Илко Минев

Истанбул

Влакът започна да забавя ход и ние слязохме  на централната гара на Истанбул.

Първите ни дни преминаха само в туристически обиколки. Омер Айдин, нашият домакин, беше собственик на малък пансион, разположен до „Капалъ Чарши” и други исторически забележителности. Без легални документи си позволявахме само денем да се разхождаме из стария град, смесени с тълпата пешеходци. А  имаше какво да се разглежда в Константинопол, както се е казвал градът, когато е бил столица на Византийската империя. Стана ми ясно защо славяните са нарекли това прекрасно място Цариград, града на царете. Рядкото му стратегическо местоположение насред пътя от Европа за Азия, осигуряващо господство над Босфора и контрол над движението от Черно море към Мраморно море и обратно, е привличало през вековете безброй нашественици, и всички са оставили по нещо от културата си в него. Развалини от времето на Византийската империя и кръстоносците, основали там своя собствена империя, бяха видни навсякъде: от водоснабдителната система до „Света София” и „Синята джамия”, от Римския хиподрум до двореца Топкапи. Дядо ми с голямо възхищение и известна носталгия говореше за Истанбул, където е преминала младостта му. Но и най-възторжените му разкази сега ми изглеждаха доста бледи в сравнение с действителността около нас. Градът излъчваше живот и въпреки залеза на Османската империя още пазеше духа на нейното могъщество и сила. Някой с право беше казал, че ако светът представлява само една държава, столицата й ще бъде Истанбул. В този вълшебен град изживях едни от най-хубавите и най-съдбоносни дни на живота си.

С Берта обикаляхме заедно улиците, любувайки се на живописните гледки от Босфора. Живеехме в същия пансион, където бяха настанени и съпрузите Джераси. Имаше още две семейства чешки евреи, които бяха пристигнали преди нас. Последната стая се заемаше от господин Бенбасат, бежанец от Румъния. На всички беше помогнал господин Алберт Гьоринг, въпреки че повечето от тях изобщо не се бяха срещали с него лично. Трябваше да сме дискретни, тъй като влязохме в Турция с фалшиви документи, и още чакахме пристигането на истинските ни, които по понятни причини не взехме с нас. Турските затвори имаха лоша слава и никому не се искаше да ги опознава отвътре. Когато попитах, кой плаща храната и останалите разходи, господин Омер избягна отговора. Беше много мил човек, благонравен мюсюлманин, който се стараеше всячески да ни угоди. Зад всичко това несъмнено стоеше невидимата ръка на господин Фархи, понеже пансионът разполагаше с малко стаи, които изцяло се заемаха от нас, бегълци без пукната пара в джоба си.

Ясно ни беше, че Омер получава пари за услугите, които ни предоставяше, още повече че той нямаше вид на богат човек. Спомням си, че много се гордееше с Турция и че беше безусловен почитател на Кемал Ататюрк, който извади Турция от османската й летаргия и я преобразува в значително по-модерна светска държава.

Една седмица след като пристигнахме в Истанбул, Омер се появи с истинските ни документи и ни представи на две англичанки от Червения кръст. Те, мис Грийнууд и мис Бароу, ни помагаха за легитимирането ни пред турските власти, и станаха неразделна част от ежедневието ни. Както разбрахме, Червеният кръст, с помощта на други хуманитарни агенции, се опитваше да издейства на бежанци като нас,  входни визи за страни, приемащи нови емигранти Голямата вълна от хиляди изселници още не беше се образувала, но и тогава не беше лесно да се намери такава страна. Попълнихме огромен формуляр с данни за образование, професия и други подробности, като заявявахме също, коя страна предпочитаме като крайна цел. След дълго чакане чехите бяха първите обитатели на пансиона, които получиха визи. Приеха ги в Австралия. Ние, бежанците от България, бяхме посочили Палестина като наше предпочитание, защото там вече имаше много български евреи. Мис Грийнууд обаче търпеливо ни обясни, че англичаните, предвиждайки бъдещи усложнения, затруднявали влизането на евреи в региона. Какво да правим, приехме да ни бъдат посочени други страни и този път дадохме преимущество на Съединените щати, Канада и Австралия.

Заедно с българските си документи получих и писмо от господин Фархи. Отворих го, целият разтреперан от вълнение:

Уважаеми Лико,

Добре дошли в Истанбул и на свобода. Благодаря за усърдната Ви работа в „Америкън Кар”. Желая Ви много успех в новия ви живот. Можете винаги да разчитате на мен.

Моят съвет сега е да си потърсите нова родина и да започнете нов живот. Бъдете винаги онзи честен мъж с добро сърце, когото познавам.

Добавям настоящия си адрес в постскриптума на писмото. Дръжте ме в течение на всичко, което става с Вас.

Кой знае, може пък и да се срещнем отново някой ден.

Ваш приятел,

Леон Фархи

По това време любовта ни с Берта вече не беше тайна. По цял ден бяхме като залепени един за друг с онова изражение на щастие, изписано по лицата ни, което сякаш викаше: „Обичам и съм обичан!”

 Господин Джераси, който всяка вечер играеше на карти с нас, не закъсня да ни попита:

- И кога ще е сватбата, деца?

- Ако питате мен - отвърнах му. - Може още утре. Стига Берта да е съгласна!

 Берта явно се почувства неловко и възрази:

- Няма защо чак толкова да бързаме! Засега само се поопознаваме!

Господин Рахамим хитро се подсмихна:

- Вашата сега е лесна. Ние с Естрея на времето много бързахме, защото неженени дори на разходка не ни пускаха заедно. За повече да не говорим. А на вас защо ви е да бързате, след като и неженени сте си по цял ден неразделни. Обзалагам се обаче, че Лико въпреки това няма да издържи дълго!

Всички, включително и Берта, се разсмяхме весело.

Няколко дни след този разговор англичанките ни изненадаха с интересна новина. Бразилия, латиноамериканската страна, която ме беше запленила в лагера за принудителен труд, улесняваше издаването на  входни визи за инженери и други технически специалисти, в това число и автомонтьори като мен. Според предоставената информация от консула на Бразилия в Истанбул, визата за евентуалните квалифицирани кандидати нямало много да се бави. 

 «Господи, помислих си, Бразилия! Как само щеше да се зарадва Салватор! А Берта? Не търсят ли в Бразилия добри счетоводители»? На въпроса ми мис Грийнууд обясни, че  там търсят хора с технически познания, но че не е задължително те да са ергени.

- Защо не се ожените и така ще разрешим въпроса? - предложи ни прагматичната англичанка. А мис Бароу се усмихна и добави весело:

- Можем ли да подготвим сватбата? Познавам равин, който говори ладино (1)!

Оженихме се на 10 януари 1944 година. Разрешиха ни да проведем малко и дискретно тържество в пансиона. Атмосферата му беше много вълнуваща, всички се разплакаха. Най-сетне след години на напрежение и лични трагедии присъстваха на радостно събитие. Да можеха Давид и Салватор да споделят радостта ми…

Докато чакахме нещата да се поизбистрят, животът ни в Истанбул стана еднообразен. Възползвайки се от свободното си време, аз и Берти редовно четяхме вестниците от предния ден, повечето от тях английски. Господин Омер ги вземаше от някакъв луксозен хотел и ние, въоръжени с речници, ги поглъщахме начаса. От тях узнахме, че германските подводници са кръстосвали морския път за Бразилия доскоро и не прощавали на нито един търговски кораб… Дали и сега бе така? Дали след стотиците потопени германски подводници корабоплаването не се е нормализирало?

Но изведнъж животът ни отново ускори ход и събитията се заредиха с невиждана скорост. Само няколко дни след бракосъчетанието ни получихме временни документи с визи за пребиваване в Бразилия, и ето че на 26 януари 1944 година отплавахме от Истанбул за Гибралтар на борда на „Формоза”. А в Гибралтар ни чакаше корабът „Ямайка”, с който предстоеше да прекосим Атлантическия океан, до пристанището на Сантос и до нашия нов живот в Бразилия.

Пътуването до Гибралтар се оказа нашият меден месец. Дължим го на мис  Грийнууд и мис Бароу.  Меден месец във втора класа на кораба „Формоза”! В трета класа, където всъщност ни беше мястото, при всички останали бедняци, спалните помещения се деляха на мъжки и женски. Никакви интимности и никакъв меден месец нямаше да имаме, разделени в претъпканите спални на трета класа, ако мис Грийнууд и мис Бароу не бяха заплатили, просто така, от джоба си, разликата в цената за нас, младоженците, за да ни настанят във втора класа. Благодарен съм им цял живот за благородния жест и за

хубавите дни от Истанбул до Гибралтар, за този меден месец, продължил, впрочем, малко повече от седмица. При това по Средиземноморието случихме спокойно море и приятни температури. Бяхме като деца, които след  тъй дълго очакване откриваха телата си с радост и наслада, без свян и страх.

—————————–

(1) Ладино (или шпаньолски) - стар испански език, на който говорят евреите от иберийски произход