ВОДОПРОВОДЧИК

Георги Михалков

Телефонът ми звънна. Не беше изписано име. Значи непознат номер. Казах „да” и изчаках да чуя кой ще се обади. Останах озадачен, по-скоро изумен и объркан. Непознат женски глас ме молеше веднага да отида у дома й и да й помогна.
- Моля Ви елате по-бързо. Не мога да се оправя сама - жената почти плачеше и ме молеше горещо да не се бавя и веднага да тръгвам.
- Но, госпожо, какво се е случило? - опитах се да я попитам.
- Моля Ви, трябва да ми помогнете, много Ви моля.
- Госпожо, коя сте Вие и какво става? - почти извиках аз разтревожен.
- Извинете, не Ви се представих - изхълца тя. - Казвам се Илияна Денева и живея на улица „Хризантема” 53. Кранчето в банята ми се развали и не мога да спра водата. Моля Ви елате по-бързо, ще стане наводнение.
- Но, госпожо…
- Нали сте водопроводчик. Не помня кой ми даде телефона Ви или може би съм го взела от някаква обява на улицата, но Ви моля спешно да дойдете.
Не бях водопроводчик, нямах нищо общо с кранове, тръби и водопроводи и вместо да кажа на жената, че е сбъркала и е набрала друг номер, не знам защо й казах, че веднага ще отида и ще й помогна.
- Много Ви благодаря - зарадва се тя. - Нали разбрахте, улица „Хризантема” 53. Близо е до магазин „Била” на булевард „Народни будители”.
Знаех къде е булевард „Народни будители” и магазин „Била”. Преди жената да изключи телефона, само успях да й кажа:
- Госпожо, спрете централния кран, идвам веднага.
- Много Ви благодаря, много Ви благодаря, чакам Ви.
Останах неподвижен с мобилния телефон в ръка. Чудех се какъв дявол ме накара да й кажа, че ще й помогна и че ще отида веднага. Такова нещо досега не ми се беше случвало. По гласа определих, че е сравнително млада, на трийсет или най-много на трийсет и пет години, почти колкото мен. По всяка вероятност живее сама, защото ако е омъжена или ако има приятел няма да търси водопроводчик по телефона, а ще повика мъжа си или приятеля си да поправят кранчето. Усетих как в мен започва да се прокрадва неудържимо любопитство да видя тази жена, как изглежда, красива ли е, привлекателна ли е и да разбера с какво се занимава.
Не съм водопроводчик и никога не съм бил, но си мислех, че все ще успея да поправя едно повредено кранче или по-скоро да го сменя с ново. Погледнах си часовника. Беше пет и половина. Преди десетина минути се бях прибрал, живеех сам и за тази вечер нямах кой знае какви планове. Щях да вечерям и да седна пред телевизора да гледам някакъв мач от европейското първенство, но сега вече бях твърдо решил да посетя непознатата жена, чието кранче се беше повредило. Извадих една стара чанта и набутах в нея каквито инструменти намерих у дома: клещи, чук, гаечни ключове, френски ключ, кълчища и някакви стари гумички за уплътняване, кой знае откога останали да се търкалят на дъното на картонената кутия за обувки, в която държах различни инструменти. Нарочно взех стара, почти скъсана чанта, за да приличам на водопроводчик, а за да изглеждам като истински майстор, сложих на главата си бейзболна шапка, напълно избеляла, която трудно можеше да се определи дали е била синя или светлозелена.
Лесно намерих улица „Хризантема”. Беше на гърба на магазин „Била”. На номер 53 имаше едноетажна къща в просторен двор, в който се виждаха няколко овощни дръвчета и две лехи с цветя. Влязох в двора, приближих се до вратата на къщата и позвъних. Жената сякаш ме чакаше зад вратата, защото веднага отвори и още от прага започна пак:
- Много Ви благодаря, че така бързо дойдохте, много Ви благодаря. Не можах да затворя централния кран и банята ми се наводни. Водата вече тече по теракота.
- Успокойте се. Всичко ще се оправи - казах аз делово.
Погледнах я и мислено се поздравих за своята проницателност. По телефона бях определил възрастта й почти точно. Беше около трийсетгодишна. Имаше големи кафяви очи и дълга чуплива коса, която свободно падаше на нежните й рамене. Дънките й очертаваха стройното й хармонично тяло, а под меката бяла блузка, без ръкави, напираха набъбналите й гърди. Беше по-ниска от мен и нямаше годежен пръстен, което беше добър знак.
- Заповядайте в банята - каза тя и ме поведе по тясно полутъмно коридорче.
Докато вървях след нея, усетих опияняващия й парфюм, от който краката ми започнаха да омекват. Не можех точно да определя дали ухае на момини сълзи, или на люляк, но ми въздействаше необикновено силно и ми се завиваше свят. В същото време трескаво се питах дали ще успея да поправя кранчето. Не ми се беше случвало често да поправям кранчета, но вариантите бяха два - или ще го поправя, или повече ще го повредя, а на нея ще й стане кристално ясно, че се е заблудила и че не съм никакъв водопроводчик, а някакъв шарлатанин или мошеник. Молех се по някакъв начин да успея да го поправя и да видя благодарната й усмивка. Не съжалявах, че постъпих толкова лекомислено като й обещах, че ще оправя повреденото кранче. Искаше ми се да ми е благодарна от цялата си душа. Щях да се чувствам безкрайно горд, че такава хубава жена ме е приела като ангел спасител.
Влязохме в банята, която вече плуваше във вода. Лесно намерих главния кран и го затворих. Водата спря, а аз отворих старата чанта и започнах да вадя един по един инструментите. Развъртях повреденото кранче. Резбата беше износена и реших с една от гумичките да го уплътня. Жената стоеше зад гърба ми и внимателно гледаше какво правя. Имах чувството, че погледът й е забит като пирон в тила ми и от това ми ставаше горещо и се потях.
- Сега ще го направя временно, - казах аз - за да можете тази вечер спокойно да ползвате водата, а утре ще купя ново кранче и ще го сменя. Това вече напълно се е износило.
- Много Ви благодаря - въздъхна успокоена зад мен тя и мекият й глас сякаш ме погали по изпотения ми гръб.
Криво-ляво успях да уплътня кранчето. Ясно е, че не съм кой знае какъв специалист, но поне това можех да направя. Развъртях главния кран и пуснах водата. Сега кранчето на чешмата вече се отваряше и затваряше без проблеми, не течеше и не капеше.
- Много Ви благодаря - топлият й глас отново ме погали. Очите й блестяха от радост и ме обливаха с искрена благодарност. - Нали не бързате? - попита тя. - Ще направя кафе. Няма да ми откажете.
- Благодаря Ви - промърморих, все още не вярвайки, че така лесно успях да се справя.
- Измийте се - каза тя. - Ето тук има чиста кърпа, а аз ще отида да включа кафеварката.
Измих се надве-натри и влязох в хола, откъдето се дочуваха тиха музика и свистенето на кафеварката.
- Заповядайте, седнете - покани ме да седна в един от фотьойлите до малка масичка.
Докато тя слагаше чашите и наливаше кафето, аз разглеждах хола. Беше обзаведен стандартно: диван, масичка с прозрачен плот, два фотьойла, две табуретки, секция с книги, плазмен телевизор, барплот, кухненски бокс с печка, хладилник и шкафове. Стените бяха бледосини и сякаш седях в аквариум. На прозорците, които гледаха към двора, имаше няколко саксии с цветя. През цялото време се опитвах по нещо да отгатна дали е омъжена, разведена, или е съвсем сама. Може да е омъжена, а мъжът й да е в командировка или да работи в чужбина, а може и да е разведена, а най-вероятно още да не е омъжена. Не успявах по нищо да разбера социалното й положение и това започваше да ме дразни. Изведнъж забелязах на секцията малка снимка на момче, може би на седем или на осем години. Навярно синът й, но в момента освен мен и нея нямаше никого в къщата, защото беше необикновено тихо.
Тя наля кафето в чашките и седна на една от табуретките срещу мен.
- Заповядайте - каза - още веднъж много Ви благодаря. Колко Ви дължа за услугата?
Този въпрос прозвуча неочаквано, изненадващо и аз се смутих. Бях забравил, че съм водопроводчик, че това е занаятът ми, от който се издържам. Не знаех какво да й отговоря. Седях малко вдървено, но бързо се окопитих:
- Още нищо не съм направил - започнах бавно, като се мъчех да не я гледам - утре ще купя ново кранче и ще дойда да го сменя. Тогава ще уредим сметката - опитвах се да говоря като занаятчия и търсех такива думи, с които предполагах си служат истинските майстори.
Бях сигурен, че вече напълно съм я убедил, че съм водопроводчик и дори се почувствах горд, че така добре се справих, но усетих че тя ме гледа странно, сякаш подозрително.
- Не ми приличате на водопроводчик - каза тя изведнъж.
Изпотих се. Не очаквах толкова лесно да ме разкрие.
- Приличате ми на инженер. Сигурно в момента сте безработен и за да се занимавате с нещо, сте се хванали да поправяте кранове…
Не бях инженер и не бях безработен. Учител съм и преподавам английски език в частна гимназия, но вече бях почнал с лъжите и продължих да я лъжа.
- Да, права сте. Не съм водопроводчик. Имам малък бизнес, занимавам се с копирна техника.
Не знам откъде ми дойде наум тази „копирна техника”, но в момента не успях нищо друго да измисля.
- Още щом Ви видях се досетих, че не сте истински водопроводчик - засмя се тя дяволито и ме погледна ласкаво, дори ми се стори, че леко ми намигна с лявото си око.
- По какво се досетихте? - попитах я малко докачен, защото бях сигурен, че до този момент играя ролята си твърде убедително.
- Интелигентен и културен сте. Пръстите Ви са дълги като на пианист. Един водопроводчик не изглежда така.
Тези нейни думи ме поласкаха и бях готов веднага да й простя, че пренебрегна артистичния ми талант. Замълчах, но след малко добавих:
- Свързахте се по грешка с мен. Бяхте сигурна, че се обаждате на водопроводчик.
- Да - отговори тя. - Когато се обадих бях сигурна, че се обаждам на водопроводчик, но щом влязохте у дома разбрах, че съм сбъркала. Сега съм Ви благодарна, че дойдохте. Постъпихте наистина човешки. Озовахте се на молбата ми и без да ме познавате дойдохте да ми помогнете. Разбрахте, че съм разтревожена и объркана. Бях в паника. Не знаех какво да правя. Знам, че не го направихте за пари. Просто решихте да помогнете на една непозната жена и дойдохте.
- Да.
Не беше точно така, но не исках да й обяснявам какво ме накара да дойда. Оставих я да си мисли за човещината и за човешката взаимопомощ.
- Сама съм - продължи тя. - Няма мъж до мен и на никого не мога да разчитам. Когато се развали нещо, се паникьосвам.
Разговорът тръгваше в твърде емоционална посока и реших да сменя темата.
- Това момче на снимката син ли Ви е? - попитах като посочих снимката на секцията.
- Да - отговори. - Това е Дани - синът ми, на осем години е, но сега не е тук, изпратих го през ваканцията при родителите ми. Разведена съм от пет години. Мъжът ми беше лекар, но злоупотребяваше с алкохола.
Не бях сигурен, че ми казва истината за мъжа си, но вече бях убеден, че наистина е разведена.
- С мъжа ми се познавахме още като студенти - продължи тя, сякаш искаше на глас да си припомни какво й се беше случило. - Той следваше медицина, а аз фармация. Завършихме. Неговите родители ни купиха тази къща, роди се синът ни Дани, но не знам защо мъжът ми започна да пие. Попадна в неподходяща компания. Пиеше, прибираше се късно, играеха покер… Не издържах и се разведох. Мъжът ми се изнесе, а аз и Дани останахме да живеем тук. Къщата е стара и ту едно, ту друго се разваля, но какво да се прави, а аз трудно се справям с повредите.
- Не трябва да се тревожите. Всичко, което е направено от човек, може да се поправи.
- Така е - погледна ме продължително тя и небрежно оправи един кичур, който беше паднал на челото й. - На вас, мъжете, ви е по-лесно. Справяте се сами. Семеен ли сте?
Въпросът отново беше неочакван и сякаш изстрелян от упор. Забавих се няколко секунди с отговора.
- Не съм - отговорих. - Още не ми е излязъл късмета.
Сега вече не я лъжех. Това си беше самата истина. Не бях женен и скоро нямаше изгледи да се оженя. Нямах сериозна приятелка. Мисля, че ми повярва, а може би личеше, че не съм семеен. Жените имат силна интуиция, която точно им подсказва кога човек е искрен и кога се опитва да прикрие нещо.
- Какво работите? - попитах я, за да отклоня разговора.
- В една фармацевтична компания.
Предположих, че заплатата й е висока и няма материални затруднения. Живее сама със сина си и навярно вече много би искала да има мъж до себе си, на когото да разчита, който да я подкрепя, да поправя кранчетата, когато се повредят или да върши дребни домашни ремонти, защото сама жена наистина не може да прави всичко това. А може би понякога й се иска да седне с някого и да изпие чаша кафе, да си поговори с него така, както сега говореше с мен. Може би имаше нужда да поговори и това й личеше. Сигурно искаше да разкаже на някого за себе си, за живота си. На някого, който да я изслуша и тя да усети, че до себе си има човек, който я разбира и е готов да й помогне.
- Какво нещо е съдбата - усмихна ми се тя и през тялото ми отново премина ток. - Съдбата може да ни помогне съвсем неочаквано и да ни изпрати човека, от когото имаме нужда.
Погледна ме и от този неин продължителен дълбок и влажен поглед разбрах какво очаква от мен в този миг. Очаква да протегна длан и да погаля ръката й или гъстата й чуплива коса, която ухае на момина сълза или на люляк. После да доближим устни в дълга опияняваща целувка. Бяхме сами в нейния дом и това щеше да е напълно естествено. След това щях да остана да пренощувам тук, а на сутринта тя щеше пак да направи кафе, да приготви закуска или специално за мен да направи палачинки с мед или с конфитюр от ягоди.
Желаеше тази близост и я очакваше. Очакваше я може би от мига, в който започнахме да пием кафето и в който заговорихме за професиите и за семейното си положение. Очакваше, а аз подсъзнателно си мислех, че това ще е логичното продължение на нашата среща и познанство, но нещо в мен се промени.
Внезапно си казах, че нямам право да подвеждам и да лъжа тази жена. Тя не заслужаваше това. Не можех сега да бъда с нея, а утре да се направя, че никога не съм я виждал, да не се обаждам, когато ме търси по телефона и да я лъжа, че нямам време да се виждаме и да се срещаме. Разбрах, че няма да е честно да изживея с нея един прекрасен миг, а след това да я зарежа. Тя беше благодарна, че проявих човечност и дойдох да й помогна. Ще е по-добре да ме запомни като отзивчив и човечен.
- Трябва да тръгвам - казах аз и станах.
В погледа й прочетох разочарование.
- Не бих искал повече да Ви притеснявам - добавих.
Тя също беше интелигентна и бързо разбра, че така може би е по-добре. Не исках да й създавам напразни илюзии. Не исках да си мисли, че е попаднала на мъж, с когото може да сподели живота си, който може да е баща и приятел на сина й. Не исках да вярва и да се самозаблуждава, че мога да бъда този мъж.
Казах й довиждане, но тя вече знаеше, че повече няма да се видим. Нямаше да дойда утре и нямаше да донеса ново кранче. Тя щеше да чака старото кранче отново да се повреди и пак щеше да потърси по телефона някой случаен водопроводчик, който да го поправи.

София, 6. 04. 2014 г.