Георги Георгиев

Застана ли в центъра на Шипка, една-единствена къща ме връща към атмосферата на Възраждането чрез своята архитектурна красота. Това е Чирпанлиевата къща, сега етнографски музей.

Голям е Чирпанлиевият род. Един от достойните му представители е Симеон Ат. Чирпанлиев. Познавах този човек с много духовни способности надарен. Наред с това имаше заложби на поет, художник, артист, режисьор, той беше с вроден чист морал. Възприемах го като нравствен максималист. Според него нравствеността е единица мярка за личността.

Аз се запознах с него късно, но преди това знаех много за него, най-вече познавах поезията му и дебютната му книга „Миньорни октави”.

Преди 35 години в София бе уредена негова юбилейна художествена изложба. Отидохме заедно с моя колега Иван Шипчанов. Сред изложените платна преживяхме истински празник на духа. Още помня с какъв интерес не само ние, но и всички дошли на тържеството се любуваха на сътвореното от талантливата му ръка. Тогава обществеността бе по-отзивчива към подобни прояви. Разбрах, че повечето хора го познават, съпричастни са с неговия празник. Симеон ръководеше кварталното читалище, а фактически и неговите художествено-творчески състави.

Ще ви разкажа за първото ми запознанство с поетичната дарба на шипченеца. Бях и съм любител на поезията във всичките й видове, включително и епоса. Приятна бе срещата ми с книгата „Миньорни октави” от Симеон Чирпанлиев - Лирин. На титулната страница имаше надслов от Николай Райнов: „Всяка книга е надгробен камък на нещо, станало в сърцето”. Корицата бе виненочервена. Противник съм на графоманията, която сега се излива не само във вестници, но и в безброй книжки. Стихосбирката на Чирпанлиев е издадена през 1929 г. в Стара Загора. Изненадах се, че предговорът започваше с явлението графомания. Подписалият се, вероятно с псевдоним, критик пишеше: „Напоследък обществото има случай да види много явили се на сцената поети… Всеки, който по някакъв случай бе намерил рима, още на другия ден се силеше да издаде стихотворна сбирка.”

Прочетох „Миньорни октави” с нарастващ интерес. Тогава Симеон е бил 24-годишен младеж от Шипка. Усетих музиката на тези стихове, родени от чисто сърце и душа. Четях и навлизах в миньорните октави, строфи и антистрофи, стихове за жената, за странника, откъси от поемата „Любовта на скитника” и се убеждавах в дарбата на поета. Той не съчинява, той познава света и заобикалящата го действителност. Той пее, че „в кръговихъра на битието сърцето си е хвърлил с чиста жар” и с дързост заявява: „До гордото небе на мойта мисъл нищожен дух не може се добра.”

Нравственият максимализъм на Симеон Чирпанлиев се долавя в тази книга. Когато изучих живота му, разбрах, че този духовен мъж е останал верен на своето поетично кредо. Той е чужд на егоизма и лакомията. Той никога не е бил от „алчната рота”, винаги е бил извън глутницата, или по-точно е над тях.

Има песен, датирана „10 август 1927 г., Шипка”, която завършва твърде показателно: „Когато кажа „Бог къде е?,/защо страдание е дал?/ Ти казваш ми: „Той вред живее,/ не си ли още го познал?”

Симеон Чирпанлиев се обрича на много широко поприще. Работи като учител, изявява се като артист, режисьор, художник, пише пиеси. Апостол е в читалищната дейност. Но винаги отстоява поетическото си откритие: „Човече, ти си глинено кандило, в кое блести искра за кратък срок/ и за безсмъртно мислиш се светило, но ти си само глинен бог…/ И някога остава от тебе спомен за добро и грях.”

Както разказват архивите, той кръстосвал доста градове, преди да се установи в София. Ако запитаме учениците му в Бургаско, Варненско, Търновско и в Родопите, бихме събрали вълнуващи разкази за всестранното му влияние върху тях, за неговите възпитателни и художествени форми на работа. Хуманизмът и човеколюбието очертават жизнения му път.

Като се срещнах и запознах с него, усетих силата на интелектуалното му излъчване. Мек, вглъбен глас, високо чело, леко къдрава коса, очи, препълнени с доброта, смиреност. Така го видях. И не промених първоначалното си впечатление.

Благородството му идва от родовия му корен, от изграждането му като отзивчив младеж. Веднъж като разговаряхме със Стефан Продев за негов наследствен имот в Шипка, който публицистът почти подари, а не продаде, той подметна, че етнографският музей не е в Чирпанлиевата къща, а в Попсимеоновата. Стефан е правнук на поп Симеон. Когато казах на Симеон Чирпанлиев за това, той отговори: „Какво значение има името, важното е, че къщата носи красота за града ни.” Направих това отклонение, защото то показва вътрешния облик на един смирен, уравновесен човек.

Когато заедно разглеждахме една обща художествена изложба, той ми разказа, че е излагал свои картини в с. Каменово, Бургаско, а и в две читалища в София. Говорихме и за театралната му дейност. Например през 1930 г. професионални артисти са играли пиесата му „Смъртни грехове” в Бургаския театър. Тя е на въздържателска тема.

Какво е най-характерно за него? - питам негов приятел. „Въздържанието от пушене, пиене и всичко вредно за подрастващите. Той отстоява моралните си принципи не само с беседи и реферати, но и с творчеството си.” - ето отговорът.

Възприемам казаното, макар че той пише: „Когато вярваш най-много, човече, се лъжеш най-много, уви, уви!”

Много радост му донася пиесата „Смъртни грехове”, играна многократно. Организирани били колективни посещения. Издадена е в Казанлък.

Симеон Чирпанлиев е човек със силно социално чувство за справедливост. Неслучайно преди 9 септември 1944 г. е забранена пиесата му „Сляпата неделя”. В нея се показват зулумите на сговористите, когато партията им е на власт. Ако попитате по-възрастни хора в квартал „Свобода” в София, те ще си спомнят, че в тамошното училище е играна драмата му „Приютът „Майка Магдалена”. Той е бил режисьор, художник на декорите и изпълнявал главна роля.

Широката художествена култура през периода на социализма привлича автори, които пишат литературни сценични текстове. Нуждата е очевидна, много читалищни колективи се надпреварват в художествената самодейност по села и градове, във войнишки и трудови колективи. А Симеон показва комплексни способности: пише и поставя пиеси, изпълнява роли и прави сценография. Той е в центъра на самодейните прояви в читалище „Свобода” - София. Тук се налага да кажа, че тогава самодейността не падаше до нивото на днешната пошлост и цинизъм, показвани по телевизионния екран. Съществуваха критерии, чувство за мярка, извисени възпитателни задачи. Най-важен беше вътрешния цензор на автори и изпълнители.

Редица от сценичните творби на Симеон Чирпанлиев са насочени към децата и младежите. Те са писани и играни през петдесетте години на миналия век. Такива са „Тримата братя и златната ябълка” и „Ленивата невеста”. Авторът търси път към публиката чрез приказни пиески, обичани от децата. Някои се играят от ученически състави.

Историческата тема привлича перото на Симеон от младини. Още през 1931 г. написва фарсовата комедия „Лотариен билет”. Действието се развива през Първата световна война. По време на Втората световна касапница написва „У Недини слънце грее”, чийто сюжет е от времето, когато кърджалиите върлуват из Казанлъшко. Сравнително най-много е играна историческата му битова пиеса „Даскал Радко”. Двайсетина пъти е показана от самодейния театър „Свобода” в София. Представена е и в няколко села и в Централния затвор. През 1970 г. той създава и историческата драма „Песен за Балканджи Йово”.

Портретът на този даровит шипченец няма да бъде пълен, ако отминем пристрастеността му към есперанто. Разлиствах някои български есперантистки вестници и списания и виждах често името му. Той пише дори пиеса на есперанто. После тя е преведена на български. Има и обратни примери. Чирпанлиев превежда на есперанто романа „Хоро” на Антон Страшимиров и стихотворения от Христо Ботев.

Целият живот на Симеон е белязан от непроменим саможертвен идеализъм. За него няма нещо по-ценно от възпитанието и изграждането на човека. В неговата ценностна система най-високо стои формирането на детската душевност. И той е жив пример за младите със своята нравственост, честност и отдаденост на творчеството. Колко мъчително би преживял днешната покваряваща душите алчност към богатство и пари. Как ли би понесъл насилието, което фактически го уби в онези години, а днес е всекидневие.

Ще трябва да разкажа колко парадоксално е случилото се с този свят човек през 1976 г. Дни наред продължи юбилейната му изложба. Хората се любуваха на ярките му пейзажи, чисти акварели, пластични картини с маслени бои. Всичко в тези творби бе изчистено като душата на Симеон. Този Христов човек, който на мравката път правеше, очите му виждаха само красотата, а сърцето му бе отзивчиво към чуждата болка стана жертва на грубостта и клеветата.

- Симеон бе погубен от простаци - с тези думи Иван Шипчанов влетя в работната ми стая. Задъхано изреди какво се бе случило. Питахме се двамата защо този, който цял живот работи, твори, бори се за човещина, стана жертва на вулгарната й противоположност. Не съм от тези, които с наслаждение пишат срещу социализма, защото тогава беше извършен стопански, образователен, културен и социален скок, но имаше и отвратителни явления. Ето едно от тях.

През седемдесетте години започна да се внедрява т. нар. „материална заинтересованост” на търговците. Раздаваха се магазини на първите алчни хора, които въведоха такъв груб контрол и внезапни проверки, че обидиха не един разсеян клиент. Разбира се, имаше и отделни крадци.

Ето, на подобен управител на магазин - истински варварин, попада и Симеон. След като е преживял признанието на хората, разгледали картините му, той си тръгва от читалище „Ленинска искра” в София. Заедно е с приятеля си Виден Дойчинов. Отбиват се в магазина за хранителни стоки № 17. На изложбата са поднесени като почерпка шоколадови бонбони. Една кутия е останала и художникът я носи в пликче. Така и влиза в магазина, подвластен на новите господари - баща и син. Суетнята от тържеството още владее Симеон. Не проверил дали има пари. На касата се извинил, че няма в себе си портмоне, и се върнал да остави консервите, които е взел от щанда. А бонбоните, които внесъл, си останали в ръцете му. На вратата имало жена, която веднага се развикала: „Крадец! Откраднал е кутия шоколадови бонбони!” А дали такива се продават в магазина не я интересува. Важно е да се представи като ловно куче на управителя.

Слисан, объркан, унизен Симеон Чирпанлиев не се сеща да ги попита „Има ли при вас подобни кутии шоколадови бонбони?” Той обяснява, че ги е внесъл, че са останали от юбилейната му изложба. Идва и приятелят му, който потвърждава същото. Кой да ги чуе? Жената обвинява и приятеля му, че е стоял нарочно на вратата, за да гледа как другият ще открадне.

Какъв парадокс! Симеон Чирпанлиев да краде бонбони! Това е толкова нелепо. Човекът, чийто смисъл на живота е да създава почтени хора, е обявен за крадец. И Виден Дойчинов му е съучастник!

Синът ги води при управителя на магазин № 17 Димитър Янев. Бащата и синът са агресивни Те не слушат белокосия мъж, а му нанасят внезапни юмручни удари. Сринат морално, той им казва, че чуждо никога няма да пипне, че това за него е закон.

Какво установява следователят от милицията, който идва на проверка по сигнал на управителя? Никога в магазина не са получавали такива бонбони, каквито носи Симеон. И какво? Преместват Димитър Янев за управител на друг търговски обект. Законът наказва тежки и средни телесни повреди, но за морални вреди мълчи. А върху нравствения човек е нанесена непоносима обида, унизен е, стъпкано е достойнството му. Художникът не може да понесе тази духовна рана. На 17 януари 1976 г. в салона на читалището пишейки поредното обяснение по случая, той получава сърдечен инфаркт и умира. Председателят на културното огнище е убит от двама грубияни. Съдебната експертиза доказва, че инфарктът не е настъпил вследствие на нанесения му побой в магазина, а от психотравма. А нравствените удари върху лицето законът не отчита. Хората, които го познават като читалищен деец и почтен човек, искат възмездие. Уви! Остана само една публикация във в. „Отечествен фронт” от Детелина Каменова под заглавие „Не обиждай художника!”

Обиденият е убит.

Така човекът, който още на младини пише: “… И плашех се, гнусях от всяка грубост, във всичко дирех нежни тържества…” „А туй що сявга прави ме безсилен пред злобата на грубата тълпа, е състраданието в мене - силен недъг сърдечен, що все пак търпя.”

Той не понася грубостта на 24 години, а тя го погуби на 70.

Сякаш е знаел какво ще го сполети, когато пише: „Защо да няма правда безкористна,/защо да страдам беззаветно аз?”

Симеон Чирпанлиев цял живот се бори срещу пороците и неправдата, срещу недъзите на хората, учи всички на въздържание и морал, но го постигна и порази злото.

Великият Иван Вазов е отсякъл в стихове името на злото: Лютий език на змията/ и на клеветата/ много сили са убили/ тука на земята.

Не можеше да не напиша за най-големия брат Петко Атанасов Чирпанлиев, когото нямах честта да познавам. Той е цели 16 години по-голям от Симеон. Бил е летец, актьор, и то много добър, режисьор, и то успешен.

Роден е през 1890 г. в Шипка.

Каква е семейната среда на братята?

Бащата Атанас Чирпанлиев е шивач. Майката Рада Попсимеонова е дъщеря на поп Шиньо, Симеон Караджов. Децата им са четири - Петко, Мария, Симеон и Александър.

Като всяко шипченско дете Петко учи в селското училище, а след това продължава в Държавното железарско училище в София. Тук издръжката е по джоба на шивача. В столицата той намира любовта. През 1910 г. двайсетгодишен той се оженва за хубавата Олга Захариева. Вместо железар Петко става летец. Усъвършенства се като авиатор през Европейската война 1915 - 1918 г. Години след това работи на летище Божурище.

Олга и Петко са ощастливени с три деца: две дъщери - Радка (1912 г.) и Мария (1917 г.) и един син, който се ражда през 1920 г.

Мисля, че артистичният корен ни отвежда към поп Шиньо, за когото разказва кратко неговият правнук, големият публицист Стефан Продев. (виж втората част на книгата). Навършил трийсет години, Петко Чирпанлиев става актьор и е ярък участник в първите български филми. Архивите отбелязват, че през 1921 г. той играе във филма „Лиляна”. Пленен е от божественото изкуство.

Филмът, в който дебютира шипченецът, е създаден по сценарий на Константин Сагаев и с режисьор Димитър Панчев. Известният по онова време руски емигрант Николай Ларин е втори режисьор, а оператор е също чужденец - Шарл Кенеке.

Макар че в някои исторически писания земеделското правителство е критикувано, че не е работило с интелигенцията и няма добра културна политика, ще посоча случаи, опровергаващи тези оценки. Правителството на Стамболийски има интерес не само към филма „Лиляна”. Явно е, че той е разбирал, че само изкуството запазва нещата вечни.

Петко Чирпанлиев знае, че по учебник се учи математика, а артист се става на сцената и на екрана. През същата година той играе главна роля  във филма „Виновна ли е?” Режисьор е руснакът Н. Ларин. Историческата хроника отбелязва, че той не е довършен, но не обяснява защо.

През 1922 г. българското кино отбелязва успех с филма „Под старото небе”. В бр. 1 на сп. „Кинопреглед” през 1923 г. е поместена първата рецензия за тази кинотворба. Тя е дело на режисьора Н. Ларин, на писателя Цанко Бакалов Церковски и оператора Шарл Кенеке.

Петко Чирпанлиев играе ролята на Кънчо, който се влюбва в Севдана и се стреми да отстрани главния съперник и неин любим Горан. При суматоха и сбиване за имот той стреля в овчаря Горан. Нашият актьор в ролята на Кънчо повлича Севдана към лозята. В това време двамата ранени са на земята. Кънчо е заловен и изобличен, а Севдана бди край одъра на своя любим. Накрая Кънчо е постигнат от възмездието и загива.

Ето какво се казва в критичната оценка: „След този игрален филм (девети по ред) българското кино преодоля дилетанщината и се издигна на европейско равнище.” Критиката го нарича първи високохудожествен български филм и добавя, че в техническо отношение постиженията са съвършени.

Режисьорът Николай Ларин е щедро похвален, сценаристът Цанко Церковски е посочен  като талантлив създател на интересна литературна основа, говори се за добрия подбор на актьорите и т. н.

За да не бъдем само местни патриоти, ще отбележа, че наред с шипченеца Петко Чирпанлиев играят таланти като Иван Попов, Никола Балабанов, Вела Ушева, Мила Савова, Мария Тороманова, Златан Кашеров, Георги Стратев…

Филмът се снема в Бяла черква, родното място на писателя и политика Цанко Церковски. Екипът е настанен в родната му къща. Райко Даскалов отстъпва министерския си автомобил на кинаджиите. В масовите сцени са привлечени доста хора от Бяла черква и Михалци.

Ще подчертая, че на премиерата в София в кино „Модерен театър”, присъства правителството начело с Александър Стамболийски, дипломати и подбрана столична публика.

Творческата биография на Петко Чирпанлиев не приключва с този филм. През 1923 г. той играе във филма на Борис Грежов „Момина скала” в ролята на циганския старейшински син Хюсеин.

Деветоюнският преврат от 1923 г. нанася тежък удар на интелигенцията. Чак след пет години режисьорът Васил Пошев снима филм по едноименния разказ на Йордан Йовков „Най-вярната стража”. В този филм играят Владимир Трендафилов, Петко Чирпанлиев и др.

През 1930 г. Чирпанлиев завършва филм на селска тема „Под орловото гнездо”. Той е режисьор, сценарист и изпълнител на главната роля. Премиерата на филма е през юли 1930 г. в кино „Роял”. Шипченецът се представя като отличен киномонтажист.

Интересно е, че много от снимките са правени в Шипка. Във филма играе и десетгодишният син на Чирпанлиев.

Но както казва народът, много хубаво, не е на хубаво. Петко Чирпанлиев фалира. Претърпява финансов крах. Дошъл е краят на нямото кино. Появява се звуковото кино и то убива един талантлив мъж.

През 1945 г. Петко Чирпанлиев се завръща в Шипка. Веднага се заема с трупата на читалище „Светлина”. Прави най-добрата постановка на пиесата „Тревога” от Орлин Василев. Освен режисьор той е изпълнител на главната роля на Лазар Витанов. Незабравима драма на шипченската сцена!

Умира в Шипка през 1952 г.

Трагична е съдбата на най-малкия брат Александър Чирпанлиев.Той е летец. Изгаря със самолета си в небето до Виена през 1939 г., пилотирайки закупен от България немски самолет.