Георги Н. Николов

Името на поета, белетриста и публициста Николай (Николас) Левков у нас е познато с романа му „Земята плаче” - 2005 г. изд. „Светът утре”, Париж - София и стихосбирката „Изгнание и спомени” - колекция Аквариум Средиземноморие, С., 2003 г. И днес двете заглавия картинно допълват българската емигрантска литература, доколкото това понятие все още е актуално. Защото до политическия вододел на 1989 г. свързвахме смисъла й с възрожденските заглавия, родени в странство до Освобождението и отчасти, след него - с книгите най-вече на емиграцията ни в СССР. Този период приключи през 1944-та. След която забягналите зад граница бяха кичени с всякакви епитети, а приносът им в духовното развитие не можеше да „се забележи” по откровено конюнктурни съображения. Днес времената са други, родната емиграция е изцяло икономическа и тя се влива в диаспората ни по света, без да познава „ония” времена. От които можем да научим много, в това число - и от перата на немалко автори там. Сред тях е и Левков, роден през 1933 г. в Бургас, а напуснал страната в средата на миналия век. В Сорбоната следва литература и история. Десетки години работи за Радио Франция, в което се издига до главен редактор и директор и постига една от най-големите си мечти: да има у нас клон на RFI. Левков е Кавалер на Почетния легион и Кавалер на ордена за изкуство и култура. Романът му „Земята плаче” е издаден първо на френски език през 1958 г. и визира колективизацията на земята у нас. Сюжетът е много сходен с разказаното от Ивайло Петров в повестта си „Мъртво вълнение”. Но докато при Петров над взривоопасните процеси с отнемането на ниви и пр. се възправя мъдростта на властващата Партия, героите на Левков - мислещи и непокорни, имат само една алтернатива: изгнаничеството. С това той е достоверен и убедителен разказвач, правилно разбиращ трагедията, пред която са изправени селяните в онези вече далечни, злощастни години. Героят му Георги се превръща в олицетворение на осъзнатото непокорство, причините за което светът трябва да узнае: „Георги гледаше селото. Ето къде расна той. Ето къде писа стихчета за бряста. Той мислеше, че никога вече няма да може да пише за нежност, за красота и селски легенди. Друго щеше да описва перото му: опразнените къщи, смъртта на героите, лудостта на властниците, старият селянин с единия крак в гроба, но пак дигнал гордо глава: „Аз съм селянин!” Тези селяни, приседнали някъде под скалите в планината, стиснали пушки между колената! Тръгнаха те да бранят селската поругана чест и свобода… Те щяха да плащат за цял един народ данък на свободата!” Или, както отбелязва в предговора към българското издание писателят Тончо Карабулков, това е книга „за една трагична и осъдена епоха, която никога не трябва да се върне вече”.

Емигрантска в същността си е и лириката на Левков. В „Изгнание и спомени” тя е обхваната от цикли с многозначителни заглавия - „Копнеж”, „Простори”, „На майка ми”, „Завръщания”. Същността им е отзвук от психологическата нагласа на автора-изгнаник и се среща почти навсякъде в образците на българската задгранична поезия на ХХ в. Авторите, в това число и Николай Левков, се доверяват на неизстиналите спомени и на трепетни възприятия от време оно, запечатани завинаги в съзнанието им. Неприкрита е обичта на твореца към останалата назад във време и в географски измерения родина. Тя извиква разностранни чувства - носталгия, умора от скиталчеството, надежда за скорошно връщане, ретроспективна изповедност за детството и нявгашните щастливи години. Много умело вплита Левков своята палитра от чувства в природните картини. Те сякаш са гоблени, изобразяващи живота, през който само минаваме. На път за къде? Отговорът е нееднозначен - всеки човек се ражда с мисия, която не винаги съзнава, но която изпълнява до знайния биологически финал. Природата в стиховете тук е своеобразен олтар. Пред него се изплакват болки и тъги, съмнения, разочарования. Пак пред него сме най-искрени, защото сме част от дълбокия му смисъл. Кодиран от Твореца в далечните времена на току що заченатото човечество:

Дъждът ръми безспирно и в тънката му мрежа
като сянка, на ивици, все пушекът струи,
и барата клокочи пораснала и пак процежда
талазите си мътни край голите скали.

А горе там - на хълма, стоят във здрачината
като души бездомни окапали брези -
унесени, приспани, листата разпиляли
като въздишки мъртви на своите мечти.            „Есен в Белово”

Поетичното творчество на Николай Левков е символистично, но основано върху реализма на изживяваната орис. Дълбоко философско и разсъдъчно. Човечно. Устремено към извисяване над грубостите на делника и заредено с надежда, че все някога емигрантството ще свърши. Скиталецът ще се завърне по трънливия и толкова желан път обратно и ще се успокои. А най-добре е всичките митарства да се окажат кратък лош сън, изтрит завинаги от човешкото съзнание. И личността, брулена от ветровете на неизвестното, застане пред родния праг, на който го чака майката. Също символ, бих казал задължителен за литературата, писана в неволя. Майката е олицетворение на добротата, на всеопрощаващата обич и на силата да защити чедото си. Децата си остават винаги за нея деца и тя продължава да ги пази от злото, макар немощна и грохнала, чрез спомена за себе си. Неволно се сещаме за притчата за блудния син, но блуден ли е той в поезията на Левков? Или носител на протеста, че светът не е добре устроен? И често злото надделява над доброто, а хармонията между човеците е отвлечено понятие… Някой е жертва в обществените противоречия и някой, като скръбен лик от икона, продължава да се взира в пустия път към дома. Този някой е майката:

Склони изплакан взор и от сърце
стопли го с някой спомен, кой плахо ще прегърнеш.
Тъгата ще тежи в прострените ръце -
заспи и забрави, че няма да се върна!                  „Мамо”

Много са темите в творчеството на Николай Левков - за (не)чаканото вече посещение в родината, за копнежа по отлетелите години, за приятелството, любовта и ролята на поезията в човешкия делник. В него са и стихове върху конкретни политически събития, имащи днес основно познавателна стойност. Но като цяло то олицетворява понятието „емигрантска литература”, което днес е вече архаично. Светът е друг, Студената война отдавна е отмряла и светът може би е по-добър. Или е същият, но го виждаме само като неизбродимо място за реализация на мечтите си - сега най-вече материални. Но за да бъде такъв нека не забравяме, че пътя към него прокарваха други - идеалисти, въоръжени единствено с непримиримост към неканени властници. Към уродливи явления в живота и към техните апологети. Идеализмът им се основаваше върху надеждата, че могат да дадат нещичко и от себе си за по-светъл ден. За повече доверие на човек към човека и за правото на духа да се рее в онези висини, към които е устремен. Сред тези идеалисти е и Николай Левков, чиито изгнанически спомени продължават да ни вълнуват. И който е актуален и днес в „Как искам”:

Как искам да те видя, роден кът -
такъв, какъвто помня те от винаги,
с безбрежна шир, път чезнещ подир път,
села приспани, тихи и задимени.

Прав си, поете - трябва да обичаме България. Където и да се намираме, каквото и да правим по света. На това ни учи твоето творчество, а и на друго: да не забравяме какви сме, за да не бъдем дърво без корен. А иначе, т.н „емигрантска литература” има място в българската литературна история. Имената, които са я съграждали, тепърва ще бъдат популяризирани, заглавията на книгите им - будещи интерес. Сред тях са и книгите на Николай Левков, чиито достойнства съвсем не се изчерпват с тези кратки редове…