Асен Разцветников

Аз съм роден на 2 ноември 1897 г. в с. Драганово, Горнооряховско. Баща ми беше учител, но имахме земеделско стопанство, та аз още от малък започнах да помагам в полската работа и да паса лете воловете. На север от селото има високи баири, откъдето се открива величествена гледка. Когато се случеше да няма други воловарчета, аз по цели часове свирех на свирката си и гледах унесено към разстланата далече на юг Стара планина. Двата върха Марагидик и Юмрукчал се топяха в синята далечина и сияеха като направени и самите те от по-гъст млечно син въздух.

Долу пък под мене, в подножието на баирите, се синееше нашата река Янтра, ту сребърна, ту зеленикава като смок. Само при много дъждовни години тя започваше съвсем тихо да набъбва, сетне се разширяваше, излизаше от бреговете си и заливаше половината от селото и цялата долина, като ставаше жълта река, широка с километри.
Баща ми беше пословично работлив човек, много строг и често ме потупваше. Едва по-късно разбрах, че зад строгостта си той е носел добро и пълно с обич сърце, но тогава нравите бяха такива - родителите не трябваше да издават пред децата си, че ги обичат и треперят над тях.

Майка ми почина много рано - аз бях едва 3-4-годишен. Запомнил съм само смътно, че тя знаеше и пееше много хубаво народни песни, които бе научила от баща си - цигуларя дядо Петър. Хубаво пееше и втората ми майка. А особено - най-голямата ми доведена сестра Мария. Нейният глас, мек и сипкав като кадифе, караше жетварите да спират за миг с широко разтворени гледци и със сладка мъка на сърцето, мъка за нещо безкрайно хубаво, което го няма на земята и никога няма да го има…

В такава обстановка и между такива хора на труда преминаха детинството и ученическите ми години до завършване на трети клас. Отидох след това в гр. Шумен, където завърших четвърти клас, а на следната година във В. Търново. В този град завърших гимназия, а университет - в София. През време на студентството си ходих една година и в Германия. Посетил съм и други европейски държави. Виждал съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не ме вълнува толкова дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах бос подир воловете, а къпините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежно сини върхове.