Банко П. Банков

Два дни преди домакинска футболна среща и седмица след нея на паркинга до служебния вход на стадиона се събират заклети привърженици на отбора, дърлят се за състава, обсъждат резултата и псуват съдийството, предлагат спешни смени на ръководството и спонсора, сякаш някой ги пита за мнението им.
Слънцето провира студена разпарцалена светлина през пожълтелия шумак на два стари бряста, пощадени при разширяването на паркинга, хапливо течение гони сухи листа по лекьосания асфалт, насмита ги край чернитe джипове от все марки, паркирани под зарешетените прозорци на съблекалните.
В шумната групичка запалянковци един през друг се надвикват, най-често без да се изслушват, коремест бизнесмен със златна верига на дебелия врат, той държи кафе автоматите в квартала, амбициозни бащи на футболисти от детската школа, две мацки като от екран, едната - застрахователка, другата се труди вечерна смяна в спа-център, пъпчиви ученици от съседния техникум, икономисали последния час, амбулантен пласьор на хапчета, брадясали безработни на социални помощи и пенсионер с окъсели над глезените панталони.
В средата на групата най-често застава невисок мъж с оголяло теме и прорасла над ушите посивяла коса, бакърено лице с рунтави вежди, дълбоки бръчки край устата и раздалечени в коленете крака. Той изчаква многознайковците да млъкнат и се обажда авторитетно - имало ли е засада, симулирана ли е дузпата, за колко е купен съдията, какъв трансферен удар готви спонсорът. Този е Урляка, някогашно ляво крило от знаменития отбор, спечелил три пъти под ред националната купа и достигнал четвъртфинал в турнира на Уефа срещу шотландците. След като Урляка съобщи компетентното си мнение, млъква с изчаквателно изражение, докато някой ученик или пенсионер не се обади:
-Урляк, я кажи как си набутал оня страхотен гол във Враца, дето ни пратил на финал за купата и после насмалко да разкатаем майката на карираните полички!
Урляка е чакал точно тази покана, но се прави уж, че не се сеща за какво точно става дума, аха, за оня мач срещу врачанския “Ботев”. Пали цигара, всмуква дълбоко и челото му се бръчка многозначително.
В онази година бяха изтървали първенството, турнирът за националната купа остана последния им шанс. Генералът отряза премиите и плашеше, че ще натири цялото нападение да рита за дублиращия отбор в селската група. Лявото крило, Урляка, щеше да изхвърчи първи, от титулярния състав и от ведомствената квартира. През полусезона беше изтървал сума чисти голови положения, запиваше се до търкаляне под маса след скандали със жена си, пропускаше тренировки и го спипаха с десет ръчни часовника в торбичка, скрита в долните му гащи, след приятелски мач в Ниш.
Стадионът под Врачанския Балкан им беше лобно място, най-редовно губеха от местния отбор, нищо, че онези слабаци бяха кажи-речи всеки сезон пред изпадане. Мразеха се на живот и смърт и ставаха не мачове, а касапници.
Урляка знаше, че един гол ще оправи всичките му бакии, затова цели осемдесет минути тичаше като погнат от стършел по терена. Само с търчане, братко, не става, иска се акъл у халфовете, да преценят играта пет секунди напред, да ти пуснат топката зад бековете-дървари, ама такава, че да я стигнеш. И да си владееш шута, а не да риташ урлешки, което си беше негов специалитет.
И когато мачът вървеше към равен с продължения и дузпи, а там нищо не се знае, оня келеш, дясното крило, върху когото налитаха двама местни бранители, се сети да му прехвърли топката с дълъг шут през цялото оплешивяло поле. Урляка я укроти с гърди, свали я на левия си крак, направи финт, че ще шутира в близкия долен ъгъл на вратата и изстреля бомба в противоположния горен. В една безкрайно дълга секунда ревящият стадион онемя, а той с паника съобрази, че противниковият вратар, Мундрата, не е мръднал от мястото си, скача към топката, разтяга се като котка, успява да я докопа и я захлупва върху голата земя пред варосаната гол-линия.
Мамицата му мундрешка, изяде му хляба и шницела! Урляка се хвана потресен за главата, после вдигна ръце към небето да възнегодува срещу Божата несправедливост, докато тържествуващ рев тресеше стадиона. Притича до Мундрата, вратарят го дразнеше, като симулираше, че ще подхвърли топката ту на левия ту на десния си крак, преди да я вкара в игра.
- Дай да ти стисна майсторското ръчище, еба ми ти майката! - дрезгаво призна потреса си Урляка и протегна длан.
Мундрата се изсмя нагло, набутах ли ти го до гърлото, пусна топката на земята, подаде ръка в лопатеста жълта ръкавица, ръката му така си увисна във въздуха. Урляка пресегна с крак, притъркули топката към себе си и простреля вратата, пред зяпналия от изненада Мундра. Гол!
Слисаният от измамата Мундра го погна по игрището, настигна го побеснял на отсрещния голям пеналт, подкоси го, тръшна се отгоре му с деветдесетте си кила и го забъхти където свари. Едва ги разтърваха. Мундрата го изгониха от мача с червен картон и лишиха от състезателни права за две години, той така и не се върна във футбола. Чу се, че се хванал в международния транспорт, след промените регистрирал охранителна фирма. Разбогатя, нашишка се, но почина от инсулт.
За решителния шут на Урляка писаха всички ежедневници, поместиха снимката му - как вкарва гола (монтаж от тренировка на следващия ден, фоторепортерите бяха изтървали решителния миг на стадиона.) Бетонира се като ляво крило в титулярния състав за два сезона напред. Премията я пропиля в разпивки с приятели и навлеци, които не бе виждал дотогава и не ги видя повече. С жена си се раздели по подозрение от нейна страна, че е свалял братовчедка й, какво ти подозрение, свалката опря до аборт. Жена му завлече ведомствения апартамент и детето. “Волгата” си той лично смачка на тенекии край Шумака, на слизане от Витоша и счупи крак.
В турнира на УЕФА, в който паднаха след два равни мача от шотландците, Урляка има последно щастливо попадение, след туй му тръгна назад, трупаха се години, обаждаха се травми. Пропускаше решителни дузпи, почна да се разминава с топката на празна врата, парализираше се пред гола като мъж, който се поти, че пак няма да му стане, след като веднъж се е изложил. Извадиха го от титулярния състав, търка един сезон резервната скамейка, игра в отбори от Б групите.
Дойде десети ноември, парите за спорт отъняха, остана дето се вика на улицата. Що време вися пред борсата за безработни, подучиха го да се навърта в църквата на панихиди и помени. Заставаше в тъмен ъгъл, кръстеше се усърдно и чакаше подавка за бог да прости. Роднини на покойника го оглеждаха подозрително, понякога му подаваха от жито, от сладки и питие, други го заобикаляха. Беше вързал торба на кръста под полушубката си, бързаше да пъхне найлоновото пликче вътре, с две-три подавки обядваше и вечеряше.
Някогашен негов авер разбогатя от приватизацията, купи футболния клуб, взе го за магазинер на склада за спортно имущество. Бумагите не бяха му по сърце, надчетоха го след две ревизии, аверът му продаде клуба. С годините изпусталяваше все повече, обаждаха се стари травми, ходеше прегънат накриво. Съжалиха и го оставиха да полива кортовете на тенис базата, живееше в барака зад тренировъчното игрище на юношите.
Най-важно нещо в живота му остана сутрешната сбирка на паркинга. Чакаше с нетърпение някой да отвори дума за „неговия” гол, описваше надълго и нашироко случката, добавяше нови подробности. Споменът за измамата избледняваше, хвалеше се как с акъл е надиграл вратаря и си вярваше. Учениците го виждаха можещ и умен, и тази представа запълваше за половин сутрешен час всички ями, препънали го по пътя му до бараката зад тренировъчното игрище.