спре да си играе? Какво ще правиш с жената и сина?

 - Ако, ако… Аз не съм си свалил обувките, той ме пита за другия бряг… Слушай, мъж си и сам знаеш, че кое е скрепено с документ, разваляне няма. Аз имам обществено положение, и тя това го знае.

 - Виж, Иванич, въздухът на Вършец се омърси, ще отида да почивам! 

Сутринта се събудих с особена тежест в главата и стягове в сърдечната област. Облякох се, взех предписаните хапове и чак тогава забелязах трите горски цветлета, положени върху книгите ми. Тръгнах с несигурна крачка към санаториума на баня. Бях напрегнат и в такива случаи се вслушвам повече в себе си, не забелязвам околния свят.

В банята ме посрещна млад, атлетично устроен мъж. Раздаваше чаршафи. Помислих си - гледай какъв Аполон, а и той нещо боледува, за да стои тук. Имаше доста хора в съблекалнята - шумяха, не бързаха. Влязох в басейна и се замислих за Ева и Иван Иванич. Как ли й вмърсява живота, нали все пак е началник в работата й… И колко ли такива Ивановци си подръпват тирантите по земята ни, погазвайки нравствени повици в откритите прозорци между скрепеното с документ! И ходят между нас, и държат речи, поучават…

Не издържах указаните ми десет минути. Задушавах се от топлата пара и от собствените си мисли. Навън ме посрещна атлетичният Аполон:

 - Това твоето какво беше - докато влезе, и излезе! - укори ме той.

 - Не издържам…

 - Спокойно, братле, тоя живот трябва да го изживеем, няма закъде да бързаме.

Облякох се, върнах чаршафа и, кой знае защо, попитах младия мъж:

 - А вие от какво боледувате?

 - Аз? И таз добра - от нищо!

 - Как?

 - Защо да боледувам? - искрено ми се чудеше.

 - Ами… млад, силен човек изглеждате. А пък раздавате чаршафи.

 - А, ти за това ли? За стаж, братче, за стаж.

 - Но тук сигурно заплащат…

 - Осемдесет лева, без пари, ама за стажа. Пари ми не трябват. Девет хиляди вземам от къщата. Ама за старите години трябва да се осигури пенсия, затова стоя тук.

Тръгнах си доразстроен, бръкнах в джоба, извадих флаконче с успокоително лекарство, взех две хапчета и свих към кабинета на лекуващия лекар. Посрещнаха ме уморените му очи, посивяла коса се стичаше върху слепоочията и остри, дълбоки бръчки пресичаха продълговатото му лице. Лекарят ме слушаше, по мисълта му бе раздвоена.

 - Избягвай умствената преумора - заговори ми тихо той. - И не се вълнувай, не се вживявай във всяка чужда болка. Инак няма да се излекуваш…

Очите му гледаха през мен и гонеха някъде онова пространство, където вече бе се заселила раздвоената му мисъл.

„Какво излиза, докторе, мислех си, че за да се излекуваш, или още по-страшното - за да не боледуваш, - трябва да станеш коравосърдечно безразличие, което не мисли, не се тревожи, не се вълнува? А този свят, разбунтуван и разлюлян, в който златото стои на пет крачки от милионите гладни, в който доброто се държи на прицела на куршумите и задушливия газ на злото, а този барутен погреб, от който ни чакат да ги отървем чистите и светнали детски очи?! Нямаш лекарството, докторе. Довиждане. И както ме стяга този обръч отляво, и както залитам, пак ще бъда в тая борба за общото здраве.”

 - Поне един-два часа върви из гората, от полза ще ти е - каза като заключение докторът, наля си чаша вода и изпи две хапчета от тия, които, преди да вляза в кабинета му, бях взел и аз.

В някаква особена стегнатост и несигурност стигнах до квартирата. На входната врата Ева изръкомаха, извика, че е дошъл моят човек, после се вгледа в мен. „Теб не ти е добре, а? От снощи ли се разстрои?” Хвана ме подръка и бавно заиз-качвахме стълбите. Целият бях в пот. Трескавото ми съзнание прехвърляше като на аспектомат картина след картина: «Слушай, приятел, моля те с добро, отстрани се от пътя ми” - обтягаше белите тиранти Иванич, „Твоят опит омърсил ли те е в нещо?” - гледа ме в очите Ева. “Пари ми не трябват. Девет хиляди вземам от къщата. Ама за старите години трябва да се осигури…” - надвесваше се над мен Аполон с чаршафите. „Не се вълнувай, не се вживявай в чуждата болка…” - е едното разклонение от мисълта на доктора. „За кой човек ми го-вореше, Ева?” - това вече е моята мисъл…

 - Ах, мили мой, дочака ме!- тръгна с разтворени ръце Диригента и ме прегърна. Погледна ме, живите му очи станаха състрадателни. - Трябва да починеш, и най-здравите хора след баня почиват по един час, хайде.

Хванах погледа му, който се извиняваше на Ева. Легнах. Притворих очи, увих одеялото около врата си - топлината ме отпуска.

 - Голяма работа, човек насече наръч дърва, пък седне да почине, та ти… Тия бани напрягат, трябва да го знаеш. Отпусни се и заспи. А после ще си бъбрем цяла вечер. И аз ще прилегна, да починат краката ми, ще прегледам вестниците и след час ще те вдигна, хайде…

Гласът на Диригента ме гали като с перце. Така в детските години баба ми баеше и прекарваше гъше перце по лицето ми. Усмихвам се в себе си, от спомена и от това, че Диригента е вече тук. Има хора, с които е хубаво да се живее, хубаво е да усещаш, че са близо до теб. Спокойно ми е, топло ми е, унася ме сънят…

 - Светът те очаква, омайнико - събуди ме гласът на Диригента. - Не се усмихвай, не се усмихвай. Ти действително си омаял красивата съквартирантка, шест пъти надзърта, за да провери какво става с теб. „Щастливо се усмихва насън”, отговарях й, от това и тя щастливо се усмихваше.

Сънят ме беше ободрил, напрежението изчезнало. Навън грееше слънце и в крушата пееха птици.

 - Да вървим навън, хубав ден е, да вървим. И съквартирантката ще поканим…

Диригента взе лулата и тънкото бяло яке, аз плиснах няколко шепи вода на лицето си и тръгнах след него. Ева ни чакаше на външната врата, явно са се уговорили с Диригента.

 - Какво ви казвах аз, какво ви казвах?! - весело й говореше той.

Очите й се вглеждаха и радостни, и тревожни в мен. После някак развеселена ни хвана подръка и тръгнахме към реката. Не бяхме направили и десетина крачки, и ни сепна сърдитият глас на Иванич:

 - Нов старец ли е дошъл на помощ в уплитането на младежта?

Диригента се извърна учудено и тихо каза на непознатия за него човек:

 - Гражданино, устата са ония врати на духовната ни къща, които също трябва да се заключват, когато мисълта не е у дома!

И развеселен се обърна към двама ни: «Да вървим, да вървим, не обръщайте внимание, сега е време за весела разходка!»

Силен човек е Диригента, мислех си по път, необикновено силен. Гонен, преследван и стрелян в годините на съпротивата, той е запазил духовно могъщество, за да застане на пътя и на най-малката неправда.

- Аз ще изсвиря част от великолепно българско произведение. Ти, Ева, ще отгатваш кое е. Когато не успяваш, ще помагам аз, ако, разбира се, мога да си спомня.

И Диригента засвири някаква мелодия, която бях слушал, но не можех да кажа кой е композиторът й. Игриво-мечтателна, с тънки нотки на тъга.

 - Марин Големинов. . . - тихо прошепна Ева.

 - Той.. .- спря да свири Диригента. - А сега:

Даже по делу спеша, не забудь:
Этот короткий путь -
Тоже частица жизни твоей,
Жить и в пути умей.

 - Михаил Светлов.

 - Край на изпита, приемаме те в трупата като пълноправен член. Съгласно? - усмихна се Диригента.

Водно конче летеше над реката. Гледахме го и нещо и в нас политаше. Диригента хвана тънката пътечка по брега, която щеше да ни изведе към парка. С очи поиска мълчаливото ни съгласие и ускори крачка. Ева тананикаше някаква песничка без думи. Аз вървях и си мислех колко чист и хубав щеше да бъде светът, ако имаше много такива хора като Ева и Диригента. И те сигурно са много, човек трябва да ги открива и да се приближава към тях, но и да живее така, че и те да се приближават към него.

 - Вие сте истински другар! - изведнъж неочаквано се обърна към Диригента Ева. - Гледам Ви от пристигането, та досега и Ви завиждам. Откъде вземате толкова непосредственост и любов?

 - Другарството, мойто момиче, е Най-голямото качество на истинските хора. Някога, в трудните години на борбата, заради обикновената дума «другарю» ние бяхме готови и заставахме с гърди - нас да убият, да спасим другаря си. Тогава калявахме другарството си, а то ще рече - и себе си. Сега се поизмени светът, хората се измениха. Има хора сред нас, които не само че няма да застанат с гърди да защитят другаря си, но не могат да търпят пет лева разлика в щатната таблица… Няма да забравя моя другар, поета, той загина, но казваше - за свободата не ме е страх, свободата идва, чувам тътена в украинските земи, пулса на хората усещам, но ме е страх за човека. Какъв ли ще стане той, гладният и босият, когато се наяде и обуе, когато се види свободен, равноправен? Накъде ще избуят силите и стремежите му? Няма ли да се успокои повече, отколкото му е необходимо, няма ли да се отпусне?

Диригента откъсна лист от акация и засвири с него. Писъкът на листа беше остър и режещ, значи нещо реже душата на Диригента, той търси отдушник в тоя писък, композиран от моментното му състояние.

 - Поета го няма, но ти си тук - рекох аз. - Нещо трябва да се вгледаме в себе си, в добродетелите. Погледни само тези хора, дошли да търсят лек - болшинството са с тънка и чуплива душевност, срещнала в пътя си прекомерната гордост и незачитането, канцеларски душици са увивали пътя им, политикантски врачанизъм ги е смачквал в трудния им ден…

Мълчим. Вървим. Всеки казва наум своя монолог. Всеки търси и своята вина. Но, боже мой, защо ние търсим и своята вина, а не я потърсят ония, които ни изпроводиха дотук. Това, последното, разбира се, е част от моя монолог.

„Много се струпа на моето поколение. И на вашето не е по-малък товарът… Важното е, че го износихме, че го изнасяме. България е такава, каквато й се радваме, благодарение на този товар. Все някой трябваше да плати за него” - това е завършеният монолог на Диригента.

„Аз съм си мечтала да ви срещна вас двамата…”- първият къс от мисълта на Ева.

Вече навлязохме в парка. Поток от хора върви срещу ни. Едни свиват към центъра на града, други край реката, трети тръгват нагоре, по стръмната пътечка към гората. И ние вървим към гората. Високите борове леко поклащат върховете си. Катерички играят из тях, хвърлят шишарки, прехвърлят се от дърво на дърво. Бели облачета се мяркат за миг пред погледа и изчезват.

Тръгваме без пътека вече. Най-напред върви Диригента. След него налучква Бехтовенова соната Ева. Аз вървя последен и завиждам на Диригента - все пак, на петдесет и осем години, с такова темпо да изкара баира не е шега. И мисълта му е напрегната в същото темпо. И музиката му. Затова си помислих, все пак е радостно, че той е тук, че е жив, че ни е нужен.

 - Това вече е комфорт! - чух гласа му.

Погледнах напред. На пътя ни, на малка полянка, имаше две градински пейки. Диригента и Ева седнаха на първата. Подминах ги и се изпънах по гръб на съседната пейка.

 - Никога не е лошо да гледаш небето - подметна Диригента. -А сега да поседим и да помечтаем без думи.

Белите облачета пробягваха разстоянието между двете групи дървета бързо. Значи горе вятърът е силен. Няколко секунди се задържа синьо небето и пак тръгват на паша небесните стада.

Между първата група от десетина борове, издигнали стройна снага нависоко, на повече от петнадесетина метра, се виеше дъбово дърво. Сигурно е посадено по-късно, когато боровете са извисили стан и короните им са хвърляли тежка сянка, та младото и крехко стебло насила се е изтегляло бързо нагоре, без да налее със сок и сила тялото си. Изтегляло се е от сянката и в гонитбата за слънце се е деформирало, не дъб, а някаква хилава дългунка е излязла от тая гонитба. Дъбът беше висок колкото боровете, а дъбовото тяло имаше дебелината на детска ръчичка. Горе, на фона на синьото небе, се ветрееше около двуметровата му корона.

 - Диригенте, Ева, гледайте какво е станало от гордия дъб, посаден не навреме и не на място! - не издържах и почти извиках аз.

Ева и Диригента гледаха дървото, попаднало между силната група на боровете, мислеха всеки за нещо свое си и чак след минута-две Диригента пророни тихо:

 - В гонитбата за слънце…

Помълчахме още малко и изведнъж Ева стана от пейката и с някакъв извинителен тон каза:

 - Трябва да вървя. След половин час баба е на процедури, последните, а после ще стягаме багажа.

Взехме си довиждане и тя тръгна бавно, но уверено надолу към града. „Дано ни помниш с добро…”- смънка за себе си Диригента.

Бъди щастлива, Ева! Дано дъбът на твоя живот избуи на широка поляна, да пусне дълбоки корени и да зашуми с голямата си корона, без тая трудна гонитба за слънце, а в клоните му да пеят волни птици и да вият песенни гнезда за бъдещето.