Пенка Иванова                                                                        

София - свръхжизнено, амбициозно момиче завърши медицина. До началото на демократичните промени през осемдесет и девета беше в районната болница, но искаше промяна и в личен план. И… д-р Харитонова в сезона на рубинено-червените вишни замина за Острова. Още от ученическите си години мечтаеше за страната на Шекспир. С нейната неудържима жизненост отначало работеше като помощен персонал, като санитарка в една клиника, но впоследствие след като държа приравнителни изпити за медик, започна като лекар в Лондон. Тя е много стриктна и ученолюбива. Всяко нещо ново още от малка я примамва. Имаше желание да израства в професията, да се запознава с новостите и да усвоява  работата с ново-въведена медицинска апаратура…В Англия тя успя да се доизгради като добър специалист…

Реализирана мечта!

Лондон й се понрави.

Обичаше често да минава през някогашния парк на  Хенри Осми, превърнат по-късно в малък мултикултурен район ,,Сохо” в централен Лондон. 

Когато излизаше в отпуск използваше това време за опознаване на островната държава - забележителностите, природата… Особен интерес прояви към легендарната река Темза, известна и добре позната в исторически план и на Юлий Цезар, и на Клавдий… Тази река е една  от най-чистите на континента, плавателна със уникални мостове… София успя да стигне и до нейните сребристи извори  в местността Котсуолд Хилс. Тогава тя дори и не предполагаше, че в близките години тази река ще излезе от своето лоно и ще нанесе големи щети на  населението по нейното поречие. Още по-абсурдно изглеждаше за някои хора години по-късно решението на синовете на принцеса Даяна. Те искаха да помогнат и се включиха в спасителните акции през февруари тази година, свързани с незапомнени наводнения от прииждащата Темза. За голямо учудване на мнозинството - това се случи. Принцове в спасителна акция! Защо не?!

София беше планирала и излет  до устието на реката и до други природни забележителности на Острова.

Едно е да желаем, но друго е да можем.

Една  вечер прибирайки се от дежурство, тя получи съобщение от близките си, че баща й е тежко болен.

Избор няма. Д-р София Харитонова се обади на шефа си и отлетя с поредния полет. Ето я на българската, на столичната аерогара. Веднага взе такси…

- Давайте! Директно към гарата! Отдавна не съм пътувала с влак… -  каза тя на шофьора.

Влакът се носеше с шеметна бързина. От съседно купе долиташе музика на Джон Лорд… Спътниците на София тихо разговаряха  на различни теми, но тя се беше вглъбила в себе си и не искаше да предава тягостното си настроение на спътниците… По време на пътуването изведнъж се разрази страхотна, гръмотевична буря. Проливен дъжд принуди влака да спре на малка гара, по-точно на някаква спирка сред полето, край която млади тополови насаждения се огъваха от бушуващата стихия.. Прозорците се обливаха на талази от силата на дъжда.

По някое  време понамаля и по стъклата започнаха да се стичат едри капки - сякаш са сълзи. Влакът отново потегли.

…
В далечното минало, в ранното детство на София  имаше подобна вечер с гръмотевици и огнени светкавици озаряващи притъмнялото небе. Те пронизваха титановия  небосвод, а малкото момиченце  кротичко  приседнало до своята майка  долови от нея, че ще се ходи някъде. Да, трябваше да се пътува. С какво ли в тия смутни времена? Най-вероятното бе - с влак…

 - И аз ли, мамо? - прошепна детето, което беше съвсем малко и все още не можеше да говори добре.

  - Да! И ти, чедо… В момента баща ти е в болница, която е много далече от тук, но иска да те види.

…
Таткото на София - Стамен е тежко ранен на бойното поле в края на Втората световна война. След жестоката случка по време на  бойните действия сред унгарската пуста,  той се събужда във военно-полевата болница. 

Война… Избухне ли - трудно може да се спре. Дори и да си против, нищо не можеш да направиш!

Животът на Харитонов ,,виси на косъм”. По-късно е преместен в реномираната болница в големия град. Отчаян е и изпраща вест на съпругата си, че преди да напусне този свят би желал поне за малко да види дъщеричката си.

Младата жена, майката - преодолява всички препятствия, но успява да се добере до Унгария с малката София. Медицинската сестра Алеска ги заведе до стаята, в която имаше още трима лежащи с различно здравословно състояние.

- Заповядайте, може да влезете! - каза милата дама с бяла касинка.

Харитонов не може да стане и да посрещне скъпите си посетители от България, дошли на свиждане по негова молба, но все пак е доволен, че ги е дочакал, че е оцелял и има възможност да ги види макар и в последните дни на своя живот .

Срещата се оказва съдбовна. Момиченцето с плетената рокличка и панделка от стъклена батиста едва закрепена на малката косица, сякаш дава някакъв импулс, загадъчен стимул на своя баща за оцеляване. То му вдъхва сили за нов  живот. Въпреки, че  кракът му е останал  на бойното поле и целият е в огнестрелни рани, Харитонов живва малко след свиждането и си каза: 

,,Загубих крака си, но не и живота си.
Животът е нещо много специално !”

Какво ли не може да понесе едно човешко сърце!?… Благодарение грижите на опитни медици, той е спасен.

След продължително лечение Харитонов вече е в Родината. Раните зарастват. Сполучлива протеза го въвежда в ритъма на нормалния живот. Самочувствието му се възвръща и започва работа в горското стопанство. Назначават го на бариерата,  изходен пункт за Балкана. Пенливата река, която се спуща от билото, минава на метри от него. Той се чувства добре тук и знае, че е полезен с това, което прави. Неговото присъствие на бариерата е с респектиращо въздействие. Колите, които тръгват нагоре,  подлежат на проверка, на връщане също. Всеки камион дори и да е натоварен с големи, тежки трупи спира на бариерата и представя съответния документ. Има строг контрол. Няма безразборно, поголовно изсичане на горите, няма гола сеч, няма незаконен лов.

Когато се пенсионира, фронтовакът реши да се захване със занаята на дядо си. Ужасите на войната, пръснали хиляди тела по бойното поле сякаш го подтикна към това. ,,Нека поне сега за хората от моя край и аз да правя нещичко.”

И този трудолюбив човечец вече на възраст, започна да се занимава с изработване на нещо необичайно, може би не е много приятно да го назовавам това нещо, но все пак това е занаят - не за какво да е, а за ковчези.

Разбира се не като тези историческите от далечното минало, които се вгнездяват един в друг като матрьошки, не и от кварцит, открит от археолога Хауърд Картър, а  от дърво - от дъб, от чам…,,Нека бъдат изпращани порядъчно” - мислеше си Харитона. И започна  да изработва ,,куфари”, както казваше той, необходими за пътуването до ,,Вечния дом.”

Жителите  на подбалканското градче добре познаваха стареца от тихата уличка с вишните.

Хора с повод и без повод обичаха да се отбиват в ателието на застаряващия човек, да се заседяват на приказка при него, защото  той - Харитона разказваше много увлекателно.

,,Докато сме  на тази Земя - какво ли не виждаме, какво ли не преживяваме! Съществуването на човека е голям парадокс” - казваше той.

…
София пристигна в подбалканското градче окъпано от среднощния дъжд. Слънцето току-що бе пробило небосвода. По кипарисите край булеварда блестяха  в цветовете на  спектъра безброй водни капчици.

Пред дома на Харитонови имаше много хора. София забеляза това от далече. Душевното напрежение, което изпита в момента я принуди да се поспре  на ъгъла. Тя пое дълбоко въздух и тихо простена: „Прощавай, татко! Танатос ме е изпреварил!”

Това е действителността…

Приятели, познати, родственици  бяха дошли да изпратят баща й - българин, достоен за подражание. Той не можа да я дочака, но си отиде от този свят на почтена възраст спокоен, че София никога няма да посрами фамилията. 

Когато ритуалът приключи, опечалената дъщеря пое по обратния път, по тихия път на скръбта. Още с пристъпването в двора я лъхна аромата на сребристия розмарин - божественото дръвче от нейното детство.  Тя влезе в родния дом.  Сега тук цареше мълчание, което я върна към спомени, свързани с много съкровени неща. Не бяха необходими дни и нощи на размисъл за да стигне д-р Харитонова до  важна стъпка в своя живот:

,,Оставам завинаги тук, в България…

Тук ще практикувам професията си, вярвам ще бъда полезна на моите близки, на сънародниците си.”

Тази идея сякаш я поуспокои след тежкия ден. И не сгреши. Това беше най-правилното решение, от което след време се почувства истински щастлива.

Животът  продължава…

Вишните, характерни за подбалканско градче, цъфтят. Те  балансират хармонията тук, където има усещане за промяна, импулс за нов живот.