Ирена Панкева

*
Пролетта дойде преди няколко дни. Това се разбра по любовните битки на гугутките (женските не се дават лесно), които цяла зима и гък не казаха. И по нежните лъкатушни пируети на лимоненожълтите пеперуди, раздвижили въздуха преди пъстрите си посестрими. Разбра се и по дъжда - тържествено забарабанил по бялата покривка на масата на терасата. Като изсъхна, по изпраното платно лъсна кална графика от катеричи стъпки. Веднъж дори заварих една рунтавелка да подскача по същата злощастна покривка, до кафето и чашата ми с вода - ами в гората съм, с кого да си ги пия?

*
В гората съм. Борове, дъбици и букак. Гледам - кълвачите угоени. Дърветата са болни, а някои - клани-недоклани от циганите. Вървя по път, павиран с витошки гранит. Един дъждовник, размазан от кола, лежи на средата на пътя. Да му беше смачкана я опашката, я крайник - да живне, а то - животецът…
Над главата ми стремително приплясва сокол, спуска се в рехавите, алени клони на офиката и сграбчва нещо. Отлитайки, ултразвуково изкрещява: „Има надежда, има надежда!”…

*
Опитвам се да те открия по поречието на пълнокръвните надежди. Светлината е отвъд очакваното, извън усещането, че си някъде наблизо. Вярната посока се спотайва в гъсталак от избуяла неизвестност. Дано не съм в погрешното пространство! Васалът на нощта - сънят - се вдига тежко от леглото и тътри меките си чехли. Загрижен, тръгва да те търси!..

*
Седиш на дъбово столче в центъра на вселената - мегдан, заобиколен от дървета, крайречни някакви - джунгла, змиярник след пролетното снеготопене, в клоните им присветват очи на кукумявки. Подпалват се шпагите на тръстиката, пирографирали лунен пегас оттатък лъскавата змия на реката - пасе, подпръхва и чака…

*
Минутите потъват като риби в пеликанската човка на деня. Пчелите - слънчеви прашинки - угасват в омагьосващия росен. С ловен хъс на вълчица, нощта се хвърля върху последния незалязъл лъч и го вплита в косите си като звездно сияние. Лъкатуши вълшебният файтон на сънищата по въздушни виражи; катурне ли се пред чужда порта - горкички очички! Докато поповите лъжички се превръщат в жаби, златните им коронки отразяват диамантени личица в накъдрено огледало. Нараства сянката на нежността и кожата й отеснява. Петльова песен разпуква черупката на мрака - излюпва се жълтъкът на слънцето и млад пеликан розовее…

*
Небето е пребледняло и натежало от снежинки. Вятърът ги брули и ехидно ги мята с вълча жестокост, сякаш са лицемерия на двулични приятели. Запраща ги на моя праг. Разтърсва вратата, прегръща комина, блъска прозореца. Той не знае, че няма смисъл да влиза - страстите вътре отдавна са измръзнали. Желанията са зазимени. Аз ще изляза - да го охладя!

*
Много сняг наваля - ще ослепея от слънчевите бликове на албедото му, но преди това успявам да видя как едно мишле с мили очички ту се показва, ту изчезва в снежния китеник. Опитвам се да го уловя и да заприличам на Сара, малката принцеса на Франсис Бърнет, която в таванската си самота се сприятелява с една мишка. Но не би! Най-малкото - защото не съм принцеса!

*
В лазурното поле на птиците притъмнява и прегърмява. Метеоролозите прогнозират звезден дъжд. Иска ми се да видя как Зевс ще оплоди Даная. Уви! Горе не трепва нито една звезда, не трепва дори и запаленото кандило на Луната. Няма златен дъжд! Изглежда Гръмовержецът спи. Осъзнавам, обаче, че стоя върху птиче гробище - нагазила съм в преспа, под която съм погребала една червеношийка и два кълвача. Не плача, просто си допивам соленото вино. И когато това се случва, вече е първи януари. Нова година! Честита да е!

*
В боровата гора си намерих едно паднало гнезденце. Тежи 4 гр., а диаметърът му е 5 см. Събира се в шепата ми. Толкова малко, не знам чия къщичка е било. Хвъркатчетата и червен вълнен конец са вплели в него (откъде ли са го намерили?). Хитринката обаче не е подействала срещу стихията на пороя и сега са бездомничета