ХАЗАРИТЕ
ХАЗАРИТЕ
Когато блесне огънят, пристигат
и си отиват, след като умрем.
Това не е пресътворено в книга,
записано е в плисък на море
с вълни, които тръгват от Одеса
и спират пред скалите на Балчик…
Очите на хазарите къде са,
щом нямаме за залеза очи?
Това ли са хазарите, убили
самотността си с нашите стрели,
за да намерят за умора сили
и да потулят залеза?
Нали
пристигат, щом проблеснат заревата
и щом талазите се устремят
към най-неосквернената позлата
по най-непреднамерения път?!…
ВЕЧЕРЕН ПЛАЧ
Реша ли да се замисля върху
началата на сътворението -
грижи като мишлета
ме повеждат към разплаканата гилотина,
лобното място
за всяко вдъхновение.
Това ли е смисълът?!
Искам да напиша нещо възвишено,
но нейно нищожество
Грижата
с пръст през беззъбата си уста
писука: “С-с-с-ъ-ъ-ъ-т-т-т!”,
с похотлива наивност
разголва сахарата на гърдите си,
все още невярваща,
че е чудовище,
а не любовница.
Така съска комодски варан
и с мълниеносно камшичен език
парализира жертвения агнец,
преди да го погълне жив…
Все пак това е София
и гилотината живее в моите представи.
А старата госпожа Грижа
оприличавам
с облака лилавочерен,
обхванал Витоша,
кварталите
и мен…
КОЛУМБАРИЙ
Стихът е мост,
изплетен от косите
на всички непостигнати жени.
Стихът е мост
над Мъртвото море,
под който няма пропасти и кости,
и нямаш право на последна дума.
Защото слабост любовта е,
трябва
лекарство за сърдечна слабост,
но
къде да го намеря,
щом живея
под кипарисите на Галилея?
Не мога да помръдна -
само мисъл
пълзи по тялото на пепелта ми.
Усещам горест - рана от възторг,
получен като дар
за верността.
Недостижимото
е цел,
стрела,
стенание,
на дързост ембрион,
обратната страна на песента
и безпокойствия неотразими….
Не ме ожесточавайте,
нали ми
доказвахте,
че няма друг живот!
Живее в мен каторжника и знае
какво сближава
цветето с гранита.
Студени сетивата са,
изпита
е чашата,
с която Демостен
докосна гордостта на боговете…
Стихът е мост,
надвесен
към небето.
СТЕП
Отмаляла от злост
и примряла от горест
тя е първия мост
към последната повест.
Тя обяздва коне,
след което проваля
своя устрем, но не
предвещава раздяла.
Не веднъж я видях
да се лута в пороя
от градушки и прах,
без да знае за тоя
неподвижен редут,
оцелял след картечи,
след шрапнели и студ
в дом на мъртви предтечи.
Непознат хоризонт
в сетивата й блика.
Тя е дългият фронт
над глечта яснолика
и е късият меч
на покойните скити,
ръждавеещ далеч
от реки ледовити.
Не е нужно сега
да припомняме тази
резнолика тъга,
набраздена с омрази.
Тя, която цветя
към гробовете свежда,
е солта на света
и се казва надежда.
***
Болното стихотворение
се вля
в чашката
на лилиевидното лале
отвътре светеща
отвън лилавобяла
и зачака вятъра
не облаконосния
а разкъсващия ги вятър
защото ще довее
пеперудата махаон
и то ще стане стон
и тонове светлина
ще обгърнат крилете му
в градината полудива
където
чашката
на лилиевидното лале
от радост
прелива
ТЕАТЪР НА СЕНКИТЕ
Стаята виждам
същата
същата маса
вазата
лампата нощна глобуса
с матовия отблясък
виждам
библиотеката
с книгите недокоснати
с книгите недочетени
с книгите пожелани
в белият здрач на кухнята
още ехти смеха ти
а над леглото празно
сянка върху стената
като в китайска драма
сянката ми прегърбена
твоята сянка я няма
ПОМИЛВАНЕ
Разединената луна
помилва ме с горчиви устни,
тъй както влюбена жена,
когато дрехите напусне.
Защото те обичам и
защото си далеч от мене,
ръцете ми лежат сами
между копнежи и съмнения.
Останалите сетива
са вестовои на плътта ми,
повярвала, че със слова
смъртта ще може да измами.
Защото този нощен дух
самотността ми инспирира,
запомних не каквото чух
сред взривовете на всемира,
а стоновете на жена,
когато дрехите напусне.
Преди да бъде светлина,
преди да нямам вече устни…
МИРТА
Мигът картина е, в която Платон
усмихнат сочи сътворението,
а демиургът си почива
между бедрата на робиня стенеща
с коси от нощ…
Маслинената клонка не е в гълъбовия клюн.
Хекзаметътър е занимание за епигони.
Хармонията между музика и астрономия
присъства
в съвършената душа…
Числото форма е,
а костенурката - по-бърза от Ахил.
По барелефите на Партенона
валят не дъждове, а сенки божии,
които догонват се в електъра смълчан.
При преселението
има ли какво
да облекчи томлението на телата ни?
След него, знам, е бездна.
А преди - зелената целувка
на Егея.
Целувка казах.
Знак,
че живи сме и искаме да бъдем.
Картина е мигът…
ИЛЮЗИЯТА СЕ ПОВТАРЯ
Недосънувах световете,
все още в тайна замъглени.
Там като в Марсови полета
блуждаят сенки на вселени.
Илюзията се повтаря,
съня когато завладея
с недосъбудената вяра
в очите
на Касиопея.
Не ме вини, не ми прощавай,
че разстоянието гасне
като сломен от горест славей,
прелитащ
пропасти опасни.
Дори мигът е неизменност,
плачът когато стане писък
и разчетеш с невинна ревност,
за теб
което не написах.
ПРЯСПА
Времето бърза - край без начало.
Тъмнее пряспа и там е краят.
Умът ще търси
отново тяло,
но сетивата
това не знаят.
Не подозират, че е накладен
и се разлиства
мъртвешки огън.
Бедняци псуват живота гаден
беззъбо, с поглед
богоподобен.
Нощта е котка,
която съска,
на нокти стъпва, пресмята риска
дали да тръгне с походка лъвска,
или да скочи
в зората близка.
А тя - зората - е вече ледна,
дълбок ледът е,
плътта му - сива.
Тъмнее пряспа като последна
любов,
която
не си отива.
ЮНСКА ДАЛНИНА
Дворецът на Балчик
е каменно море
с ръце от олеандри и устни от лиани.
Същинското море е в твоите очи -
зелени като вятър
и от безбрежност сини.
Небето над Балчик
бе виолетов мрак
след залеза дълбок
на непристъпен дом.
Оставяше ме сам
сред пясъчния сняг
и мръзнех, и скърбях,
ала не влязох с взлом…
Сега е светлина. Далечната вода
извира от съня като утеха жаден.
Съдбата не успя да промени черта
от царствения чар
на твойто съвършенство.
Не ме захвърляй, моя,
към вълчи зъби, щом
на доверчивостта
маякът не угасна!
Ако нахлуе ревност,
ще се надигне щорм…
А ти си далнина -
спокойна и прекрасна.
ПРОТАГОНИСТИКА
Залостих злото
в клетка за тигри
и каква продължителна кожа
придоби то,
преди да бъде тигрова акула,
възбуждаща се от кръвта ми.
- Все още съм необходим! - си казах
и засънувах, че предвождам армия
от влюбени предатели,
задълбочено впиващи хоботи
в просторите на тигровата кожа,
но тяхната мимикрия бе повод
шептение
наяве
да провидя.
Страстта захвърлих
в хоризонт от страхове
и нямах повод
разгневен да съм,
щом победимата роса сълзеше
през миглите
на моята наивност.
Жените се захласват от една
така представена неумолимост…
В дълбокото на океана има
изящна метрополия
за страсти.
Там най-незащитими
са акулите…
А кулите
на този град стъмен
са зъби,
остро
впиващи се
в мен.
ПЪТЯТ
На Евтим Евтимов
Щом изгревът е мъдрото дете
на приливния ден и на зората,
баща му люлка ще му изплете,
а майка му
ще то дари с позлата.
Щом залезът се умори от път
и щом се спусне от небето синьо,
ще завладее западния рът,
ще заблести
като червено вино.
И ние се подреждаме така
в очакване на манната небесна,
но в някаква невидима ръка
светкавица
от острие проблесна.
И някакъв неръкотворен знак
посочва пътя, който ни очаква.
Между покой и мълнии сме пак,
а някъде в нощта
любов проплаква…
