Драгни Драгнев

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Всичко ме боли, когато зимата е тука…
Виж ги, гладните премръзнали врабчета
по прозореца ми пак молитвите си чукат
за трошица хлебец - и са цяла чета…
Жал ми е, от залъка си роня по перваза -
те кълват и май че влизат в бой последен.
Но се спускат врани и в софрата им нагазват
и празнуват с крясък пирова победа…
Всичко ме боли - навън блуждаят гладни хора,
молят малко хлебец, гледат изпод вежди
и проклинат дните си, разграбени до корен,
и припяват мълком - живи да изглеждат…
А снегът настъпва, вдига рамо над нивята
да прегърне стъбълцата, да ги стопли,
после хоризонт да им даде сред необята
и узреят там с възторг във жълти рокли…
Всичко ме боли…
Гневът ми ще въстава мигом
докогато няма хляб и дом за всеки…
Но ще дойде време - само капка обич стига
да спаси от зло, от глад и смърт човека…

ЩЪРКЕЛЪТ

Защо си тук сред зима,
хей, щъркел дългокрак?
Наесен тръгна твоя далечен път и час…
Земята ни кръстосваш
самин, немил-недраг…
Ни радост, ни утеха във тоя студ и мраз…
На юг замина ятото и ти си изоставен
от майка, от бащата, от братя и сестри…
Тежат от сняг крилете, а клюнът не издава
ни зов за милостиня, ни стон за грях дори…
Лежат във лед блатата… Наоколо нивята -
под преспи тежки зъзнат, пустиня е край тях…
Едничък обикаля по стъпките ти вятър
и носи на гърба си бял вълчи глад и страх…
Мълчи, крачи, не трепвай…
И знай - не идва краят.
Денят за теб говори, нощта насън мълви
как в клюна си залъгваш
един живот окаян
и с горест тиха ровиш във гнилите треви.
За жребия говорят - излюпен в теб самия,
за твоя дом, иззидан навръх небето чак…
Природата се чуди - любов и дълг не криеш,
отечество и вярност - сърдечен, родов знак…
Затуй си насред зима във погледа ни тука.
Премръзнал си, но още
мълчиш и ходиш пеш…
И в дирята ленива пищи една поука -
подготвяш се внезапно да паднеш и умреш…

ОБИЧ

Душата ми не се побира в тялото… Тя иска
на воля да лети, да й растат крилете,
живота стрък по стрък да вземе и разлисти,
до всяко коренче да слезе и му свети…
Тя иска шепа обич да посее, от кръвта ми
да я откъсне на зрънца и да ги пръсне
навсякъде, сред хората, а не сред таласъми -
и виж, че се обтяга нива в златен пръстен…
Върви тогава с песента си и бъди жътварят -
прелял от слънце сноп ще покачиш на рамо
и сам ще се превърнеш в слънце, ще изгаряш
във дните си насреща, напоени с пламък…
Но стигне ли те завист или злоба те събори,
или от свободата ти отнемат стъпки,
не се предавай, чуй гласа на своя корен,
че инак вдън земя затъваш - в пъкъла…
А обгорял от обич, сам душата си ще храниш
със обич - на криле да носи небесата,
да сее радост, хляб и песни и да мие рани…
Не е във тялото животът, а в душата…

НЕТЪРПЕНИЕ

Кога ще дойде пролетта с разпален вятър
в пшениците след тази дълга зима -
да видим слънце по снагата им разлято
и как листенцата от радост кимат…
Студът с вихрушките си още разпорежда
денят да зъзне във воали тъмни,
нощта от тялото му да захапва тежко,
в юмрук света да заглуши до съмнало…
Кога ще чуем първите любовни песни
на птиците, замрежили простора…
И щъркел с призив от гнездото си небесно
да извести за нов живот сред хората…
Напролет пътища изопват нежни длани -
по тях дъга да мине и душа красива
да носи обич и със обич да нахрани
живота ни, примрял в омраза дива…
Кога ще съмне… А нощта е зла, сърдита,
за милост и за химни няма корен
и огън няма - да ни стопли и вратите
на пролетното време да отвори…
Нетърпелив живея с капката измама
и слънцето, в снагата ми разлято…
А нося гняв - епохата си да нарамя
и сам от зимата да скоча в лятото…