БРЕГЪТ, ГЕМИЯТА И ОЩЕ НЕЩО
На Манегата му притъмня пред очите, но устоя - само скръцна със зъби, плю и се обърна - видя къщата си, ореха, сайванта и градината. Кокошките ходеха напред-назад, ровеха, кокошинеха се, магарето мърдаше ухо, петелът гледаше заканително, а в неговата душа вреше и кипеше - не можеше да си обясни как тъй синът му оставя жена си и децата си, и пълната си къща, и всичкото, за което други биха си съдрали задниците да го имат, и тръгва на майната си; и защо дъщеря му, по която всички се заглеждаха, се прибира призори мокра и уморена и не може да се разсъни цял ден… Какво в края на краищата искаха те - да пият сладост, докато се задавят ли? А той да праща и посреща кравата си, да й забърква попара, да реше магарето, да оре градината, да сее, да копае, да чисти дама, да храни кучето, да ги пои всички тях, да сърба фасул и да се оглежда на четири страни, когато му се ще да пръдне!
- Кукуригуу! - разпляска се петелът от канатата на каруцата срещу него. - Кукуригууу!
- Какво ми се зъбиш! Какво! - изхриптя Манегата и с един юмрук го преметна на земята. Но петелът скочи, метна се срещу му и го клъвна под коляното. Вбесен, Манегата го изрита чак до дръвника и докато се съвземе, го хвана за краката. Измъкна брадвата, клъцна му главата и го преметна връз дървата да подскача и да пръска кръв по каруцата, ралото и целия двор… Огледа се - не знаеше накъде да тръгне - оттатък оградата Гайганата повръщаше от няколко дни - блед, брадясал и с температура, зад стените на къщата старата Манеговица подреждаше дрехите, с които искаше да я изпратят на най-дългия път и се притесняваше, че галошите й са малко тесни и ще й убиват; зад къщата бе улица, зад улицата - поле, гора, гробище, а над тях - небе!
Манегата се завъртя на място, плю още веднъж, излезе от дома си, отиде до пощата, изтегли пет хиляди лева, върна се и седна да яде.
За първи път от много месеци яде спокойно.
Най-после бе решил.
Осъзнаваше го все по-ясно и по-ясно, докато влакът летеше край ниви, ливади и секретни военни обекти на изток, натам, където отиваха всички, за да получат онова, което им се полагаше. И макар Манегата да не беше сигурен, че не греши, на душата му олекваше и тракането на влака започваше да му се счува като химн, призван да възвести приближаването му към живота. Към оня живот, на който се радваха всички те за негова сметка.
Рев на корабна сирена го посрещна на бургаската гара. Първото, което видя още от влака, бе зелен плакат с надпис. „Младежи и девойки, да спрем употребата на дезодоранти! Да спасим озонния слой и цивилизацията!” - прочете той и разбра, че досега с Гайганата непрестанно бяха давали приноса си за това - освен одеколон „Шипър” не бяха използвали нищо друго през всичките години.
Слезе от влака, облечен в единствения си костюм, шит за сватбата на същия тоя син, който сега искаше да се развежда. Слънцето го ослепи; Манегата съблече сакото си, преметна го през ръка - нищо друго не носеше; разбута навалицата, пи вода от чешмичката и излезе на площадчето. Спря се да огледа хората - искаше да им се усмихне свойски, както не бе имал време да направи досега и както бе гледал, че правят другите; с някакъв знак да обяви приобщаването си към веселото гъмжило, в което никой не бързаше, защото знаеше, че и неговото е в кърпа вързано и ходи, където ходи, ще му дойде на коляното. Тълпата му отвърна с умора в очите - слята във въртоп, тя скучаеше, лижеше сладолед, чакаше на предълги опашки за пържена риба и бира, подхвърляше грозни думи, малееше пред билетни каси, блъскаше се като стадо пред вратите на автобусите и гледаше унило. На Манегата му се дощя да плюе, но преглътна, извървя цялата сенчеста улица пред себе си, излезе на брега на морето срещу хотел „Приморец” и получи ключ за стая без никакви разправии. Изкачи се до етажа по стълбището, намери стаята, отключи, огледа я, надникна през прозореца, после преметна сакото връз облегалката на стола и без дори да въздъхне, се тръшна на леглото да почине и да размисли откъде да я подхване.
Привечер той се появи пред старата гемия, заседнала на плитчината близо до хотела, позлатена от светлини и обгърната от дъх на водорасли и тайнственост. Заедно с кръчмарската врява откъм нея идеше на талази и миризмата на скара, на която съскаше едър сафрид и Манегата заключи, че ако тази вечер се поднесе отреденото нему, то ще е точно в този двор, ограден с просмукани от сол рибарски мрежи. Понечи да влезе, но портиерът го изгледа със съжаление. Манегата нямаше време за губене в празни приказки. Нощта припадаше върху гемията, долгокраките танцьорки опипваха глезените си и бледността на луната се заменяше със сребърна нега.
- Аз съм главният организатор на стамболовското надсвирване и съм тука да прослушам изпълнителите ви - рече той и показа от джоба на ризата ъгълчето на ловния си билет.
Преведоха го през целия двор и по тесните стълбички нагоре към палубата, към масата до самата мачта, подредена и украсена с табелка „За капитани”. Настаниха го така, че като погледне наляво, да вижда златната лунна пътека в морето, което гальовно се плискаше и шумолеше под гемията; от другата страна пред очите му светеше дансингът с цялото зажъдняло за подвизи гъмжило на него; срещу му остана вратата, през която влизаха посетителите.
- Не съм имал удоволствието да присъствам на надсвирването, което организирате, но съм го гледал по телевизията - каза му управителят. - В програмата ни винаги е имало народна музика и се надявам, че умението на изпълнителите ни тази вечер ще ви хареса. Ще бъде чест за нас да ги видим на сцена.
- Смятам - каза Манегата - между две национални надсвирвания да организирам конкурс за непрофесионалисти. Разходите ще поемем ние, ще поканим и телевизията. Ако стане, ще ви известя да дойдете.
- Ще ви бъда благодарен - отвърна му шефът на заведението. - Това надхвърля представите ми и за най-добрата реклама. Надявам се, че и вие ще запомните тази вечер - и като се усмихна загадъчно, кимна с лек поклон и слезе по стълбата.
Малко след това, докато Манегата оглеждаше около себе си, от вратичката излезе сервитьорка, приближи и отрупа масата с ястия.
- Сунгурларски мискет, бяло от Славянци или шардоне от Нови пазар ще предпочетете за калмарите? - тихо попита тя.
- Тамянка - отговори Манегата. Само това вино знаеше от белите купешки, защото Гайганата го беше опитвал; на онова надсвирване той го накара да се наместят близо до журито и рече: „Слушай им приказките и ги помни - все ще свършат работа някъде.”
- За твое здраве, Гайгана - прошепна Манегата и свали чашата до половината. - Иде, мамка му и живот, защо не си тука сега?
Усещаше, че по стълбата се изкачва жена и най-после я видя - родена сякаш да се появи в тоя ден, за да го смае. Тя огледа със зелените си очи палубата и погледът й срещна жеста, с който й посочваше мястото до дясното си коляно.
- Данке - изрече дамата и седна, а той напипа запалката в джоба си; пламъкът се появи изпод пръстите му точно когато тя поднесе дългата цигара пред устните си. След като облачето дим пред лицето й се разсея, Манегата видя два реда бляскави зъби, оградени от разтегнати устни с остри ъгълчета, чу и няколко думи на немски, чийто смисъл не го интересуваше, тъй като и без тях бе разбрал, че тя ще се чувства щастлива, ако й позволи да пълни чашата му тази вечер и да я щипва по брадичката. Той изпи ракията, мина на вино, изпуши няколко ментолизирани цигари, повтори и потрети поръчката и тъкмо в съзнанието му да нахлуе усешането, че гемията плува по вълните към острова на блаженството, в рамката на вратичката се появи нисичък човек, облечен с вкус, явно придобит далече от Бургас. Накуцвайки леко, приближи масата, а Манегата вече бе преценил по изопнатото му лице, че умората му не е от вчера или от миналия ден. Покани го да седне от лявата си страна и страшно се зарадва, когато той прие - щеше да има с кого да си направи приказката.
Човекът поръча вечеря, измъкна цигарите и като затърси запалката си, извади цял куп монети, които една с друга не си приличаха и на въпросителния поглед на Манегата обясни:
- Нося ги да раздавам на малчуганите. Някога една такава монета ме запали по далечен път и целият ми живот мина по морета и океани…
Обясни, че е капитан на кораб и че е започнал от черупка като тая, но сега не се чувства на мястото си, макар че масата е капитанска, защото това, което пеят, го е слушал далеч от тоя бряг, а откакто си е дошъл тука, пак го слуша и не знае в България ли е или в Гърция. И каза още, че с какъвто и парфюм да е пропит въздухът около него, все усеща миризмата на тоя стар колан, останал от баща му - посочи колана на скъпия си панталон, и ако е оправдано в Сидней или Рио той да му напомня за България, то и в Бургас ли трябва да е така?
Но още несвършил, долу музиката спря и от вратичката се появи момиче, облечено почти като дъщерята на Манегата - с бяла блузка и тъмна поличка, ще речеш, че се връща от училище; появиха се след него и двама музиканти. Ниският опираше на корема си акордеонче - почти играчка, а високият - черен и скулест, бе прегърбен от тежестта на инструмента си. Те спряха пред масата, погледнаха се, разпънаха акордеоните - дебелият се ухили, другият свъси вежди, като че всеки миг щеше да се разплаче, момичето пристъпи половин крачка и запя. Гласът му отекна в нощта чист и ясен, усмивката му стопли палубата, накара една сълза да надникне от окото на капитана и сви пръстите на Манегата в юмрук.
- Фолклор? - попита германката, докосвайки с маникюра си побелелите кокалчета на китката му.
„Чакай малко” - обърна длан той към нея и вторачи поглед пак в момичето. „Стар Димо, стара войвода - пееше то - под бял трендафил седеше, бяла ракия пиеше; към гората гледаше и на гората думаше: Горо ле, горо зелена, горо ле, майко юнашка, помниш ли, горо, кога из тебе ходехме и байряк носехме?”
- Еееех! - не издържа Манегата и трясна масата. Звъннаха чашите, сълзата изскочи от окото на капитана, германката запляска с ръце - възторгът в душите на всички растеше, а над главите им припляскваше българското знаме, галено от зефира…
Като свърши песента, момичето понечи да се упъти към другите маси, но капитанът му прегради пътя, измъкна от кошницата на спрялата наблизо старица дъхаво букетче, като й изсипа пълна шепа от ония монети, целуна момичето по бемчицата на бузата и поднесе букетчето. Сетне се върна, погледна часовника си, стисна ръце на Манегата и на дамата до него и закуцука по стълбата надолу. Руменината, разлята по страните на момичето, накара Манегата да протегне ръка - той обърна лицето на германката към своето и викна със светнали от полета на гемията очи:
- Това е България, България, ей!
После стана и понеже никога през живота си не поднасял цветя, извади двайсетолевка, ухаеща на банка още, отиде при момичето, чийто глас отекваше в топлата нощ и му я подаде - да си купи каквото си рече. То бе застанало до парапета - зад гърба му тъмнееше морето с корабните замъци по него, а пред очите му бе цялата тая земя, за която пееше сега и никой друг, никой освен Манегата не видя страшния риф, в който само след миг щеше да се разбие гемията. С почти незабележим жест, като продължаваше да пее, момичето хвърли зад себе си букетчето, за да може да поеме банкнотата и със също такъв фин жест я пъхна в джоба на акродеониста до себе си…
Оттам нататък Манегата не си спомняше много. Беше се озовал на морския бряг с неописуема тъга в душата си, в главата му бучеше, но всичките му зъби и парите си бяха на мястото. Боляха го пръстите на дясната ръка, слепоочието му тлееше, и кракът му бе ударен - там, където го бе клъвнал петелът. Не съжаляваше за онези, които се бяха изгубили от погледа му по време на трясъка и едва сега отчете колко зле щеше да е, ако масите и столовете не бяха заковани за палубата. Вдъхна силно морския въздух, като се опита да прогони всички мисли от главата си освен тая, че капитанът си бе тръгнал щастлив и дълго щеше да помни тая нощ…
Дълго щеше да я помни и Манегата.
Пред краката му, точно на ничията земя, лежеше като захвърлено женско тяло. То тъмнееше в светлата нощ, пръстите стискаха пясъка, а вълните целуваха ходилата. Единственото, което разбра Манегата, преди да се наведе над него, бе, че нощта тепърва започва.
Стъписан, той огледа това, което можеше да се види - рамото, пясъкът по извивката на хълбока, задничето и късото краче. После се изправи и хвърли поглед наоколо. Откъм мястото на корабокрушението гърмеше музика, плажът беше пуст, наблизо се очертаваха ребрата на лодки, някъде зад парка громоляха автобуси, навътре в морето се люлееха купища светлини…
Манегата се наведе отново. Протегна ръка да отметне косата и тогава колената се свиха, главата тежко се повдигна и две живи очи го стрелнаха изпод мокрите кичури:
- Холера! И тук досадничи! Што хочеш?
Манегата дори не се стресна. Момичето се изправи и седна на колене - седемнайсет-осемнайсетгодишно, почти без гърди, с лъскаво триъгълниче между бедрата.
- Какво става? - попита той.
- Скучно! - смръщи лице то. - Тъпо! Уф! Не искам изтрезнее! Да влезем във вода, студено тука! - протегна ръка към неговата.
Манегата погледна слисано бездната пред себе си, погледна и момичето и попита дали има дрехи. То кимна към близката лодка, изправи се, направи няколко несигурни крачки навътре, изми пясъка от тялото си и застана пак там, докъдето стигаха езиците на вълните.
- Занеси ме - рече му. - Занеси, прошу!
Манегата затвори очи, грабна го и го понесе с широки крачки към лодката, както бе носил кучето си по догановските баири, когато язовец му бе пробил носа, но малко преди да стигне дотам, се препъна в някакво въже и се строполи заедно с него на пясъка.
- Ох! - проплака момичето. - Майчице, никога късмет!
Манегата се почувства безкрайно виновен. Понечи да стане и притисна рамото му.
- Стой! Стой така! - притегли го то към себе си, допря лицето му до своето мокро носле и го задържа.
Когато най-после, въпреки че нямаше кой знае какво за обличане, седна в лодката и го прегърна, полунощ отдавна бе минало.
- Да се давиш ли искаше? - попита Манегата.
- Не знам. Искала вече изтрезнее.
- Да изтрезнееш?
- Да, да мога започна пак. Иначе повръщам…
Манегата усети най-неприятното - не че обувките му бяха пълни с пясък, а че главата му започва да се прояснява невъзвратимо бързо.
- От Москва ли си?
- О, не! От Краков. Оттам - фююююют - момичето показа с ръка - самолет, Бургас.
Каза името на един къмпинг.
- И си ученичка?
- Ученичка? Ха! - засмя се приглушено. - На двадесет четири години… Може да се каже - учителка.
- Не ми се вярва - рече Манегата и замълча.
- И на мен - промълви тя замислено. - Седем години вече.
- Какво седем?
Тя го загледа, после приближи очите си до неговите и той усети дъха й.
- Седем години спи в хотел.
Манегата разбра веднага.
- Иначе няма Бургас. Няма Варна. Иначе теб не те имало никакъв. А сега можеш любиш мен. Ха-ха!
Манегата се отдръпна - толкова незабележимо, че тя по-скоро го усети, отколкото го видя. Отвори уста и зъбите й блеснаха като зъби на зверче, готово да захапе.
- Не искаш, а? - почти изкрещя. - Аз лоша! Лош няма място тука, така? Няма място никъде! Лош - там! - ръката очерта дъга към морето.
Остави го, скочи от лодката и хукна по пясъка. Докато Манегата се изправи, вече бе паднала по очи и хлипаше.
- Успокой се - каза Манегата с гласа, с който говореше на дъщеря си. - Успокой се.
Тя увисна на врата му и продължи да плаче, притиснала лице до гърдите му; той погали мократа коса.
- Никога не била щастлива и не срещала такива хора. Ти?
Манегата се стресна и запомни тоя въпрос.
- Какво ще правиш утре? - попита той, защото нямаше отговор.
- Ще спя с момче. После?
- Пак.
Тръгнаха по пустия плаж и дълго вървяха, дълго чакаха да мине такси по шосето, дълго пътуваха към онзи къмпинг и съвсем малко постояха пред входа му.
- Почакай - каза тя.
Пое по асфалтовата алея, загуби се между светлини, палатки и въжета. Когато се върна, той беше докарал почти до края цигарата си.
Тя разклати плоска бутилка пред лицето му.
- Уиски - каза. - Добро. Подарявам ти. Няма какво друго. Знам, че не потърсиш повече.
Манегата отви капачката и го опита.
- Как се казваш?
- Има значение? Наричай Елжбета…
Целуна го право в устата и тръгна по алеята. Манегата я следи с поглед, докато потъна в сенките, отпи от уискито, обърна се и тръгна край шосето, понесъл бургаски пясък в обувките си. Вървеше дълго край огради, по мост, край река, край тополи, край дюни. Вървеше и си повтаряше оня въпрос, на който не можа да отговори, вървеше край детски лагери, вили и хотели, жените бяха тъй близо, чуваше се дишането им, но онова, за което бе дошъл, го нямаше и всичките си пари да дадеше, пак не би могъл никой да му помогне, и не само на него, но и на другите - то никакво не се виждаше! Вървеше, заслушан в нежното дишане, докато усети, че то не е толкова нежно, че е с дрезгав привкус и че иде от огромна уста, свистяща съвсем до него.
Тогава се обърна и видя чудовището. То дремеше и преживяше, а из червата му се разхождаше нещото, за което всички се блъскаха, препускаха по пътищата, протягаха се по плажовете и седяха от тъмно до тъмно в кръчмите. Главата на звяра лежеше на брега, ухото му бе нейде към Дунав, а коремът, гърбът и опашката му - един Бог ги знаеше къде бяха!
По шосето премина камион и видението изчезна.
Съмнало се бе и Манегата разбра, че е в Слънчев бряг.
Малко след това, купил си цяло печено пиле и три бири, той не чуваше нищо, освен собственото си мляскане. Пред очите му се яви някакво цветно петно и започна бавно да се оформя като плакат от бургаската гара.
Манегата изяде пилето, изпи бирите спокойно, изчака да се отворят вратите на всички бутици, купи чувал и влезе в един от тях. Малко след това, без пари, но с пълна торба на гърба крачеше към морския бряг.
Първите посетители на плажа вече разпъваха пешкирите си.
Манегата свали обувките, напъха чорапите в тях, скри ги в храсталака до брега, избута едно водно колело, метна чувала в него, качи се и завъртя педалите. Колелото се клатушна насам-натам и се понесе навътре; когато той, облян в пот, спря да върти и го обърна към пясъка, плажът вече бе пълен. Брегът светеше срещу него - окъпан в бяло, зелено и червено.
Манегата пое дълбоко дъх. Всичко ли ще загине? И той, и дъщеря му, и Гайганата, и Елжбета, и магарето му, и всички ония, които тръгваха пак да търсят? Не! Но и Онова! Нека! Ако има Бог, той пак ще създаде човека!
Извади първия дезодорант, насочи го към брега и с мрачна решителност натисна бутончето.
Колелото продължаваше да се полюлява и когато в Доганово Гайганата погледна часовника си, видя че е обед и си помисли, че е крайно време Манегата да си дойде, за да излязат на лов. От брега то пробляскваше и искреше, прилично на красив лотосов цвят, от който се носи нежен аромат.
1985 г.