Слово за книгата  „Граматика за възрастни” на  Банко П. Банков,
12 февруари  2014 г., Литературна гостоприемница при НЧ „Д-р Петър Берон”

Елена Алекова

Може да се каже, че Банко П. Банков е вече заслужил гост на нашата Литературната гостоприемница и на читалището. Тук вече представяме негова шеста книга. Това е „Граматика за възрастни” (2013 г.).
Замислих се покрай този факт и с приятна изненада отбелязах това, което с ще споделя и с вас, че в НЧ „Д-р Петър Берон” не просто е създадена традиция да се отбелязва излизането на нови български книги, но че в този смисъл и за отделни писатели се създава традиция. Та не са ли традиционни вече срещите с Банко П. Банков? Или срещите с Валери Петров, Найден Вълчев, Антон Дончев, Донка Петрунова, Лиляна Стефанова, Петър Караангов, Надежда Захариева… Към този списък бих добавила и себе си не поради липса на скромност, а само за да изкажа благодарността си към читалището в лицето на Светла Славеева, неговия секретар. Защото, уверявам ви, чудесно е да се убеждаваш, че това, което писателят прави, не е напразно, че се забелязва и цени от някого, че е някому необходимо. Не формално, а насъщно необходимо. Не еднократно, а във времето, в течението на живота, в развитието и разгръщането му. Защото, ако не беше така, нима щяхме да се събираме пак и пак всеки месец, за да посрещнем поредния гост, нима щеше да ни е интересно, нима щяхме да си тръгваме от срещата, препълнени с красиви чувства, удовлетвореност, надежди?…
И още нещо… Читалището не само следи активно своите обикнати гости, но и самите те, гостите, именитите български писатели, все по-често предпочитат да бъдат представени в Литературната гостоприемница и сами предлагат организирането я на среща с тях, я на вечер по повод юбилея им. А това е отрадно, защото говори за авторитета, който Литературната гостоприемница вече си е извоювала в нашия културен живот. Но говори и за хубавите чувства, които нашите гости изпитват към читалището, говори за тяхното доверие в читалището, че щом то организира нещата, всичко ще е наред, че всичко ще се направи както трябва, както е положено, даже свръх това. Така че уважението е двупосочно, а любовта - взаимна.
Може също да се каже във връзка с днешния ни гост, че се превърна в традиция на традиционните срещи с Банко П. Банков в Литературната гостоприемница да го представям аз. Това за мен е чест и нещо повече - за мен е радост, защото прозата му… малко е да се каже, че ми харесва извънредно много, аз просто съм влюбена в нея. Всяка негова нова книга ме изненадва. Защото Банко П. Банков е неизчерпаем като творец. Всяка негова нова книга като че изгражда ново битие или по-точно - като че някъде в съзнанието или в сърцето му съществува възможно битие, битие в зачатие, така да се каже, което трябва да се въплъти, като се излее на видело през перото и белия лист, и Банко П. Банков е започнал да го създава още с първата си книга, а с всяка своя следваща книга по нататък го е надграждал и надгражда, откривайки пред читателите нови и нови пространства от него, нови нива, нови ниши, нови хоризонти, нови нюанси и детайли. Досущ като Създателя. А и как иначе - нали човекът е образ и подобие! Да, всеки човек. Макар че не всеки разкрива тази страна на човека в себе си. Обикновено я затлачва с наносите на делника, на живота, на проблемите и комплексите си и тя, в невъзможността да се изяви под пластовете мръсотия, закърнява или угасва.
Банко П. Банков не е позволил лавините на злото и на безразличието да затрупат образа и подобието в него. Затова чрез творчеството си подобно на Създателя наистина изгражда и надгражда битие, чиито основи е положил още с първата си книга и което с всяка нова негова книга придобива обем, дълбочина, други пространства и измерения, сякаш осветявано от нови слънца и пречупвано от нови ъгли, от нови гледни точки, гледано с нови очи и сърце. В този смисъл „Граматика за възрастни”, излязла от печат в края на миналата година в Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, разкрива пред ревностния читател на Банко П. Банков нов аспект от битието в душата на писателя, пулсиращо и обновяващо се пак и пак в неговото белетристично творчество .
Но в тази книга Банко П. Банков като разказвач е някак по-отстранен от предмета на повествованието. В сборника си „Следи по пясъка” (2006 г.) той като че бе вплел биографията си в разказваното така, все едно споделя пред приятели това, което сам е преживял. В следващия сборник „Дамга под ризата” (2008 г.) той пак беше в повествованието като герой, но като разказвач се беше и дистанцирал от него чрез прозрачно-искрящата пелена на една магичност, която правеше реалността да изглежда нереална, някак разпръсваща се, изчезваща. В „Мъжки грехове” (2011 г.) той гледаше на това, което описва, с очите и сърцето на детето, което е бил и е до днес, и така светът изпод перото му излизаше чист и невинен както във времето преди Адам и Ева да вкусят забранения плод. В „Граматика за възрастни” авторът, струва ми се, съвсем се е отстранил от повествованието, като е оставил животът, който описва, да се случва без негово участие. Той просто е човекът отстрани, който наблюдава и констатира в съзнанието и бележника си уловени мигновения от живота и ги пренася върху листа, както сам пише в разказа „Голгота”:

„…в шарената писателска торбичка, преметната през рамото му и невидима за срещащите го, при всяко пътуване влизаха случайно запаметени лица, деликатна женска шия, груба мъжка ръка, красноречив жест, пиперлива дума и цяла случка. Там чакаха търпеливо времето си, понякога с години, писателят да ги извади от торбичката, да ги натъкми една с друга, да ги облече в изречения и да им вдъхне живот върху бяла страница или синкав екран.”

Имам чувството, че книгата „Граматика за възрастни”, за разлика от другите книги на Банко П. Банков, е излязла цялата именно от тази „шарена торбичка” на писателя. Дори не след непосредствените впечатления, а действително много по-късно от времето, в който са били регистрирани. Това още повече подсилва усещането за отстраненост.

В разказа „Творческо призвание” авторът описва следващата фаза в процеса на писането, когато безбройните като че разхвърляни и несвързани едно с друго наблюдения, впечатления, детайли се оформят постепенно в единно битие:

„Под прозореца й търговската улица шумеше със сезонни гласове… Гласовете превземаха все по-неотстъпчиво самотните й вечери, вмъкваха се в мислите й, превръщаха се в характери, в подредени малки светове. Не можеше да отдели преживяно и измислено, смесваше казано и фантазно. И тя прописа.”

И още един, така да се каже, инструмент от творческата си лаборатория ни разкрива Банко П. Банков в разказа си „Юбилейна вечеря”, чрез който писателят, превръщащ се с годините в „ловец на характери”, все пак би могъл да отграничава реалния свят от света на фантазиите: „Литературата си има свои закони, авторът трябва да пренарежда света, да добавя и отнема от образи, докато ги превърне в типични характери…” - като в случая съвсем деликатно, макар и едно към едно, е прокарано внушението, че през битието, което строи в своите повествования, писателят понякога се опитва да пренареди реалния живот, да избяга от конфузии и комплекси, да се спаси от угризения, да реализира нереализирани надежди. Но животът, животът… Животът на човека като живот е по-силен от света, изграден в съзнанието му в резултат на неговите усещания, натрупани познания, опитност. Така и животът в живота на писателя, уви, е по-силен от битието, родено в неговото въображение и затворено между кориците на книгите му. Но и… парадоксът на съществуванието! След смъртта на писателя, оказва се, наглед безжизненото битие, което той е изграждал чрез словото си, което е съществувало само в неговото въображение и представи, внезапно оживява за свое собствено битие, като по някакъв начин създава съвсем реалното усещане, че писателят е още жив. Ето, жената от разказа „Поетична протекция” отдавна е мъртва, но поетесата, която тя е била, дали е мъртва:

„От спомените за нея постепенно отпадаха нелицеприятните подробности и остана легендата за поетесата с огнен темперамент, омагьосваща мъжете. И за стиховете й - хвърлен камък във време на предпазливо ослушване”

И не е ли така с всеки човек? Човекът си отива, но нещо от него все остава, втъкано в делата му, в плодовете на изнурителния му труд под слънцето, та дори някак във вещите около него приживе и може би във вселената - тази наша вселена, която, подобно на всички нас, и той някога е обитавал. Своята догадка Банко П. Банков е развил в сепваща (ако използвам една от любимите му думи) пълнота в новелата „Кръстопътен свят”, провиждайки през една мъжка риза и халат „в тъмноводораслен цвят, наквадратен от черни и сиви линийки” целия живот на Стефан (Стивън) и но само неговия, но и на последната му жена - Стилиана (Стили). Ще направя изненадващ скок. Към поезията. Към едно стихотворение, онасловено „Отчуждение”, в което поетът наблюдава вещите край себе си -„машинката си, слончето, листата, / писалките с изсъхнали пера”, и се мъчи с „поглед отчужден” да ги види такива, каквито те ще са скоро след смъртта му:

И ето ги. Уж същи, а не същи,
белязани за мен с невидим знак,
говорещ, че след ден по други къщи
ще се разбягат. Ала няма как -

за всички този край предначертан е
и аз дори изпращам ги със смях.
Дано - си казвам - нещичко остане
от духчето, танцувало над тях.

                                   „Отчуждаване”

Същата догадка, нали, само че изказана като предположение, като пожелание. А и стиховете са ви познати и близки, защото… да, не сте се излъгали, това са стихове на Валери Петров. При Банко П. Банков догадката е развита - предполагаемото някак се е осъществило в реалността. Ризата и халатът действително носят целия живот на човека, неговия дух и спомена за него.
И още една асоциация - с разказа „Номерът на обувките” на Пенка Чернева. Пенка Чернева отива още по-далеч в развитието на тази догадка, разсъждавайки за дрехите втора употреба - че те не просто носят духа на предишния си собственик, но по някакъв начин се намесват и в бъдещето, прехвърляйки върху новия си собственик зависимостите, сполуките или несполуките, лошия късмет, невървенето на предишния. И така, след като пада без никаква причина на улицата, „разхождайки” новите обувки втора употреба, героинята от разказа отива на обущар, който пък впоследствие си чупи крак. И тогава Пенка Чернева заразсъждава на глас:

„Англичаните имат израз „Да му влезеш в обувките”. Демек да му влезеш в положението, да го разбереш. Е, добре, аз съм влязла в обувките на някоя моя посестрима от Евросъюза, ама в буквалния смисъл. Обула съм й обувките, без да мога да й вляза в положението. Да се опита пък тя да влезе в моето, което със сигурност е незавидно в сравнение с нейното! За какво ми се сърди, та ми провожда такива лоши енергии?”

* * *

Това писателят да е отстранен от повествованието си има предимства пред това той да е, условно казано, вътре в повествованието. Докато си вътре в повествованието, се оказваш носен от потока на живота, магията на случващото се тук и сега те е увлякла в шеметния танц на усещанията, на предизвикателствата, на непосредственото приемане-отдаване, течащо непрекъснато между теб и заобикалящото те, и нямаш време за анализ, за оценка, за осмисляне и преосмисляне. Когато си отстранен от повествованието, е различно. Изчезнало е чудодейното въздействие на случващото се около теб върху непосредните ти възприятия, както е, когато като разказвач си вътре в повествованието, и спокойно можеш да обработваш „материала”, да си играеш с него, да го селектираш, да експериментираш, да го обглеждаш от различни страни, да му правиш най-разнообразни дисекции или, с думите на Банко П. Банков, да пренареждаш света, както си искаш, да превръщаш образите в типични характери, добавяйки и отнемайки от тях. И тук именно „шарената торбичка”  на писателя се оказва повече от необходима, защото съществува опасност при това „пренареждане на света”, при това типологизиране на образа в характер да пренавиеш пръчката и да изпаднеш в схематизъм, т.е. да лишиш образа от жизненост, а характера от пълнокръвие. Чрез съхранените в „шарената торбичка” детайли характерът става от плът и кръв, а образът оживява.

Може би оттук е невероятната лаконичност на фразата у Банко П. Банков. Уловените мигновения, детайли, парченца от живота в бележника от „шарената торбичка” не могат да бъдат обстоятелствени, пищни, защото са прихванати мимоходом, между другото през пукнатинките на делника, през стъклото на автобуса или влака, през отворения прозорец на кабинета, в пролуките между клоните. Забележете, та той, Банко П. Банков, в няколко стегнати изречения проследява цял един човешки живот или рисува прекрасна природна картина, създава великолепен физически портрет, описва ситуация, създава интрига, възражда и погребва битие:

„Най-хубавите години от живота на Катерина цъфтяха на портрета й в Градската галерия, смугла жена с тъмни очи, твърда коса, сепващо черна, подрязана до раменете, всички мислеха, че я боядисва. И в алена блуза, облизала като пламък рамото й. Мъжът й беше художник, обичаше я с душата и тялото си, образът й прозираше през всичките му модели, отиде си рано. Некрологът с нищо неподозиращата му усмивка пожълтяваше в чекмедже с документи и стари албуми, остави й дъщеря, която беше наследила профила му на грък аргонавт и жаждата му за свят. Дъщерята и съпругът й свиреха в Симфоничния оркестър на Порто, идваха си през година, внукът бъркаше български с португалски.

                                                                                                   „Творческо призвание”

* * *
„Граматика за възрастни” съдържа само две глаголни, пардон, две житейски времена - „минало несвършващо” и „сегашно продължаващо”. Две са и частите на книгата - „Сегашно несвършващо време” и „Сегашно продължаващо време”.  Животът, който не свършва. И животът, който продължава. Миналото нахлува в настоящето, то е коренът, от който настоящето черпи жизнени сокове и сила. Настоящето, носещо в себе си по-сетнешните сбъдвания, избликва в бъдещето чрез тях и го подхранва с живителните си енергии. Човекът идва и си отива. Денят изгрява и залязва. Но нищо не е загубено, щом животът не свършва, щом животът продължава.

Банко, благодарим ти за тази надежда!

12 февруари 2014 г.