ПРИ МОНАХИНИТЕ

Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

Сякаш огнена тръпка премина през сърцата на монахините от самоковския девически манастир, когато Дякон Игнатий запя “Химна на херувимите” на вечерната служба в църквата. Неговото пристигане в тази тиха женска обител раздвижи въздуха още по пладне, а звучният му глас ги принуди сега да станат само “слух и зрение” и да объркат ритуала на службата. Захласването беше толкова голямо, че те не забелязаха кога службата свърши. Друг път гледаха да я претупат надве-натри, а сега им се искаше тя да продължи поне до полунощ. Всички бяха толкова омагьосани от русолявия и синеок дякон, че ако някой ги питаше в този момент как си представят Този, на когото са се обрекли, те сигурно щяха да посочат госта.
Когато службата приключи и Дякон Игнатий, съпроводен от игуменката хаджи Евдокия, излезе от църквата и се отправи към приемната соба на манастира, монахините се пръснаха на групи из двора и започнаха тихо да шушукат за госта и за причините на неговата неочаквана визита. Правеха се най-невероятни догадки, като се започне от най-безсмислената - че се подготвя посещение на новоизбрания български екзарх Антим І в манастира, и се свърши с най-пиперлията - че Дяконът има тайна връзка с някоя от монахините. Никоя от тях обаче, в това число и игуменката, която ги превъзхождаше по интелигентност и осведоменост, не допускаше ни на йота онова, което в действителност беше довело Дякона в Самоков.
- Благодаря ти, Дяконе, че ни почете и се отби при нас, а още повече, че се включи в нашата служба - започна хаджи Евдокия, когато влязоха в приемната соба. Тя му говореше на “ти”, не толкова защото беше с около десетина години по-възрастна от него, а защото бяха отдавна познати. - Нашият манастир - продължи тя - е забравен от всички. Никой вече не идва при нас, никой… - натърти тя на последната дума, с което подсказа на госта, че иска да узнае по-скоро причината за неговото посещение.
- По-добре никой, отколкото да ви тормозят агаряните! - отвърна Дякон Игнатий, с което всъщност започна своята артилерийска подготовка.
- Иждивението ни е „плачевна юдол” - продължи тя зачекнатата тема, с което показа на госта, че не е схванала неговия намек.
- Навред по Българско е плачевна юдол, сестро! - уверено обобщи той, като не сваляше очи от нея и за последен път я “претегляше” на своята безпогрешна везна. - И така ще бъде, докато не вдигнем глава! Вече е ясно и за глупавите, че Бог е отвърнал очи от нас и няма да ни погледне, докато ние сами не се погледнем! Време е вече да сменим молитвите с действия, защото е казано: “Ако Бог не ти помогне, помогни си сам!”
Игуменката усети, че гостът бие в друга посока, а не в тази, в която очакваше, затова веднага реши да му помогне да изплюе камъчето.
- Чува ли се нещо? - попита го тя.
- Не само се чува, а се и вижда! - отвърна той доволен, че най-после тя стъпи на желания от него коловоз.
- Сърбия или Русия?
- Защо трябва на други да се надаме? - възрази той. - По-добре е сами, с оръжие в ръка, да си добием това, което от Бога е дадено за човеците. Всеки знае, че извоюваното е винаги по-скъпо от подареното!
След тези думи игуменката разбра, че нито епархията, нито екзархията имат пръст в това посещение. Но това не й донесе успокоение, а напротив, засили тревогата и, поради което започна нервно да прехвърля кехлибарените зърна на броеницата си.
- Къде служиш сега, дяконе Игнатий? - попита тя с привидно безразличен тон. - В Карлово или в някой друг манастир?
Погледите им се срещнаха като остриета на ятагани.
- В един друг манастир, сестро. В най-големия манастир, който се простира…от Дунав до Бяло море и от Охрид до черноморския бряг! - отвърна той.
- Не те разбирам, дяконе! - излъга тя, защото усети, че е въвлечена в тресавище.
- Васил Левски ми викат! - изплю камъчето той и тя изтърва броеницата си на пода. Изненадата беше толкова силна, че игуменката дълго не можа да се окопити. Посъвзе се чак, когато Левски напъха в ръцете й “Прокламацията” и “Пълномощното” и подкупващо и прошепна: - Дошъл съм да създам комитет в манастира…
- При нас!? - възкликна игуменката, след което вдигна ръце към тавана и с ужас в очите започна да повтаря: - О, Господи! О, Господи!
- Цяло Българско е вече оплетено с такива комитети! - започна истинското си настъпление Левски. - И манастирите също!
- Но ние сме жени и не можем да се бием!
- Можете да превързвате ранените, да леете куршуми, да правите фишеци, да шиете и готвите, да носите хляб и вода на бойната линия и най-важното - да давате кураж на мъжете!
- Ами ако ни подушат? - попита тя с треперещ глас, като стана и погледна през запармаченото прозорче към улицата.
- В комитетите участват люде, заклети върху Кръста и Евангелието!
Игуменката обиколи собата и седна от другата страна на госта. След това затули лицето си с монашеското було, сякаш искаше да се скрие, както от подчиняващия поглед на Левски, така и от бъдещите опасности за манастира. Сърцето й нанасяше отвътре своите тежки удари в слепоочията, а въображението и редеше картини на сеч, пожари и погроми.
- Не смея, Даконе… страх ме е! И от турците, и от Бога! - промълви тя след дълга пауза, като отметна булото от лицето си. - Като игуменка съм длъжна да се грижа за живота и душите на монахините, а ти искаш да ги хвърля в пъкъла. Не мога!
В дългата си и трудна апостолска работа Левски беше свикнал с този страх и с тези реакции на хората. След неуспеха, който претърпя предния ден - да състави комитет в Самоков, сега той очакваше, че и хаджи Евдокия, въпреки старото им приятелство, ще му посочи манастирската порта. Но тя не го направи, което го окуражи и той продължи атаката.
- Борбата за освобождение на род и отечество, сестро, не е пъкъл, а рай! И блажени са само тия, които навреме се включат в тази свещена борба! - заяви той и без да сваля очи от нея продължи в същия дух като се позоваваше ту на “Прокламацията”, ту на Светото писание, а най-често на народните мъдрости, които винаги лягаха като дялани камъни в речта му. И сигурно щеше да реди довод след довод, ако тя не го бе прекъснала.
- Остави ме да помисля! - промълви тя.
- Колко? - попита той.
- Една неделя.
- Ако всеки мисли по толкова, ще минат още пет века, докато се натуткаме! - неочаквано повиши тон той и нервно се изправи. - Аз дойдох тук, защото смятах, че в тоя манастир гори родолюбив пламък, но излезе, че съм сбъркал. Прощавай за безпокойството! - отсече той и си тръгна.
- Почакай! - прошепна игуменката, когато Левски стигна до вратата и посегна към дръжката. Той бленуваше този шепот, защото не му се искаше, след фиаското в Самоков, да претърпи същото и в манастира. И защото отдавна си беше наумил към комитетите в мъжките манастири да добави такъв и в женски манастир. Той знаеше, че тези манастирски комитети не могат да играят съществена роля утре, в решителната схватка с агаряните, но сега имаха голямо значение, както за материалната, така и за психологическата подготовка на въстанието. Пък и за неговата лична безопасност. Затова, дори игуменката да не беше го спряла, той нямаше да си отиде. Щеше да улови дръжката, можеше даже да открехне вратата, след което, под някакъв неочакван предлог, да се върне и да започне отначало. Но хаджи Евдокия, за разлика от самоковските “учени” глави, излезе по-мекушава и му спести театрото.
- Нека да попитаме монахините! - неочаквано предложи тя, енергично стана и тръгна към изхода на собата.
Левски помери да я спре, да уточнят плана за действие, но хаджи Евдокия хлопна вратата подире си и отгърмя по разсъхналия дъсчен под на трема.
След малко тя намери монахините Евлампия и Евгения, които винаги бяха заедно и които се отнасяха вражески към нея.
- Трябва да отидете при бай Боне и да докарате брашното и боба, които съм му платила още миналата неделя! - заповяда им игуменката.
- Защо ние? - веднага възрази Евлампия.
- А кой? - остро я засече игуменката.
- Откупете хамали! - намеси се Евгения, след което иронично попита: - Как си представяте, че ще вдигаме тежките чували?
Игуменката извади от джоба на расото си кожена кесия, хвърли я в скута на Евгения и заповяда:
- Платете на хамалите!
И бързо се отдалечи, за да не слуша възраженията на монахините. Тя знаеше, че колкото и да ги убеждава, никога няма да стигне до единодушие: Евлампия беше от друга народност и преди години претендираше за игуменския пост, а Евгения, макар и българка, я гонеше карез, защото игуменката я беше мъмрила публично, че “изнася” всичко, което става в манастира на своите самоковски роднини и приятели.
Въпреки проклятията и заканите да си отмъстят, двете монахини се подчиниха, впрегнаха манастирската каруца и потеглиха към склада на бай Боне, който се намираше в долния край на града. Игуменката лично затвори манастирската порта подир тях, затъкна яко двете сюрмета и веднага свика монахините в магерницата. Предпочете това помещение пред църковния салон, защото и се стори грешно да върши такива бунтовни работи в него.
- Чеда мои, - започна тя, когато всички насядаха по дървените пейки - събрах ви, за да вземем задружно едно съдбоносно решение, от което зависи както нашият живот, така и бъдещето на манастира. Дякон Игнатий, когото чухте преди малко в черквата, вече не е дякон, а апостол и се казва Васил Левски…
Огнената тръпка, която по време на службата премина през сърцата на монахините, сега се повтори с още по-голяма сила. В църквата тя извираше от мелодичния глас на певеца, а тук, в магерницата - от легендарното му име. Те всички бяха чували легендата за този “демон на империята”, както презрително го наричаха агаряните и още по-презрително повтаряха самоковските чорбаджии, но никоя от тях не знаеше как изглежда. Представяха си го като Архангел Михаил, който пробожда с копието си дявола, или пък като Свети Георги, който триумфира над дракона, защото в тяхното съзнание тези библейски герои бяха най-силното и най-възвишеното нещо на света.
- Дякон Левски, - продължи игуменката, когато вълните на изненадата преминаха, - е изпратен от един Централен комитет в Букурещ, за да създава тайни комитети в Българско, които в уречения ден и час ще вдигнат населението на бунт. Със същата мисия е дошъл сега и при нас. Разбира се, той не иска да грабнем пушки и саби и да тръгнем на открит бой с поробителите, но ние трябва да поемем грижите за ранените, за децата, за облеклото и прехраната, за боеприпасите и за всичко друго, което е женска работа. И най-важното, да даваме кураж на мъжете! - не пропусна да добави тя, защото това и се стори най-важно за едно бъдещо въстание. - Но трябва отсега да знаете - продължи тя, - че започне ли бунта, ние залагаме живота си наравно с мъжете. Ето защо аз не мога и… не искам да взема решение сама. Трябва вие да кажете да се включим ли в народното дело, което Дякон Левски нарича свято, а аз - опасно, или да останем с молитвите си към Бог? Имате пълна свобода да изразите това, което чувствате и мислите! - заключи тя, след което се обърна към Левски: - Дяконе, имате ли да добавите нещо?
Левски кимна, изправи се, огледа присъстващите със сивите си и подкупващи очи, както винаги правеше при такива срещи и започна оттам, дето игуменката беше свършила - че делото е свято, но опасно. След това се прехвърли на направеното досега в Българско, спря се надълго и нашироко на обяснението, че освобождението е дело на всички, а не само на няколко луди глави и завърши с любимата си мисъл, че българите сами трябва да си помогнат, защото няма кой друг да им помогне.
“Голям певец, но още по-голям оратор!”- си помисли хаджи Теофания, сестра на самоковския просветител и издател на списание “Любословие” Константин Фотинов, и първа наруши мълчанието.
- Аз познавам дякона Левски и му вярвам, както вярвам в Бога! - заяви тя и отприщи бента на притеснението в душите на монахините. Към опушения таван на магерницата се понесе една всеобща въздишка на облекчение. - Щом той е сметнал - продължи възрастната монахиня, - че трябва да ни включи в святото дело, ние не трябва да се теглим и страхуваме. Вярно е, че пътят е осеян с рискове и пропасти, но още по-вярно е, че е дошло време да поемем тези рискове и да преминем тези пропасти. По-добре сладка смърт, отколкото робски живот! - заключи тя и си седна на мястото.
След нея тутакси скокна сестра София. Тя беше най-младата и най-красива монахиня в манастира. Без преувеличение може да се каже, че мъжката част от гостите на тази обител в празнични дни идваше заради нея. Пък и в делнични дни се навъртаха разни кандидати, които я молеха и увещаваха да се върне към мирския живот, сиреч - да се омъжи. Дори монахините допреди малко предполагаха, че тя е причината за идването на дякон Игнатий в манастира.
- Макар да познавам Дякона Левски, аз мисля, както сестра хаджи Теофания - каза манастирската красавица, след което твърдо заяви: - Аз се страхувам за живота си, но свободата на отечеството ми е по-мила!
След нея станаха още няколко монахини, които декларираха същото. И ако игуменката, която знаеше, че отстранените Евлампия и Евгения скоро ще се завърнат от склада на бай Боне, не беше прекъснала съвещанието, сигурно всички щяха да се изказват до полунощ.
- Които от вас смятат, че в манастира трябва да се основе таен комитет, да останат, а които не смятат така, да се приберат в килиите си! - предложи игуменката.
Настъпи дълга и напрегната пауза. И понеже нито една от монахините не се помръдна от мястото си, хаджи Евдокия продължи:
- Глас народен, глас Божи! - отсече тя и се обърна към Левски: - Дяконе, от този момент ти си наш повелител!
Левски се усмихна сдържано, но много доволно, изправи се, свали кръста от шията си, извади изпод расото си кама и револвер, тури ги върху Евангелието, което хаджи Теофания винаги носеше в ръка и започна да ги заклева…
Половин час по-късно, преди още Евлампия и Евгения да се върнат с боба и брашното от бай Боне, Левски и неговият придружвач Васил Гложенеца, възседнаха оседланите коне и напуснаха манастира. Отправиха се на югоизток, из горските кривини, които водеха към Тракия.
- Дай нещо за ядене! - каза Левски, когато навлязоха в гората и около тях стана по-тъмно и по-студено.
- Сети ли се? - упрекна го с яд Гложенеца, който беше двойно по-гладен. Още при влизането в манастира на обед той му беше казал, че е гладен като куче и през цялото време, докато го чакаше при оседланите коне, си мислеше само за манастирската гозба, но Левски не благоволи нито да го повика в магерницата, нито да поръча нещо за из път. А сега: дай нещо за ядене! Няма и никога няма да има при такова поведение.
- Провери, провери в дисагите! Може и да е останало нещо! - подкани го Левски, който чак сега се сети за думите на Гложенеца: “Комитет може и да не основем, но е задължително да се наядем!”
- Как ще остане нещо, като не е туряно нищо! - заядливо възрази Гложенеца, който знаеше, че в дисагите има един комат сух хляб, но не искаше да го извади. Искаше да отмъсти на Левски, защото му беше забранил да взема каквото и да е и от когото и да е без негово позволение.
Но… гладът беше по-силен от “отмъщението”, поради което след няколко минути Гложенеца извади сухия комат, разчупи го на две и подаде едното парче на Левски, заедно с полупците, в които имаше малко шарена сол. Левски се усмихна добродушно и започна да дъвче сухия хляб, който му се стори по-вкусен и от най-вкусната манастирска гозба.

——————-

Бел.: + иждивение - издръжка
++ юдол - долина
+++ сюрме - вид ключалка (мандало)
++++ “Любословие” - списание, основано и редактирано от Константин Фотинов и излизало в гр. Смирна, 1842 - 1846 г.