ПРИКАЗКА

Иван Митев

До пазара в един град имало страноприемница. В нея се отбивали да похапнат всички, които отблизо и далече идвали да продават стоката си. Съдържателят на този хан поддържал добър ред, добре се отнасял с клиентите и намирал време да се спре при всекиго - на един ще помогне със съвет, на друг ще услужи с нещо дребно. Затова ханът бил пълен с хора и денем, и нощем.

Там отсядал да обядва и да пие чаша вино продавачът на кошове от близкото село. Докато той се хранел, дъщеря му стояла до кошовете на пазара. Веднъж ханджията излязъл да поръча това-онова за кухнята и като я видял, ахнал. Като росно цвете на слънцето светела тя. Дълги черни коси ограждали очи на кошута, устичка  като току-що цъфнала роза красяла миловидното й лице.

Цяла нощ не мигнал ханджията, на другия ден разучил кой е баща й, какви са, отде са. Постоял, послушал как оня се пазари, претеглил му ума, па решил да опита нещо. Качил се на коня и отишъл в онова село. Обиколил го от всички страни, намерил и къщата на продавача на кошове и отсъдил, че едва свързва двата края. Върнал се, седнал на една маса с хора от същото село, разговорил се с тях и покрай другото попитал:

- Здрав ли е още старият римски мост в долния край на селото ви?

Те кимнали - там си е, и попитали за какво му е да знае това. Той смутолевил нещо и замазал работата. Сетне се преместил при други и тях попитал за същото.

Вечерта, когато пазарджиите си тръгнали - кой купил, кой продал, разприказвали се на висок глас как е минал денят и стигнали дотам, че взели да се чудят защо ханджията питал за оня мост. Не може да е току-тъй, заключили те, но като не им идвало на ум нищо, захванали да приказват за друго.

Кошничарят - колкото беден, толкова и любопитен. През следващия пазарен ден той оставил дъщеря си при стоката и отишъл рано-рано в хана. За да спечели благоразположението на ханджията, заръчал за всичките си пари ядене и пиене - печени свински ребра, бобена чорба, хляб и вино. Малко след това стопанинът поседнал според обичая си и при него.

- Много ми се ще да знам - попитал направо селякът - защо питаш за оня мост?

Ханджията свъсил вежди и отсякъл:

- Тая работа не е за всеки!       

Станал оттам, а главата на кошничаря пламнала още повече. Но малко преди да допие виното си, ханджията се върнал при него и му рекъл: Ако взема да ти кажа, току виж си раздрънкал наляво и надясно!

Селянинът захванал да се кълне, че на никого няма и думица да каже, но колкото и да увещавал в това ханджията, оня само поклащал глава.

- Виж какво - рекъл накрая, - ако искаш да разбереш, прати дъщеря си следобед при мене. Ще й заръчам някои работи; изпълни ли ги както ми се ще, на нея ще разкажа всичко. Не ги ли свърши, забравяме я тая работа и край.

Кошничарят дори не си допил виното. Върнал се на пазара и заръчал на дъщеря си да отиде при ханджията и да направи всичко, което той поиска, но да не се връща, без да разбере за какаво е била думата за стария римски мост.

Ханджията, като видял хубавата девойка пред себе си, така се прехласнал, че забравил за какво я повикал. Но то било за миг. След като я поздравил, завел я в помещението, където търговците спели и заръчал да изтупа, измете и подреди.

Тя се заела с това и въпреки че там била голяма мръсотия - пръст, конски косми, тютюн и всякакви други боклуци, за няколко часа свършила всичко. Накрая напръскала с вода и премела.

Ханджията, като видял светналата стая, извел я оттам и я завел в кухнята. Сега тя трябвало да измие всичките съдове, които от сутринта стояли непипнати, със засъхнали по тях остатъци от всякакви ястия. Момичето стоплило вода, измило и подредило всичко - паници, сахани, джезвета - по местата им.

Тогава ханджията го накарал да седне срещу него и рекъл:

- Слушай ме хубаво сега. Ти си не само красиво, но и работно момиче и за труда си ще получиш възнаграждение. Но за да се случи всичко, както съм го намислил, трябва да свършиш това, което ще ти заръчам.

Той й дал гърненце с похлупак. На дъното му имало златна паричка.  Казал да го скрие и като се приберат в тяхното село, да го зарови около оня мост.

Момичето взело гърненцето, увило го с някакъв парцал и се върнало при баща си. А той веднага заразпитвал.

- Трябва да се разкаже само на пълна месечина - отговорила дъщерята.

А до пълната месечина оставали два дена. Тя едва успяла да изпълни каквото й заръчал ханджията, защоно баща й не я оставял на мира - все питал и питал.

- На десет крачки от моста има гърне със злато - рекла му накрая. - Но трябва да се извади само когато се налива месечината, иначе златото ще изчезне.

Той хич и не чул последното. Едва не се пребил, като хукнал натам. Стигнал мястото, отмерил и като взел да рови пясъка, намерил гърнето. Отворил го с разтреперани пръсти и видял паричката. Чак тогава си спомнил какво казала дъщеря му.

 - Ех! - затюхкал се той - подминах си късмета! Ама всичко е от тая кратуна проста! - и се чукнал по челото.

Прибрал се окахърен и нищо не споменал пред нея.

На следващия пазарен ден натоварили пак кошовете и заминали за града. Там продал паричката на златар и взел доста повече, отколкото изкарвал от стоката за дни наред. Това отпуснало душата му; като влязъл в хана, заръчал ядене и пиене. И подскочил, като чул на съседната маса ханджията да пита някого от тяхното село:

- Стои ли си още дебелата върба от горния край на селото ви?

- Стои си, стои си - отговорил бързо кошничарят и поканил съдържателя на своята маса. - Ама ти за какво питаш?

Ханджията само дето не го изгонил.

Но след като селянинът настоявал да разбере и дълго се разправяли, пак се стигнало до онова:

- Прати следобед дъщеря си при мене.

Кошничарят, със запалена от виното и въображението си глава, едва дочакал да мине обедът.

Ханджията отвел момичето направо в своята стая и му казал да се съблече. Как надвило свяна си, то си знаело - навело глава и бавно, но спокойно се съблякло пред оня човек. Когато голото  тяло светнало пред очите му, краката му се подкосили - такава хубост не бил виждал през живота си, а като търговец той бил обиколил много земи.

Приближил се до момичето, вдъхнал аромата около тялото му, въздъхнал едва чуто и го накарал да се облече.

 - Виж какво, дъще - рекъл той - ти си не само работна и хубава, но и предана. За глупавия си баща си готова да направиш всичко. Затова и аз ще сторя нещо за тебе.

Извадил от долапа кожена кесия, сложил вътре златна паричка и й заръчал какво да направи.

Когато момичето се върнало на пазара, бащата веднага го емнал да му разправя. Но то не дало и дума да се издума и казало, че ще му разкаже, когато месечината започне да намалява. Като си спомнил как сбъркал първия път, той замълчал, но още на другия ден подхванал пак старата песен. Дъщеря му изпълнила заръката през това време и му казала, че до дънера на оная върба има кесия, пълна с пари. Но трябвало да се извади само по малка месечина.

До малката месечина имало още време.

Той се зарекъл да изпълни каквото чул, но то било за миг. Сетне хукнал натам. Като мушнал ръка и напипал кесията, сърцето му щяло да изхвръкне. Извадил я, надзърнал вътре и пак се затюхкал.

И историята се повторила.

Пак на пазар, пак в хана, пак кандърми, и накрая - дъщерята пред ханджията.

- Кажи ми, дъще, кое дърво се цепи по-трудно - сухото или суровото?

- Сухото - отговорила веднага тя.

- А защо е така?

-  Защото всяко нещо без душа или само се рони, или е от камък по-твърдо.

-  Ти си не само хубава, работна и предана, ти си и умна. Заслужаваш да живееш така, както ти се полага. Това ще е последното, което ще трябва да изпълниш - рекъл  той, след което й подал една кутия. Казал й да я скрие в запустялата воденица край селото.

 

Само ден след това кошничарят намерил кутията и я отворил с треперещи пръсти. Вътре имало хартийка с нещо написано на нея.

Безкрайно ядосан, вместо да я покаже на дъщеря си, той я дал да му я прочете първият срещнат по пътя. А това бил един богат и алчен негов съсед.

- Тук пише да си ми платиш всичките борчове до ден-два - рекъл оня. -Но от мене да мине, опрощавам ти ги.

Кошничарят не знаел къде да се дене от радост.

А на бележката пишело: „Човече, заведи в неделя по изгрев дъщеря си на чешмата с деветте чучура, по пътя за града. Дай я за жена на оня, който пръв дойде да пои коня си, за да не се отървеш от благополучие цял живот.”

В уречения час богаташът натруфил дъщеря си като за сватба и я завел при оная чешма. А пък ханджията пратил сина си още по тъмно да отиде и да я доведе заедно с баща й.

Но не щеш ли, момъкът решил да мине напряко през гората и се заблудил. Когато стигнал при чешмата, там вече нямало никого.

***

Това е приказката, която Коста Коста разказвал години наред в „Подземната река” срещу две бири. И всичко тъй щяло да си остане, ако веднъж кръчмарят Малин, след като пил цял ден с посетителите, не взел да го моли да промени края.

Не ми харесва тоя край, рекъл, и това е.

Смени го, ще ти дам не две, а дванайсет бири.

Не, рекъл Коста Коста.

Двайсет бири.

Пак не.

Два пъти по двайсет.

Казах - не! - отсякъл разказвачът.

И както става в такива случаи, вързали се на акъла на Малин и останалите и започнали да наддават. Но Коста Коста държал на своето. Една овца ще ти отделя, рекъл един, две овце, още две ярета, пет овце и не знам колко шилета, един еркеч и какво ли не - притуряли и притуряли, щото му знаели ината, просто се забавлявали, и добре го правели.

Докато Коста Коста тряснал по масата в един миг и викнал: Адвокат ми доведете за тая работа!

Нямало откъде да му намерят адвокат посред нощ, още повече в усоето около „Подземната река”. Довели му директора на дома за деца и писали до един-два часа както си му е редът кой какво обещавал, кога щял да го даде и тъй нататък; всички ставали свидетели на един, той пък с тях - на следващия; продължили да се забавляват здраво, докато Голямата мечка не направила полукръг над главите им. Почти по съмнало Коста Коста прибрал тестето листове в джоба на ризата си, закопчал го и изменил края на приказката.

А на тези около него им светнало пред очите, когато на другия ден тръгнал да събира обещаното. И не за животните, които му заделяли, съжалявали те, а затова, че всички били толкова пияни, че никой не запомнил как Коста Коста завършил приказката.

1993 г.