Мими Михайлова

Българската история трябва да се учи от литературата. Така е.
И както помним Април 1876 г. от „Под игото” на Иван Вазов и „Цената на златото” от Генчо Стоев, така до по-късните събития, до съдбата на българските бежанци можем да се докоснем чрез книгата „Кървав пелин” на Иван Енчев.
„Кървав пелин” излиза от печат за първи път през 1988 г. като самостоятелна творба, по-късно писателят продължава повествованието и повестта става първа част от друга книга - „Чедата на Тракия” /1992/, т.е. творбата има сходна съдба с романа „Цената на златото” на Генчо Стоев, роман, положил началото на една поредица. И това е логически обосновано, защото не може къс от историята да се затвори между две корици. Всяка стъпка води след себе си друга.
Съвсем съзнателно, говорейки за творбата на Иван Енчев, споменавам „Цената на златото” на Генчо Стоев. Двете произведения са сходни като поетически изказ, ако авторово осмисляне и пресътворяване на историческия факт. Стремежът на българския дух към свободата в повествованието на Генчо Стоев намира своето художествено продължение в романа на Иван Енчев. Но думата ми е за „Кървав пелин”.
Някак недооценена остана тази книга, каквато е и трагедията, описана в нея, на българите от Беломорска Тракия. Вярно е, историческата ни памет е преситена от кървави събития в края на османското робство, но не бива да се забравя съдбата на бежанците, платили цената на българското единение.
Българският народ е търпелив, българският корен е държелив - две качества така необходими преди да избухне протестът, преди да се вдигне бунтът, борбата за отстояване на личността и народността. „Кървав пелин” на Иван Енчев зачеква част от нашето историческо битие, за което досега сме слушали малко разкази, възбудили любопитството ни като спрян шепот. И ето тази историческа повест ни представя събития, видени и чути с душата, дообогатени от поетично вдъхновение.
Проявяват се двете противостоящи страни, на насилниците и на обезправените, и взаимоотношенията между тях извират и хукват като река, която шуми и се извива, поспира и се отприщва кървава и пенлива в коритото на жестокост и фанатизъм. Редят се като броенични зърна епизоди на издевателства и зверства, познати от петвековното ни робство, епизоди, които биха могли да се взаимозаменят, но повествователната нишка в своя ход е повлякла зърната и ги е подредила, както би било най-вярно. Движението е механично - път през мъчението, мъченичество за свободата. И не тук е силата на Иван Енчев, а в действеността на неговия език. Той е богат, обагрен, поетичен, пищен като празнична дреха, пазена за сватба и хоро, чист като моминска риза, динамичен със своите повторения, които тръгват като концентрични кръгове, за да се увличат и повтарят един друг. Песента на петела трябва да се затвори в чувал, но песента не може да се крие и зароби. Тя избликва в тракийска ръченица, която свири на кавал полуделият Кольо, преминава в песента на чучулигите, вдълбани в дървото на прозореца на Яна. Цялата история на тази повест е като песен-изповед на българската душа.
От пъстрата цветна градина на българите Иван Енчев е избрал пелина - горчив и ароматен - да бъде пробен камък за неговите герои. Усеща ли се пелиновият вкус, реагира ли се на него, значи човекът е жив.
Сравненията са богати, не допълнени просто с една дума, а определени с цели изрази, и тежат като „топуз на камбана”. Изразявани с първични чувства и усещания, те са психологически обосновани: „И една радостна надежда, че се е спасил, се прокрадваше в сърцето му като тъничка струйка водица изпод зимен лед, близнат от беломорския вятър”.
Злото се представя във всички свои разновидности: нощ с остри писъци, не слънцето радва земята и хората, а луната осветява пустотата и ножовете на нейната светлина блестят като „остри пламъци”, дърветата не дават плодове, те дават своите клони за изкупуване на осквернена чест. Явяват се двата полюса: на луната - дъното на небето, осветила целия ужас на хиляди съдби, и на водата в кладенците, която ближе сърцето на земята и пречиства душите на жертвите, подирили в нея спасението си.
Нужна ни е тази книга, която ни обогатява душевно, изостря нашата историческа чувствителност и със своя пелинов дъх и вкус пренася мерилото за човечност и родолюбие от онези времена, останали далечни като в приказките, в днешното, за да бъде по-добро.