БЪЛГАРИН
БЪЛГАРИН
Земя на Йово Балканджи и Левски,
на Ботевата дързост и Чавдар -
прекланям се пред чудните ти песни,
наследство от прадядо ми, бунтар!
Каква могъща, непреклонна сила
и колко нежност земна носят те!
Нали и мен, свещена, си родила
и ме закърми с тях като дете.
Нали и аз, подобно кълнче жадно,
за синева и слънце съм растял
и съм заспивал в скутите ти, мамо,
под ласките на замечтан кавал.
Където и в света голям да бъда -
сред прелести и дивна красота -
аз винаги ще бързам да се върна
при твоя извор свят на песента.
И винаги сърцето ми ще крее
по този свиден модър небосвод,
под който чудните ти песни пее
дори гората с крушево листо!
В РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН
Две лястовици свиха си гнездо
в рождения ми ден, под мойта стряха
и устроиха мило тържество за мен -
до късна вечер звънко пяха.
А аз ги слушах трогнат и щастлив -
на песните им нежни тъй се радвах!
До късно после сам се мъчех в стих
от тях поне куплетче да открадна…
Отново не успях… За кой ли път!
А отминават като ешалони
годините. Забързани вървят.
Аз си оставам вечно недоволен…
Ще смогна ли поне едно гнездо
да свия под жадувания покрив
на хората за моя стих? И то
да може някого да стопли!
ЛИСТОПАД
Утрото в прозореца почука и засмяно слънцето се спря
в погледа ми: - Стига, стига скука! Хей, бедняк - аз нося радостта!
Погледни Балкана тази сутрин. Лятото си тръгва. Погледни -
пак със тъпки леки и нечути есента на пръсти там върви.
А онези извисени буки вече имат златни върхове.
И в планинския поток бълбука някакъв трогателен рефрен.
Има нещо много романтично в таз смълчана есенна тъга.
Върховете снегове обичат. Красотата ражда красота.
Тъга носи всякоя раздяла. Но нали отново цвят зелен
всяка гола гранка, закопняла - ще сънува с пролетния ден!
А това е радостно - ще зрее вярата в стремителния сок.
Нека вихър бял над нея вее! Нека я затрупва сняг дълбок!
Нека! Нека… Но към върховете поне с педя ще се доближи.
В трудностите раждат се борците. С хората не е ли тъй, кажи?
Ставам. И очите търкам сънно. Вярно е - такава красота!
Дали не е време в мен да звънне не такъв, подобен листопад?
ВТОРА ПРОЛЕТ
Нека да е късна пролетта ни! Нека.
Щом душите пеят и цветя цъфтят
в нашата почти забравена пътека -
приказен е просто този грешен свят!
Има и такава пролет - жадно млада,
въпреки сезона зимен и студен.
Кой от нас, в заблуда, сам не я изстрада?
Затова е празник всеки идващ ден.
Все едно дали ще ни повярва някой -
погледите сгряват пролетни мечти.
Приютили в длани ласкави южняка -
като в сън с теб крачим в бъдното почти.
Брулеха ни хали на измами разни.
Спъвахме се често в непрогледен мрак
в пътя мочурлив на глупави съблазни…
Колко самота в нелепата игра!
В сън кошмарен с теб, разбрахме, сме живели.
На кого бе нужно? Детските сърца
дланите ни сбраха, от студ посивели.
Затова пред тях стоим като деца.
Вече сме големи. Нека да е късна.
Пролет с тях е даже зимата, нали?
Първото ни внуче светлина разпръсква!
То ли бе предвестник? Пак ще завали…
РАВНОСМЕТКА
Животе мой, надничаш пак зад ъгъла
на празната човешка суета.
Живял ли съм? Май доста сме се лъгали
през толкоз неподправени лета…
Все исках да те стегна в нови дрешки,
с безгрижие ръка да ти подам…
Не само за младежките ти грешки,
без страх, да търся живата вода…
А то какво? - капани от проблеми
на всяка крачка! Не! На всяка стъпка.
И някак си дори съдбовна тръпка,
подобно сън, бледнееше след време.
Стихът остана верен и неверен.
Длъжник съм му - отдадох се на други.
Кога денят от болка беше черен -
единствен той не търсеше заслуги…
Не се оплаквам. Знам, че идва краят.
Каквото смогнах, дадох. И не дадох.
Остава ми най-ценната награда -
не съм получил даром капка радост.
ИВАЙЛО
Като изпуснат меч в неравна схватка,
отдолу Янтра дреме спотаена,
а на небето синята забрадка
за слънцето е здраво пребрадена.
Една през друга сякаш се надигат
над вековете търновските къщи
в очакване неистово - да видят
Ивайло как след тежка бран се връща…
Мария, свела поглед, го посреща
в покоите на тънките си сметки.
В двореца е убийствено горещо
от тихи стъпки и кроежи леки.
Интригата коварна нервно точи
на меча своя змийски зъб отровен…
Владетелю, в победите започва
безсилието! Своя селски корен
недей заменя с блясъка разкошен.
Недей отпуска твърдата десница
дори в натрапеното царско ложе!…
Гласът ли си дочух? Или пък птица
с пронизващ грак из храстите проплака?
Възстановяват кулите наблизо.
Сърцето ми - Ивайлов конник - чатка
през Търновград и от стиха излиза
непобедено след поредна схватка.
ОТКРОВЕНИЕ
Поезийо, до гроба си ще нося
магията ти, все по-силна в мен.
Да, знам защо успехите са боси,
а погледът им - тъй осакетен…
От мен ти искаш преданата вярност,
а аз те търсех само в труден час…
Отблъсква те с нелепиците черни
неприласканият от мен Пегас.
Така обърках крачките в живота,
че пътят ми се е превърнал в ад.
Благодаря, че с теб не бях самотен,
а с твоето присъствие - богат!
В борбата с непосилните проблеми
опора бяха твоите крила.
А ти отделях все трошица време,
макар че всичко си за мен била…
Един за друг ли с тебе сме родени?
Проклина ме убийственият глас
на толкоз стихове, умрели в мене.
Поет ли? Не. Длъжник оставам аз.
ПО ПЪТЯ
Аз мислех, че си любила… Да любиш -
изкуство е, талант и красота.
Увереност, че всичко да загубиш -
оставаш най-богата на света.
Магията да бъдеш цвят в тревата,
готов и слънцето да възхити
не с красотата си, а с простотата
на всеки жест, на всеки трепет тих.
Звън на капчук да бъдеш в сънно утро,
закърмил с песен бъдещия ден.
Сълза на ручей, парнала нечуто
душата, като спомен съкровен.
Отчайващ риск, реалността забравил,
за да даде на ближния криле.
Постъпка неразумна, дето прави
най-вярващ и неверника заклет.
Решителност - до фанатизъм вярна
по пътя на сърцето - чер и бял.
Аз мислех, че си любила! Навярно
след дрипава мечта съм пак вървял…
КЪМ ВДОВИЦИТЕ НА МАФИОТИТЕ
Не ви закача никой. Милионите
блокират и закони, и морал.
Пепеляшки сте, навярно помните
на времето най-гнусната игра.
Тя закопа завинаги България
с демократични някакви девизи.
Съпрузите - в съмнителни пожари
на смъртта дъхът поредно близна.
Ортаците им взеха върховете.
Закони сътвориха за почуда!
Спокойни и безскрупулни бъдете -
народецът заспал е непробудно.
Той дава своя вот на всички избори
за грешници - от вас все по-големи.
Залъгват го престъпници и изроди
предизборно. Но сетне - помен няма…
А вие сте хайлайфа на държавата.
Безспорен. В колко вестници ви снимат!
Държава ли? Да, ако беше здрава тя -
от вас и помен нямаше да има…
СЛЕДОВНИЦИ
Видях го, Дяконе. Видях го -
сред множеството насъбрано
той
с най-голям букет в ръцете
към бюста ти се устреми.
Изискано облечен, лъскав -
разбута другите брутално
и като експонат музеен
изпъчи гръд край теб
за миг…
Една опърпана старица
пет-шест кокичета, съгледах,
с трепереща ръка да слага
на бронзовия ти ревер.
Смирено коленичи после
и две сълзи лицето бледо
преобразиха.
Две сълзички
по твоя остарял тефтер!
Два гроша взел. И върнал. Точно.
Живот по-приказен едва ли
могъл би някой, с толкоз вяра,
на другите да отдаде!
От вярата и днес тлъстеят
продажни лъскави бакали.
Смирен беднякът при теб идва -
поклон дължим да отдаде.
ЖИВОТ
Отивам си, откакто съм роден.
И всеки миг започвам да живея.
Животът ми е тъй обикновен,
че пред тревичките благоговея.
Какво съм всъщност? Порив на цветче -
на красота и нежност вечно длъжно.
През аромата времето тече.
Без него всеки цвят е гледка тъжна…
Започвам да живея - в мен ли спре
поредната пчелица медоносна.
И питам се - какво ще събере
в сърцето? До какво ще се докосне?
Дали отново ще остави радост
след себе си, превита от товара,
а за мечтите ми като награда -
прашец на недоволство и на вяра?
Или ще ме отмине… Пак вали
в гръдта ми аромат. И пеят птици.
Увяхват дните. Тъжен и щастлив
е всеки плод след щедрите пчелици.
И ако в някой дълго чакан ден,
като в съня си, с птиците запея -
то значи - не напразно съм роден
и… своята слана ще надживея!…
БЕЗИЗХОДИЦА
Ами сега, приятел, накъде? -
Отнеха ти последните миражи.
Брат брата си безскрупулно краде.
А всеки пост е важен и продажен.
От пепелта на святи идеали
пари и власт натрупват безгръбначни.
На всеки ъгъл - банки-катедрали.
На теб от глад ти иде да заплачеш…
Цените са космически високи
и с часове растат неудържимо.
Мъдруват пак държавници безоки
и за съня ти данък как да вземат.
За дълг и чест говорят от екрана
марионетките на злия гений.
Най-важният проблем за тях остана -
престъпниците да са защитени.
Присъда смъртна ли? Как може! Боже!
Това е нечовешко. Не! Не бива…
А някой снощи пак размахал ножа
и вече с десет трупа е в актива си!…
Република бананова, разправят,
не сме били и нямало да станем.
Та, ние вече сме си без държава!
А тук, за жалост, не растат банани…
СРЕЩА В ОТВЪДНОТО
В памет на Дора
Моля те - не идвай повече в съня ми!
На мечтите пътя вече извървях.
Знам, отвъд ги няма. Тук ще си останат,
макар че предадох доста и от тях…
Моля те - не идвай! Любовта е спомен.
Най-честити с тебе в него сме били.
Всеки кът и хребет твоя ласка помни,
твоята походка - гордите скали…
Моля те - не идвай! Тлееща жарава
дреме в пепелта. А времето расте.
Толкова неща тук има да оправям!
Дойдеш ли - току-виж, тръгнал съм след теб…
СЛЕД ПОРЕДНОТО СВИЖДАНЕ
“Там, където предателството, лъжата
и безчестието остават безнаказани, обществото
заприличва на арена, пълна с диви зверове, които
се разкъсват един друг.”
Бърнард Шоу
Звън камбанен. Тържествен. Раята
по площадите дере гърла.
Била, казват, дошла СВОБОДАТА
тук на свиждане. Де е била?
На митингите в мътната пяна
избуяват красиви цветя.
Тържествува поредната смяна
уж на строя, а не на властта.
И, замаян от топлите думи -
цял народ е отново пиян.
А го чакат такива безумия,
де и в ада едва би видял…
После - тихо. Започва грабежа
тихомълком. Без стон и без вик.
И стопява се всяка надежда
с всеки ден, с всеки час, с всеки миг.
Беззаконие. Кални интриги.
Страх и хаос небивал цари.
За дечицата - дрогата стига.
За “цветята” са нужни пари!…
Вдигат банки. Палати и вили
никнат сякаш на просешка длан.
Екват взривове. Тъмните сили
бият, стрелят… Курбан след курбан…
Разпродават. Отнемат. Харизват.
В чужди банки е нашата пот.
Подаряват си излаз без виза
срещу нашия жалък живот.
Европейци в Европа!? Кога ли
ще им връчат и почетен знак,
че тъй евтино са ни продали?
Препродават ни. До пеленак…
Безизходица мокри очите.
Дълг и чест? Откъде? Дефицит!
Студ и глад слагат края на дните ни.
На въже. От етаж. Геноцид!…
Няма свиждане. В новото време
Свобода и Родина са грях.
Пак излъгаха гордото племе
с алчни бурени, вместо цветя…
БИЛИ СМЕ…
Какво ни направи чак толкова жалки?
Какви революции бяха - безкръвни ли, смешни ли?
Сменили системата, казват. Добре де. За колко?
А сетне се ройнаха цял куп Андрешковци…
Закони приемат “за чудо и приказ”.
За тях са престъпници честните граждани.
Достойните станаха смешни реликви.
Накратко - защо ли и те са се раждали?
Какво, че преди са строили в държавата
поселища нови, заводи и проходи! -
Това е вината им. И да прощавате,
но заслужават си хала на просяци…
Вярно, че бяха “на ти” със стопанството.
Някога? Да де. Те някога бяха…
Внасяме днес и домати от странство.
А преди за кокошките от тях беряхме…
Имахме всичко. Днес нямаме нищо.
Децата чужбината грабна отдавна.
Стотици? Не - хиляди родни огнища
пустеят. Отмират си жертвено бавно.
Били сме и силни. Били сме велики.
Тогава сме имали царство и чест.
Безока и алчна върхушка ни тика
по плана Ран-Ът все по-пагубно днес…
