Мими Михайлова

Знаеше, че трябва да спре, да умре, да изчезне… и после да се омеси, да се създаде от собствения си прах. Страх. Такъв страх изгаряше душата й и дращеше очите й! Само ако можеше да спре… и още по-бързо караше колелото покрай полегналото тяло на реката.
Петък беше ден на мечтите за очакваната почивка. Работеше до изнемога, защото фирмата беше животът й. Изгуби бебето и брака си, но създаде издателска империя. Беше сираче, но стана господар на съдбата си. Много болки преживя, но не изневери на себе си…
Кого залъгваше…?! Колкото се хвърляше в работата, толкова повече удари получаваше. И не се отказваше, и не се предаваше, но й беше тясно в този свят. И тогава чуваше шепота на баба си: ” Един млад овчар харесал край извора чудна девойка, но тя била самодива - неподвластна и волна. Потърсил момъкът съвет от местния мъдрец как може да превърне самодивата в своя съпруга. Подучен, той издебнал красивата девойка, докато се къпе в извора, и откраднал бялата й риза. Така тя изгубила силата си и се съгласила да се омъжи за него. Красивата девойка започнала да подрежда дом, да отглежда деца, но вече не се усмихвала и не пеела; не блестели звездите, докато решела косите си. Ала един ден тя намерила скритата риза. В мига, в който я сложила, изчезнала през комина”. Какво очакваше всъщност, щеше ли да намери своята риза и кой беше нейният свят, в който искаше да се върне?!
Тъкмо мислеше, че е срещнала любовта на живота си, и се появи Другата. Дойде от неговото минало, заля новата й кола с киселина, наряза ръцете й с нож и донесе дъха на ацетон и разлагаща се плът… Как й беше нужно място, където да се скрие, да изчезне… да се спаси!
Ходи при терапевт, в няколко параклиса и манастира и при онази стара туркиня отиде. Жената я държа за ръката, вървеше по ръба на съдбата и й каза всичко, което вече сама знаеше, но се страхуваше да го назове. Искаше да бъде друга, но дрезгавият глас на туркинята я прикова: „Много кафеджийки съм видяла”. Не й вярваше или нямаше надежда?!
Беше освободила сълзите си, когато видя до себе си възрастната жена, излязла сякаш от старите снимки, с вързана на тила коса. Странницата я гледаше толкова топло, че можеше да потъне и да се сгуши в тези очи. „Поплачи, дъще. Когато свършат сълзите, продължава животът.” Без упрек и без съжаление. Дали го каза, или така разбра присъствието? Искаше й се да целуне ръка на старицата, но до нея нямаше никой. Бяха само тя и реката.