Иван Желязков

РАБОТА ЗА ДВА ГРОША

Аргир Гогоша от Амбелино се роди дребен и гологлав. Докато чакаше да порасне, дядо му разрови до девето коляно, но не откри в рода им мъник като него.
- Да не гледаме боя! - рече спокойно той. - Важно е какво има в главата…
Баба му кимна в знак на съгласие.
- Божа работа - каза тя и се прекръсти.
Аргир взе от единия ума, от другия - ръцете.
Баба му беше слаба, кокалеста и сляпа, а пръстите й - възел до възел. Цял живот оправяше навехнато и счупено, помагаше и на бездетни жени.
Старицата караше хората да легнат в одаята, където беше мрачно, но на нея не й трябваше светлина. Тя питаше къде е болката, за да не я търси, и като подхванеше, пренареждаше костици, наместваше сухожилия.
Бабата имаше много внуци. Един ден извика Аргир, опипа го по лицето и му каза:
- Ти си черноочко, ама душата ти е руса. Ще помагаш на хората!
Цял живот джуджето си мислеше дали старата жена направи това от съжаление…
Момчето вършеше, каквото тя му казваше. Той не беше много по женските работи, макар да знаеше как да забърка тесто от настърган сапун, белтък, тамян и дъвка. Жените имаха срам от него и страх от мъжете си, но по-куражлийките се решаваха да легнат на миндера.
Прибираха се вкъщи, зачеваха и кръщаваха децата си на негово име, без да се разбере, че някой ги е опипвал по долния корем.
Славата на Гогоша се разчу из цялата Турска империя. Идваха хора отвсякъде и по всяко време. Разпрягаха колите край реката, където той живееше, за да хранят и поят спокойно животните.
Един ден пристигна турски военен началник.
Беше след обед, къщите пъшкаха под сянката на хълма. Аргир долови чужда реч и излезе до смокинята.
На улицата стояха седем конника. Щом го видяха, шестимата скочиха да се разтъпчат. Само единият остана върху седлото. Беше седнал на едната страна, забраден с атлазена кърпа.
- Ти ли си факирът? - попита пашата.
- Какъв факир търсите, ага? - не разбираше Гогоша.
- Тоя, дето оправя счупен гръбнак на котка - каза мъжът.
Той беше най-възрастен от всички, с остри черти по лицето и господарска външност.
- Аз съм Аргир Гогоша, ага - каза джуджето. - И котки съм оправял, и кучета, и хора…
- Виж какво! - човекът се приближи. Миришеше на тютюн. - Моят кахър е деликатен…
- Кажи да чуя, ага.
Той се наведе над Гогоша, от пояса му лъсна пищов.
- Виждаш ли онази жена на коня?
- Виждам я, ага.
- Това е любимата ми ханъма.
Пашата се заозърта. Страхуваше се да не го чуят.
- Тазът й е разчекнат - каза той и впери поглед в очите на малкия човек, сякаш го изучаваше. - И ходжи, и имами опитваха - нищо не свършиха.
Гогоша вдигна глава. Погледите им се срещнаха.
Стори му се, че го наблюдава просяк.
- Ще оправиш ли таза? - попита турчинът.
- Ще го оправя, ага.
Влязоха в одаята. Аргир дръпна пердето.
- Сложи жената ей там! - Той посочи миндера в ъгъла.
- Не! Не давам да я пипаш! - гласът на пашата разтърси къщата. - Докоснеш ли я, отрязвам ти ръцете!
Гогоша се усмихна - такъв му беше нравът.
Възрастният мъж свъси вежди. Сянка закри лицето му.
Аргир усети какво крие в душата си.
Отвън изцвили кон. Свечеряваше се, силуетите от улицата помътняха. Никой не се отделяше от мястото си. Чакаха думата на Гогоша.
- Разбра ли какво ти казах, човече! - повтори мъжът.
- Разбрах, ага.
- Е, наемаш ли се?
- Наемам се.
От гърдите на пашата се откърти камък.
- Каквото искаш, това ще ти дам - каза той и сложи ръка на рамото на джуджето. - Само да я оправиш!
- А ти рискуваш ли ата? - попита Аргир, докато излизаха навън.
- Рискувам го.
Слязоха в реката. Във вировете плуваха звезди жетварки.
Доведоха ханъмата.
- Нека жената седне разкрачена на гол кон - каза Аргир.
Пашата взе на ръце единствената от многобройните си жени и потръпна от вълнение. Докато мъжете сваляха самара, той я държеше като пеленаче. Вдигна я високо, за да преметне крак над потния гръб на коня. Парещи светулки примигнаха в очите на ханъмата и в този момент тя изпъшка.
Настъпи тишина. Всички очакваха да видят какво ще прави малкият мъж.
- Ага! - каза Гогоша. - Вържи здраво един за друг краката на жената отдолу.
Подадоха кожен камшик на пашата. Той притича послушно и, приклекнал под корема на коня, заувива глезените на ханъмата. Тя измънка нещо на турски. Аргир се приближи да види какво е направил мъжът. Лъхна го дъх на гюлова вода.
- Дайте сега жито на животното! - заповяда той.
Турците скочиха, донесоха торба с ечемик. Конят яде толкова, колкото му се ядеше, даже повече. Чуваше се как хрупа и преглъща лакомо. Щом взе да плюе зърната, Гогоша нареди да го напоят. Животното пи, пи жадно направо от реката. Изпръхтя, вдигна глава и се отърси. От устата му изтичаше пяна. Настръхнал, пашата наблюдаваше жената, която не смееше да си поеме дъх, и я окуражаваше с ръка върху коляното.
Конят започна бавно да се издува. Когато коремът му заприлича на огромен тъпан, жената изохка.
Това беше всичко.
Пашата въздъхна.
Турците останаха още два дни и две нощи в Метошкия хан. На третия ден, преди да си заминат, дойдоха у Гогоша. Жената вървеше напред, мъжът - след нея.
Тя отвори вратичката и закрачи усмихната през градината с нацъфтели панагирки.
- Колко пари искаш, факире? - попита пашата.
- Два гроша - рече Аргир. - Един за дядо, един за баба. Смятам да оправя гроба им.
Турчинът изсипа в краката му шепа жълтици и улови жена си за ръка.
- Не ти ща златото, ага! - рече джуджето зад гърба им.
Мъжът се обърна. Закани му се с пръст, а после посочи челото си.
Двамата с жената се качиха на коня.
Аргир събра жълтиците и ги занесе в църквата.
Поп Яни се чудеше дали да ги вземе, накрая рече:
- От български къщи - за български храм!

ПЕСЕНТА Е ФАЙДАЛИЯ

Когато Паско реши да свири на цигулка, баща му каза:
- Песента е файдалия, но занаятът няма добра слава. Ще станеш пияница.
Въпреки това той не отказа да научи сина си.
Баща му беше завършил певческо училище в Араповския манастир и свят песни знаеше, но земята не остави.
Паско изучи цигулката, изучи пиенето - пияница не стана.
Един ден той отиде да закара жито на бея. Всяка година селяните си плащаха данъците с жито. Спря колата до другите коли и докато чакаше, извади цигулката и засвири.
Отначало пееше тихичко, после отпусна гласа си.
Небето над бейовите сараи се отвори.
Беят го чу, изпрати човек да го повика.
- Тая песен, дето я пееш - каза той, - чия е?
- И моя, и чужда.
- Знаеш ли други?
- Знам - рече цигуларят.
- Пей тогава, за да те чуя! - заповяда турчинът.
Паско подхвана една песен, после - втора, трета…
Беят пушеше чибук, гладеше жълтия си мустак и слушаше.
- Дай да ти видя житото! - каза по някое време на цигуларя.
Паско докара колата. Отвърза един чувал и мъжът гребна от дълбоко. Пресипа зърното от шепа в шепа, огледа го хубаво. Накрая изтупа ръцете си и продума:
- Виж какво! Аллах ти е дал дарба не да ореш, а да радваш хората. Вместо жито, всяка година ще ми пееш по една нова песен, пък аз ще ти давам по една кола зърно, за да си изхраниш децата.
Да беше чул тези думи баща му, нямаше да повярва на турчина, Паско обаче му повярва.
- Който обича песните, носи добра душа - рече си той.
И се хвана с цигулката.
Хайдушки, старонародни, исторически - какви ли не песни пееше по сватби, по кръщенета и събори.
Пееше и свиреше, а есенно време отиваше при бея, за да изпълни поръката му. След всяка нова песен подхващаше стари и очите на турчина се пълнеха със сълзи.
Вечерта цигуларят си тръгваше с кола жито, отиваше право на воденица.
Минаха години. От изток се зададе руска войска.
Беят се стегна да си върви. Заръча да повикат Паско, а Паско помисли, че иска да му попее на сбогуване и грабна цигулката.
- Оставам всичкото жито тука! - рече турчинът. - Вземам твоите песни!
- Къде ще ме караш, ефенди?
- В Стамбул.
- Как така! Имам жена, имам деца! Баща ми лежи болен…
- Идваш с мен!
Беят гледаше Паско с кръвясали очи. Изпрати в къщата на цигуларя тежка кола жито, даде му кон.
- Нека се сбогувам с нашите, ефенди! - помоли музикантът.
Минаха през Пасковата къща. Като разбраха, децата и жена му ревнаха. Старата му майка падна на колене, зацелува краката на бея.
Беят не искаше да чуе.
- Ефенди! - сърцето на Паско се късаше. - Да се простя с тате! От него научих занаята.
Баща му беше станал кожа и кости, не приличаше на човек.
Като разбра всичко това, без да отвори очи, той му каза:
- Песента е файдалия, но вкарва в гроба.
Устните му трепереха.
Той се надигна на лакът, изпъшка. Паско му помогна да се изправи и да извади пушката от миндера.
Двамата се прегърнаха до прозореца, откъдето се виждаше белият кон на бея.
- Върви! Върви, сине! - рече старецът.

КРАЖБА

Тя го зърна, докато переше на реката.
- Гълъбице, водата ще те открадне! - каза й с усмивка Уста Георги.
Стоеше прав върху скелето на новия мост, който строяха, а от лицето му капеше светлина. Усукана до лактите, бялата му риза се ветрееше като самотна перуника.
Погледът му я опари.
Водата плискаше глезените на момичето, коленете, че и по-нагоре, където усещаше непознат гъдел. Между пръстите на краката й подскачаха песъчинки.
Тя мачкаше дрехите върху камъка, сърцето й биеше в гърлото и когато тръгна да излиза, подхлъзна се и падна във водата.
В този момент усети корави щипки под мишниците си.
- Ще ми изпереш ли ризата, Гълъбице?
Уста Георги беше скочил от моста и я обжарваше с очи. От косите на момичето, пребледняло от срам, капеха бистри капки.
- Откъде ми знаеш името? - каза.
С пръст на устните той й направи знак да мълчи.
В душата на Гълъбица препуснаха необуздани коне. Разплакана, тя побягна към къщи, а кошницата с прането се влачеше около краката й.
- Мамо, видя ли моста? - каза, когато се прибра.
- Видях - отвърна жената.
- Никъде няма такъв като нашия!…
Майка й обърна гръб, за да спести думите си.
Водовъртеж въртя Гълъбица през цялата нощ.
Сребърни вълни, които приличаха на риби, я плискаха отвсякъде, а над ракитака кънтяха зидарски чукове.
- Не ти ли харесва? - попита сутринта майка си.
- Че на кого му харесва!…
- Красив е, мамо! Красив е! Като костенурка.
- Голямата вода ще го събори…
Пророческият глас на майката се заби в ушите на момичето.
Като нея мислеше цялото градче. Хората надзъртаха към градежа тайно, с недоверие, и се споглеждаха.
Момчетата на Уста Георги дялаха камък след камък, а майсторът ги вграждаше.
Малко преди Гергьовден в гърдите на Гълъбица отново пламна пожар.
Свалиха скелето, мостът светна като ветрило над дълбокия вир. Щом градчето облече празнична риза и народът излезе на двата бряга, момичето усети, че са й поникнали криле.
През нощта вятърът оголи върховете, гласовити ручеи запяха из деретата. Уста Георги и момчетата застанаха в средата на моста. Под тях кипеше реката. Поп Яни пристъпи, за да го освети, но скоро се върна и запръска отдалече с чемширови клонки и светена вода.
Писна гайда и песента се лейна над коритото - шумът на вълните не й позволяваше да отиде по-далече. Уста Георги надуваше кожения мях, а пръстите му подскачаха. Момчетата се уловиха за рамене, извиха тежко хоро по моста.
Гълъбица си направи път и тръгна боса към тях.
Стъпваше по въздуха. По кожата й пареха капки. Гърдите й - тежки гургулици - пърхаха, готови всеки момент да излетят.
- Гълъбице! - чу тя гласа на майка си. - Водата ще те открадне…
Щом стигна средата на моста, момичето преметна върху рамото на Уста Георги бяла риза.
Майсторът я погледна с поглед, който лекува, и тя усети как бузите й пламнаха.
Откъде я беше взела тази риза, Гълъбица не каза и никога нямаше да каже.

ЖРЕБИЯТ

Дрипав, небръснат, излязъл сякаш от приют за бездомни, мъжът нахълта в празното кафене и се огледа.
Кафеджията премиташе между масите, разместени от вечерта. На една от тях имаше кофа с вода. Зимата беше замрежила стъклата на прозорците с бяла дантела. Печката бумтеше, изчервяваше се невъзмутимо.
- Добрутру! - каза новодошлият. - Ти ли си Паско Цигуларя?
Кафеджията го тропоса с поглед и, без да се изправи, поиска да разбере дали е виждал някъде това градинско плашило.
- Казвай! - рече той.
Непознатият постави на тезгяха кларнет без кутия, облегна се и въздъхна:
- Хо, хо, хо!… Аз съм Патерата. Идвам да те надсвиря!
Без да обърне внимание на думите му, Паско Цигуларя продължи да си мете. Мъжът, който се нарече Патерата, не остана доволен и закрачи предизвикателно между масите. Наведе се, за да погледне през прозореца, откъдето утрото наливаше светлина. Лицето му беше белязано с тънка усмивка и любопитство, което все повече растеше.
В този момент Паско Цигуларя взе кофата с вода и я изля върху него.
- Честито Благовещение! - каза той с дрезгав глас.
После остави празната кофа на пода, избърса се с края на престилката и подаде ръка на госта.
Мокрият мъж се стъписа. Усмивката му потъна зад пожълтелите зъби. Стоеше с отворена уста, с недоумяващ поглед и от дрехите му капеше вода.
- Такава е традицията! - каза кафеджията. - На този ден къпем първия посетител…
Чак сега Патерата се осъзна, пое ръката му и стисна тънките пръсти.
- Хо, хо, хо! - рече отново. - Много съм слушал за тебе.
- И аз - за тебе! - отвърна Цигуларя.
И като го огледа хубаво, заповяда:
- Тръгвай!
- Къде?
Без да отговори, Паско го поведе навън.
- Давай! - подвикна той на човека зад тезгяха, когато влязоха в съседния магазин.
Магазинерът извади тъмносин костюм, премери го по тялото на Патерата. Свали от рафтовете пуловер, чорапи и обувки. Върху главата му постави черно бомбе.
Кафеджията плати сметката и когато се върнаха, накара непознатия да се преоблече. Взе старите му дрехи и отвори вратата на печката.
- Хо, хо, хо! - спря го мъжът, оглеждайки се в новия костюм.
Той завърза парцалите с ризата и ги остави в мазето.
- Нали не пречат! - каза, когато седна край печката.
Паско направи кафе. Двамата, чийто живот беше минал по сватби и кръщенета, засърбаха с наслада.
Имаха чувството, че се виждат за пръв път. Единият беше с грубо лице и вежди като заешки опашки. Другият - с очи на фелдфебел и дребен кокал. Зад погледа му
надзърташе непреживяна болка.
- Какво ще кажеш? - кимна кларнетистът. - Ще се надсвирваме ли?
Паско продължаваше да го държи в напрежение.
Отново пребърса масата и затвори прозорчето на печката.
- Няма да стане! - отвърна той най-после. - Скоро умря тате…
Патерата се замисли. Извади кутия с тютюн и докато завиваше цигара, кафеджията наблюдаваше пъргавите му пръсти.
- Песента не е грях. - Кларнетистът изпрати към тавана кълбо дим. - Щом не щеш, да посвиря сам…
- Може! - съгласи се Паско. - Свири, колкото искаш, но не тука…
Извадиха маса пред кафенето и Патерата се качи върху нея. В тъмния костюм лицето му светеше като дъно на тиган. Бомбето скриваше голото теме, окосмените му уши стърчаха смешно встрани.
Той наду бузи и кларнетът писна. Пръстите му подскочиха по клавишите. Свирнята набра височина, шурна като водопад, а после притича с меки стъпки…
Паско слушаше и от време на време поглеждаше през прозореца. Откъм реката, където бяха хвърлили кръста, прииждаха групички мъже и заставаха пред кафенето. Мустаците им бяха покрити със скреж. Под шубите стърчаха яки, закопчани с безопасна игла. Щом мелодията свърши, хората изръкопляскаха.
- Хо, хо, хо! - Музикантът вдигна шише с ракия, за да се сгрее.
Скоро площадът заприлича на мравуняк. Блуждаещи снежинки рисуваха пагони по раменете, но никой не бързаше да си ходи.
След всяка песен Патерата започваше нова - една от друга по-тъжна. Щом подхвана „Босил войвода”, старият цигулар изтръпна зад прозореца на кафенето. В паметта му изплува денят, в който двамата братя се надсвирваха. Паско бягаше от тази песен вече петдесет години, но сега усети, че нещо се преобърна в душата му.
- Прощавай, тате! - каза той на глас.
Взе цигулката и, както си беше с престилката, излезе навън.
- Паско! Паско! - Народът ревна, заля го с овации. Паско замахна с лъка и цигулката прищипа равния ход на кларнета, зашепна като девица. Кларнетът я изчака и въздъхна… Това не беше песен. Беше кадифе за ухото. В този миг гърлото на цигуларя, който беше водил хиляда сватби по маришките села, се отпуши. Под зимното небе потече ехото на звънлива камбана. Паско пееше - Патерата отсвирваше. Патерата пееше - Паско отсвирваше. Думите изскачаха като змийчета, дума дума повеждаше, а пред очите им се нижеха картини от младите години. Настръхнали, хората викаха, но нищо не излизаше от устата им…
Цяла седмица продължи надсвирването. Понякога хапваха по нещо, понякога изкарваха деня гладни. Носеха им кафе, отпиваха по глътка ракия, за да смажат гърлата си. От време на време Патерата свиваше цигара и всмукваше дълбоко от дима. Свити в шубите, хората слушаха, без да мигнат: едни идваха, други си отиваха…
Една вечер премръзнали, уморени, музикантите седнаха в кафенето, където печката пръскаше дъх на борина. Тъмнината бягаше от газената лампа, криеше се под масите. Двамата сърбаха тънки глътки ракия и мълчаха.
- Хо, хо, хо! - рече накрая Патерата. - Че могат ли да се надпеят жабата и магарето!…
Същата нощ Паско Цигуларя си спомни думите на баща си след онова момчешко надсвирване:
„Двама музиканти в една къща са много. Ще теглим жребий…”
Сутринта стана рано, направи закуска и с нетърпение зачака Патерата да се събуди. Дойдоха първите посетители, а него още го нямаше. Кафеджията надзърна в стаята, където гостът спеше.
Леглото му беше празно.
Няколко дни по-късно той се сети да изгори парцалите, останали от Патерата. Извади вързопа от мазето и щом го развърза, видя новите дрехи на кларнетиста.

ГРЯХ

Жената на Гого лежеше болна от шест месеца.
Единствената жена в къщата на четири поколения мъже повехна на трийсет и пет години. Лицето й потъмня, изкривено от болка, не можеха да я познаят.
Вятър издуха всичко, каквото Гого беше намислил да прави, животът му свърши на млади години.
- Така си отиде и баба ти - рече старият Гого. - Още ме боли сърцето…
Гого не помнеше баба си, но виждаше как изцъкля очи майката на тримата му сина.
Всяка неделя той впрягаше коня, застилаше каруцата с черги. Изнасяше на ръце жена си, завиваше я с юрган и тръгваха от село на село по врачки и знахари.
- Не знам дали помниш - каза един ден баща му. - И майка ти се залежа вкъщи.
Гого помнеше майка си. Беше на десет години, когато тя си отиде от този свят и баща му рече:
- Бог я прибра, защото я обича.
- Повече от нас ли? - попита Гого.
Баща му ревеше като дете. Не можеше да дойде на себе си. След погребението се заключи в плевнята, не излезе цяла седмица. Обикаляха отвън, викаха го - той
не се обаждаше. Чуваха го само как прихълцва задавено. Накрая дядото на Гого взе брадвата и разби вратата.
- Ти мъж ли си! - скръцна със зъби той. - Ако искаш да мреш, лягай на дръвника!…
Когато умря жената на Гого, дядо му тръгна от едната страна на волската кола, с която я караха към гробището, баща му - от другата. Гого и децата се влачеха отзад, а църковната камбана броеше крачките им.
Беше есен, вятърът изсушаваше лицата им…
Минаха години. Старият Гого умираше, когато повика целия род при себе си.
- Имам голям грях - каза той.
Дишаше накъсано, задъхваше се.
Мъжете чуваха как гърдите му свирят и тръпнеха в очакване.
- Щом умря бабата - започна старецът, - отидох до един ходжа. Разказах му всичко. Той прехвърли корана, помисли и попита: „Да не би в стените на къщата ви да е зазидан камък от гробище?” „Няма, дядо ходжа, отвърнах. Аз си строих къщата, аз си подбирах камъните.” „Да не би да има нещо заровено в градината?” „Не вярвам, дядо ходжа. По три пъти есен обръщам земята…” „Тогава - човекът пак се хвана за главата - да няма в сандъците нещо скрито, останало от едно време?” „Че кой не пази вехти вещи, дядо ходжа!…” И се сетих за една стара, много стара книга, която моят дядо къташе под миндера. Казах му: „Имаме у нас един пергамент с рисувани букви. Старобългарска книга…” Още не бях свършил и ходжата скочи: „Чакай! Чакай!” Той се зачете в корана. Чете ли, не чете ли - не знам, накрая рече: „Ако не изгориш тая дяволска книга, ще умират и жените на децата ти, и жените на техните деца и внуци.
Така да знаеш!…”
Старецът млъкна. Очите му - мътни кайнаци - очакваха присъда.
- Изгори ли я? - попитаха всички мъже в един глас.
Той не отвърна. Пое дълбоко дъх и се надигна от миндера, но силите му не стигнаха да го отвори.
Отпусна се и остана завинаги неподвижен.

ПУКАНКИ ОТ 6 ЯНУАРИ

От нашия град тръгва прекият път за Анадола.
Когато турците бягаха, беше 6 януари, валеше сняг. Парцали, големи колкото кучешки езици, затрупаха баира. Ако я нямаше войната, мъжете щяха да стоят в кафенетата, но сега мъкнеха дърва от къщи и кладяха огън на площада. Чакаха руснаците.
Минаваха турци. Премрели от студ и страх, слизаха от конете, за да се сгреят.
- Вашият баща идва - казваха те.
- Нашият баща идва, а нашата мащеха бяга - отвръщаха хората и им даваха хляб и вода.
Един ден турците оставиха възрастен мъж, който се тресеше от кашлица.
- Болен е - рекоха. Хвърлиха феса му в огъня и поръчаха никой да не казва на руснаците, че е турчин. - От тук нататък - каквото Аллах реши!
Мъжете му направиха място край огъня. Турчинът полегна върху дисагите със затворени клепачи.
Приличаше на пън за горене.
Народът се питаше какво да го прави.
Казваха:
- Искам бос да ми премачка тръните.
- Напролет ще го впрегна да оре.
- Да стопим златото му и да го налеем в устата му!
Когато обърнаха дисагите му, видяха, че е от тяхната черга.
В този момент заби църковната камбана.
- Идат! Руснаците идат!
Хората завикаха с пълно гърло. Затрещяха пушки. Изправен срещу вятъра, пръв се показа генералът.
Беше на бял кон, със сърмени гайтани по шинела. Войниците яздеха в тръс след него. Калпаците им подскачаха като пуканки.
Мъжете нахвърлиха дърва в огъня и пламъците посрещнаха снежинките високо в небето. Камбаната не преставаше да бие. Наизлезе целият град. Жените носеха погачи, обвити в месал. Бяха ги пекли нощес, сега ги претопляха. Извадиха бъклици с вино.
- Има ли в градчето турци? - попита генералът, застанал край огъня.
Мъжете мълчаха.
Руснакът вдигна високо ръка и се прекръсти.
Всички го последваха. Само турчинът не смееше да погледне. Гологлав, превит надве, той продължаваше да кашля.
- Какво ще го правите? - попита генералът, но никой не отвърна.
Руснаците дадоха на болния парче хляб. Един от тях свали казашкия си калпак и захлупи главата му.
Най-после човекът отвори очи. По бузата му препусна сълза.
Хората изпратиха руснаците и се върнаха на площада. Конете оставиха пъртина в снега. От небето капеха кристали.
Прегърнал огъня, турчинът лежеше в жарта.

ГЛАВИ - САМО ЗА КАЛПАЦИ

До хиляда осемстотин и петдесета година в Буково имаше малък параклис, плетен с клони, замазан с кал. Като видяха какви църкви градят в Станимака, хората решиха да си построят истински храм. Изпратиха писмо до Цариград и три години чакаха отговор.
През това време мислеха за мястото, където ще построят църквата.
- Олтарът трябва да гледа на изток! - казваха възрастните.
- Как да разберем къде е изток? - питаха се селяните. - През лятото слънцето се показва от Новаково, през зимата - от Изворово…
- Ще разделим разстоянието между летния и зимния изгрев, за да намерим средата на хоризонта…
Спореха, спореха, но не стигнаха до решение.
Отидоха до Уста Вълчо от Соколовци, който беше правил много църкви и манастири. Разказаха му какво са намислили. Той се съгласи да изгради храма и огледа мястото. Не бързаше да почва.
- Хайде, майсторе! - подсещаха го селяните.
- Има време - отвръщаше зидарят.
- Майсторе, белият вятър изяде снега…
- Потрайте до девети март!
Хората се чудеха защо е намислил да почва тъкмо на този ден…
Девети март дойде с небе като стъкленица, изметено от облаците. Рано сутринта излезе цялото село. Поп Яни отслужи водосвет, поръси мястото, определено за църква. Уста Вълчо заби в земята дълъг прът и мълчаливо зачака изгрева.
Слънцето се показа зад баира. Беше прехапано, а после се окръгли и пръсна жарава.
Прътът хвърли сянка на запад. Майсторът взе канап, измери поляната и заби колчета. Вдигна глава към изгрева и се прекръсти.
- Почваме! - каза той.
Беше денят на Свети 40 мъченици - пролетното равноденствие.
- Хайде, народе! - Поп Яни грабна пръв кирката. - Нашите глави са само за калпаци.

УСМИВКАТА НА ВОЙНИКА

Снаряди разтърсваха нощта, над окопите избухваха светкавици. Оглушали, българските войници забиваха каски в земята и дъвчеха пръст.
На разсъмване чуха гласове - сърби и французи викаха да се предадат. Бяха безпомощни, с обгорели мигли и парещи слепоочия, но продължиха да стрелят без посока.
Артилерията ги подхвана отново. Засвяткаха шрапнели, полетяха ръце и крака.
Войниците очакваха затишие, което не идваше, и вдигнаха бели кърпи.
Най-после оръдията млъкнаха.
Въпреки това момчетата не излизаха от окопите: печелеха време. Неколцина, които бяха със слаби нерви, побягнаха назад и картечницата ги догони. Играта на котка и мишка не се хареса на врага. Той отново засипа окопите със снаряди…
В този момент нещо тежко забърса редник Милев по лицето и той потъна в друг свят.
Събуди се в бинтована тъмнина.
Французите се оказаха с меки сърца. Колкото повече ги опознаваше редник Милев, толкова по-добре разбираше, че и те са хора като всички останали. Онези, които се предадоха, получиха здрави дрехи и по един самун хляб. Фотографираха ги без снаряжение. Накараха ги да напишат писма до ротите. Сложиха писмата в плик заедно със снимката и един самолет ги разхвърли по българските позиции.
Редник Милев прекара шест месеца в чужда болница, където закърпиха раните му. Грижеха се за него, сякаш не беше стрелял срещу техните войници. Когато оздравя, попадна в една сръбска къща. Огледа се в огледалото и не можа да се познае.
Независимо че им беше враг, сърбите го приеха като свой човек. Бяха хора от друга порода: тяхното момче се пържеше в окопите, а те пиеха и пееха като циганите.
Сръбският войник се върна вкъщи, преди да пуснат българина. Той пристигна от България като победител, редник Милев си тръгваше за България като пленник.
И седнаха двамата войници един срещу друг на масата.
- Как стана тая работа, братко? - сърбинът се вгледа в лицето на българина.
- Война - рече обезобразеният. - Нали оживяхме…
- А как се отнасяха нашите с тебе?
- Не мога да се оплача. Гледаха ме като рохко яйце. Ти къде воюва?
- По Българско.
- Докъде стигнахте?
- Най-напред бяхме в Хасково. Знаеш ли къде е?
- Знам го. Бил съм в Хасково.
- Оттам минахме към Баните…
Огън близна лицето на редник Милев.
- Знам ги Баните. Една година ходихме с жената…
- После ни изпратиха в едно балканско село - каза сръбският войник.
Козината на българина настръхна.
- Буково ли беше, Дъбово ли беше? - не можа да си спомни мъжът.
- Буково! Буково! - извика редник Милев.
Той се сви. Не смееше да се обади, че е от същото село. „Ами, ако не е доволен от нашенци, помисли си, какво ще стане с мене!…”
Когато се съвзе, попита:
- Какво правихте там, в Буково?
- Нищо - отвърна сърбинът. - Цял месец чакахме заповед. Нито се биехме, нито се оттегляхме. Седяхме и чакахме.
- А как бяхте с храната? - попита плахо мъжът. - Това село не е богато.
- Ако разчитахме на войнишката храна, щяхме да умрем от глад. Хубаво, че хората бяха добри, съжалителни.
Българинът въздъхна с облекчение.
- Щом изпече хляб, всяко семейство ни даваше по един самун - каза сърбинът. - Знаеха, че сме гладни…
Той гледаше Милев в очите, сякаш искаше да го убеди в думите си. Българинът мълчеше.
- Какви хора, Боже! Докато не раздадат на случаен човек, не сядат на масата… Жените носят хляб. От месала извира пара, дъхти на мая. „Вземете, момчета! - викат. - За Господа и за всички души!”
Тръпка полази кожата на редник Милев: такава е традицията в тяхното село.
- Запомних една бабичка - продължи сърбинът.
- Беше дребна, прегърбена. Раздаваше и плачеше. „Хапнете, момчета, хапнете, викаше! Че и аз имам войник като вас. Не знам жив ли е, умрял ли е. Беше един хубав, захилен… Ако се случи да го срещнете, не го убивайте! Накарайте го да се засмее. Щом му видите хубостта, ще му простите. Не може да не му простите! Той ми е едничък син, изтърсак. Аз си знам как съм го отгледала самичка…” Носеше ни тая бабичка и чубрица, и сирене. Още помня очите й…
- Жива е! Жива е моята майчица! - извика българинът и прегърна сръбския войник, който се беше окъпал и пременил.
После се опита да се усмихне, но лицето му остана непроменено.
Слепоочията на редник Милев подивяха. Изворите между тях бликнаха.

ОКОТО НА ДОБРОТАТА

Войната беше свършила.
Докато ореше на Стария геран, Калин усещаше как мисълта за баща му шета като гладна вълчица в главата му.
- Добър ден, момче! - сепна го глас на глухар.
Калин спря воловете. Беше обедно време, миришеше на стърнишка. Срещу него стоеше мъж с войнишки дрехи. Лицето му не се виждаше.
- Имаш ли малко водица? - попита непознатият.
- Имам.
Момчето донесе стомната. Човекът я награби, като че ли искаше да излее в гърлото си всичката вода.
Отпи няколко глътки, върна я обратно.
- Пий още! - каза Калин.
- Не, нека да има за тебе!
Двамата държаха глиненото тяло, сякаш не можеха да го поделят.
- Слушай! - рече орачът. - Да направим обяда заедно - да не ям сам…
Войникът премълча. Момчето забеляза ботушите му - набръчкани, побелели от праха, клина - увиснал на тънките му крака, и пусна воловете. Седнаха под сянката на колата.
Калин извади всичко, което носеше. Пътникът хареса домашната храна. Дъвчеше бавно, от време на време се чуваше как сладко премлясва. Когато се нахрани, отново пийна вода.
- Хубава е! - каза той. - Жадният не подбира, но тази вода е хубава… Откъде я носиш?
- От къщи. Тук имаше геран, но пресъхна.
Момчето даде трохите на мравките, посегна към стомната. Докато пиеше, огледа лицето на войника. Беше цялото в белези. Като надраскана от сушата нива.
- Откъде идваш? - попита Калин.
- От другия свят. - Мъжът се усмихна, устните му се изкривиха. - Виж как ме тропоса войната!
- Нищо. Нали си жив… А тате гние в чужда земя…
- На мене ми провървя - съгласи се мъжът.
- Откъде си?
- От тракийските села.
- Имаш още много път.
- Не бързам да плаша децата… Шест месеца воювах, шест месеца ме кърпиха, шест месеца бях пленник. Зъбите ми окапаха. Дали ще ме познаят вкъщи?
Калин не отговори - мислеше за баща си. Той беше най-голямото дете в семейството. Останалите няма да го запомнят.
Войникът се изправи. Отиде до синора, отчупи брястова пръчка, разклонена на върха. Хвана я с двете ръце и закрачи през нивата. Лятното слънце биеше в слепоочията му. Угарта хрущеше под стъпките му. Спираше се и отново тръгваше. Изведнъж махна с ръка на момчето.
- Да ти е хаирлия! - извика той. - Имаш вода!
- Къде? - попита Калин, когато отиде до него.
- Ей тука.
Пръчката подскочи в ръцете на непознатия.
- Истина ли е?
Пръстите на орача се свиха в юмрук, не вярваше на ушите си.
- Истина.
- Кой те научи да познаваш?
- Войната - отвърна мъжът. - Сега вървя и показвам на хората къде има вода…
На тръгване човекът попита отново:
- Дали ще ме познаят вкъщи?
Калин го изпрати с мълчание. Постави камък на мястото, където му посочи войникът, и когато ореше, го заобикаляше.
Щом пораснаха братята му, реши да изкопаят кладенец.
- Че там няма вода!? - рече майка му.
- Има! Има!
И тогава Калин й разказа всичко за пленника. Жената изпече пита, разчупи я на нивата, където щяха да правят кладенец. Раздаде по един комат на всички и каза:
- За новата вода! За здраве и късмет!
Момчетата копаха цял месец. Беше есенно време. Вечерта изчистваха дупката, сутринта я намираха затрупана с пръст и отново пълнеха и вадеха кофите. Преди да иззидат кладенеца, положиха в основите насмолено дърво, за да държи градежа. Първата вода беше мътна, но щом дамарите се отпушиха, изворът просълзя. Накрая направиха отгоре сенник.

Сега всеки, който мине по пътя, се отбива, за да пийне от извора. Лятно време водата е хладна, през зимата - сайдер.
А Калин оре, копае, жъне и щом дойде време за почивка, надзърта под сламената вежда на кладенеца, откъдето го поглежда едно дълбоко око.

КОЙ КАКВОТО СИ НАДРОБИ

Зализвах вече перчем, когато се заговори за едно момиче от съседното село, което беше истинска магия: отпред пръскаше светлина, отзад - преде ли, преде.
Нямаше още шестнайсет, а тръгнаха да я искат.
- Ние от Караджалово имаме сто декара ниви край Марица: каквото не посееш, това не никне - рече единият.
- Ние от Попово имаме орна земя, градини и кошари със стока - каза вторият.
- Ние от Брестник имаме чернозем, имаме градини, имаме лозя и дълбоки изби с вино - удари се в гърдите третият.
Хвалеха се мераклиите. Близките слушаха и поклащаха глави.
Момичето стоеше встрани, а сърцето й пърхаше.
Дойде ред на последния.
- Ачи, вие си казахте думата - казахте си я. Сега и аз да си кажа моята - рече той. - Ачи, вие имате чернозем край реката - имате. Ачи, ние в Буково нямаме - нямаме.
Ачи, вие имате градини и лозя - имате. Ачи, ние в балкана нямаме - нямаме. Ачи, вие не казахте, че ви трябва слуга за тия ниви, за тия градини, за тия лозя… Ачи, аз ще ви река: не търся аргатин! Търся кой да отвори къщата ми, кой да тегли парите с кантар, да ги мери с аршин. Ако иска бели, ако иска жълти… Ако не вярвате, ставайте да вървим!
Като чу тия думи, момичето скочи:
- Ще ида в Буково! - викна то. - Нека да е на балкана!

До гроб ще си сърбам попарата, ачи…