Калин Каролев

Когато преди много години започнах работа в радиото като стажант, млад-зелен в журналистиката, но с известни литературни претенции, получих първия си хубав урок точно от Петър Ненов. И го запомних завинаги.
Бяха изминали вече цели две седмици от моя трудов стаж и започна да ми се вижда странно, че уважавани в Старата къща хора като Стефан Симеонов и Петьо Китински споменават с респект и усмивка за наш колега, когото изобщо не бях виждал. Тогава още не знаех, че той си прави творческите и разни други срещи не в редакцията, а в прекрасните капанчета около радиото, най-хубавите тогава в София.
И ето, че нахлу един ден Петър Ненов в стаята, трябва да е имало редколегия, и несъмнено това веднага разбра целият етаж, защото обикновено гласът му се чуваше през няколко стаи. Точно ми бяха дали да редактирам някакъв текст, пристигнал от сътрудник и дълъг десет-дванайсет страници, и аз внимателно оглеждах думите и изразите като морски камъчета и търсех подходящи синоними. Петър ми подаде ръка, раздруса я мощно /чак по-късно разбрах, че е бил шампион по бокс в тежка категория/, погледна в текста пред мене и ми се усмихна иронично. После, както си стоеше прав, взе защипаните с кламерче листа, разтвори ги напосоки и зачерта с кръст на два пъти по три-четири страници. Цялата процедура продължи към половин минута. Гледах го ошашавен.
“В радиото не трябва да се дрънка много-много - каза ми той високо. - Кой ще ги слуша тези глупости!”
Ето, така започнахме да ставаме приятели с Петър Ненов, а само в Радиото имаше няколкостотин души, които твърдяха, че са му приятели. Всеки ден част от тях се отбиваха да го видят я в “Дивите петли”, я в “Троян”, в “Под липите” или там някъде наоколо. Петьо привличаше хората като магнит, защото беше умен, човечен, с рядко неподражаемо чувство за хумор, и при това - с някакво момчешко очарование - светкавично се оправяше във всякакви ситуации.
Излязъл наскоро от казармата, аз се учех отново да живея.
Веднъж той ми каза, че никога не е изпитвал страх. По онова време дори рядко се ядосваше.
Когато се роди синът му Петър Ненов-младши, той се настани за седмица в “Лясковска среща” и кажи-речи не излезе оттам. Подобно пиршество е описал Стайнбек в “Улица “Консервна”. Приятели и познати от половин София идваха да му честитят и си тръгваха, здраво подпийнали, а гласът на Петьо гърмеше над мощната компания, без притежателят му дори за миг да се поклати. Толкова здрав човек не бях виждал. Петьо не знаеше силата си, духовна и физическа, а мисля, че и никой друг не я знаеше, освен може би Поли, вечно засмяната му млада жена. Тогава тази сила като че нямаше граници…
Из Радиото постоянно се разказваха какви ли не истории, свързани с Петър Ненов, любопитни и смешни, необикновени и интересни. Да заминеш с него в командировка си беше голям късмет. Мъдрият, препатил Стефан Симеонов неведнъж е подхвърлял, че тези истории трябва да се записват, но нямаше кой да го слуша. Те се преплитаха една в друга, застъпваха се във времето и хората ги възприемаха като нещо естествено, като част от живота и битието ни на журналисти. Петьо изглеждаше вечен и дори мисълта, че всеотдайното му добро сърце някой ден ще се взриви, тогава би изглеждала не само неуместна, но и някак обидна. Петьо беше роден за лидер, той беше безспорен лидер и огромното му сърце на лидер трябваше да издържа всякакви удари и терзания от чужди и от свои.
Сега разбирам колко е трудно да пишеш за човек, с когото разговорът течеше интересно и безспирно, с весели, обикновено безобидни спорове, защото всеки от нас се опитваше да вплете най-доброто от себе си в поредната тема, подхвърлена от приятеля Петър Ненов. А сега приказката не ми върви, подробностите в множеството любопитни истории ми бягат, защото във всяка от тях думите и репликите на Петьо бяха това, което прави от всеки приятен сюжет хубав разказ.
Спомням се една от последните ни срещи, когато Петьо и Павлина ни гостуваха семейно в една виличка край София. Времето беше слънченво и меко, седяхме на терасата и отпивахме от чашките внимателно, защото Петьо не беше добре и Поли, доколкото може, се опитваше да го гледа строго. Моят приятел беше дошъл да подиша чист въздух. Говорихме за журналистика, литература и за какво ли още не. Прекарахме си добре в спокойна, приятна приказка, но не и както едно време. Нещо много хубаво си беше отишло, невероятната сила на Петьо се топеше, но той не искаше да го признае, а пък ние, приятелите и колегите, не искахме да забележим промяната. Чак после, когато вече беше късно, ни стана ясно, че така ни е било по-добре, по-удобно. Но човек, едва когато загуби нещо скъпо, много житейски уроци му стават ясни.