БЕЗСМЪРТНИТЕ
БЕЗСМЪРТНИТЕ
На забравените поети
Отиват си големите поети
безмилостно
един след друг от нас.
Забравени, какво са върховете? -
далечно ехо
на затихнал глас.
Дочакали измени и раздели,
дочакали засади и картеч,
разбрали, че напразно са се клели
във силата на българската реч.
Те всички са си построили черква
с венци от лавър и божествен дар,
но ги зачеркват, както се зачерква
пасаж излишен, изветрял товар…
Препълнен, на забравата кърчага,
е стигнал до ръба и ги зове
в руините да легнат, да избягат
завинаги от свойте гласове.
Но те, като момчета непослушни,
в отвъдното дълбаят своя път
срещу онези сфинксове бездушни,
които като дявола четат.
Които хвърлят в кладата пламтяща
смутители-щурчета без вини,
но песните им, приказни и зрящи,
със искрите набират висини.
Все по-нагоре, до сърцата близко,
отприщват бентове зазидан стон.
И на триумфа слънцето се плиска
над минат от безсмъртни
Рубикон!
ПРЕДИ ДА ТЕ НАМЕРЯ, ЛЮБОВ…
„Аз не търся. Аз намирам!”
Пабло Пикасо
Искам да те търся! - чиста и гореща,
но сега живеем в други времена.
Аз се задушавам от случайни срещи.
Нощем ме изгаря
пълната луна.
Спъвам се.
Пропадам.
Но съм упорита!
Сякаш в мен извира порива ти млад.
Вярвам в нежността ти -
струна гласовита,
песен на авлига
в омагьосан свят.
Грее хубостта ти -
като слънце плиска
над усое диво и над горски мъх.
Дай ми знак със повей -
аз поемам риска
да те преживявам
до последен дъх!
Зная, ще достигна светлите ти двери,
ти ще стоплиш мойте сетни часове.
Ако не успея, ти ще ме намериш
в музика космична,
в други светове.
ЗАТРУПАЙ МЕ, ЖИВОТ…
Затрупана със есемеси,
с файлове,
с имейли,
камари книги с автографи,
с въпроси, на които нямам отговор,
и обещания лъжливи,
с илюзии и неплатени дългове,
до задушаване увита
с ежедневието болно,
полужива,
аз моля те, Живот:
затрупай ме с простор,
с еленов зов и гълъбово гукане,
с мълчание, натегнало от мъдрост,
със шпагите на минзухарите наболи,
с нападал цвят от цъфнали копнежи
и тишина, в която има музика,
с издутите платна на кораби пътуващи,
така че сутрин да не ми горчи,
че се е съмнало…
ЛУДОСТ
Полудял ми е духът
по далечни светли гари…
От безкраен дълъг път
на петите ми да пари.
Свят да ми се вие, но
за сън да не спирам…
Да се влюбвам пак и пак,
да пресъхвам, да извирам
като ручея скоклив
под сняг млад и пресен,
като изгрева звънлив
на тракийска песен…
Да ме мами пропастта
и върхът далечен,
вихърът на пролетта
в мене да е вечен.
Всеки ден да срещам с нов,
неочакван порив.
Да загина от любов
някъде без покрив!
В мен се раждат ветрове,
мълнии кръстосват,
сякаш всички огньове
в шепите си нося.
И запалвам с тях света,
луда-полудяла,
на април от волността
завладяна цяла!