Владимир Русалиев

Нашата дружба започна от най-ранните ни детски години. Живеехме на една и съща улица, и то само през две-три къщи. Отначало играехме заедно с другите деца на улицата, след това, пак със същите деца, отивахме да се къпем в Янтра, а по-късно, когато поотраснахме, тръгнахме да пасем воловете. И цели пет лета - по ридовете на Драганово или по долината на Янтра - босоноги, с торбички през рамо, тичахме пред воловете. Особено много аз си изпатих през тия незабравими лета. Воловете на моя другар бяха стари и кротки, но моите бяха неспокойни, мъчно се задържаха на едно място и аз по цял ден трябваше да стоя прав и нащрек.
Асен стоеше под някоя сянка и тъжно се усмихваше. После в унес се заглеждаше в далнините. На юг се синееше величествената Стара планина. Виждаха се Марагидик и Юмрукчал, а долу сред безкрайната равнина се извиваше и блестеше под слънчевите лъчи Янтра.
Дълго Асен оставаше загледан в дивните картини, които се разкриваха по ридовете. После тъжно въздишаше. Той не можеше да забрави смъртта на майка си.
- Знаеш ли колко хубаво пееше майка ми? - казваше той, сякаш само на себе си. - И колко добра беше! - и започваше да свири с окарината си една тъжна народна песен.
Ние гледахме да бъдем само двама. По един или друг начин успявахме да се отделим. А за това много ни помагаше и моят сив вол, който непрестанно размиряваше стадото и воловарчетата сами започнаха да ни отбягват.
Но един ден при нас дойде цяла дружина воловарчета, наши съседчета и от другите махали. Между тях бе и един мой съученик, който се отличаваше със своя суров нрав. От него всички се бояха, дори и възрастните. Той пасеше техните коне и голяма част от дългите летни дни прекарваше, яхнал на един от конете.
Към пладне, когато слънцето жареше точно над главите ни, седнахме да се храним. Тъкмо разгръщахме торбичките си да извадим сухия чер хляб и парченце сирене, близо до нас на едно тънко крушево клонче запя непозната пъстрокрила птичка. Дивни звуци за миг плиснаха над нас и се понесоха над целия рид. Ние млъкнахме и заслушахме песента на малката птичка. В това време моят съученик незабелязано извадил от торбичката си ластик и сложил в него камък. Видяхме го само когато се прицели и докато разберем какво е намислил да прави, камъчето от ластика полетя към пеещата птичка. Миг след това птичката излитна, завъртя се няколко пъти из въздуха и падна близо до нас, задъхана и едва движеща крила. От човката й струеше алена кръв. Птичката беше смъртно ранена.
Асен бързо стана, внимателно взе на ръката си умиращата птичка и се опита а я спаси с вода от пастирската си кратунка. Но нищо не помогна. Птичката трепна, опита се със сетни сили да разпери пъстрите си крилца, но миг след това отпусна главицата си и затвори очи.
- Защо уби птичката? - извика той на злосторника.
Оня нищо не отвърна. Бързо прибра хляба си в торбичката и като яхна дорестия кон, препусна и изчезна зад рида. След него тръгнаха и другите воловарчета и ние пак останахме сами.
Когато дружината се поотдалечи, Асен започва да милва мъртвата птичка и след това тихо каза:
- Трябва да я погребем! Не бива да я оставим така…
И с малкото си джобно ножче той започна да дълбае изсъхналата от дългата суша земя. Наблюдавах всичко това с вълнение.
След като издълба малкото гробче, Асен мълчаливо взе мъртвата птичка от тревицата и я погреба. След това тръгна по рида, като заоглежда наоколо. Разбрах, че търсеше нещо. Не след дълго той се върна с една малка каменна плочка. И все така мълчаливо той седна и започна с ножчето си да дълбае букви по каменната плоча. Така продължи дълго. Аз няколко пъти ходих да завръщам воловете, които мъчно се задържаха на вече останалия без сочна трева рид.
Най-после Асен повдигна глава:
- А сега и паметничето е готово - каза той и изправи изписаната плочка над гробчето.
Аз боязливо се приближих и прочетох написаното от десетгодишното воловарче:
Тук, под сухата тревичка
спи убита пойна птичка,
а тя пееше за нас
с чудния си сладък глас.
- Много хубаво си написал за птичката - казах аз.
- Исках още нещо да напиша, но нямаше място - отвърна той и се загледа на юг. Небето беше от край до край дълбоко и синьо. Само над Марагидик беше спряло малко бяло облаче. Сред равнината блестеше Янтра, а по нивите се белееха забрадки. Ранната жътва беше почнала. Далече някъде като изпод земята се носеше глуха и тъжна песен. Някой изплакваше тежката си мъка.
Ние подкарахме воловете към единствената далечна чешма за водопой.

“Асен Разцветников в спомените на съвременниците си”. 1976 г.