Илеана Стоянова

Ще си позволя да започна с една препратка към стих на Константин Павлов - “Плачат нещата./ Тъгуват, боли ги./ И не знаят защо ги боли./ И не знаят защо тъгуват.” Тъй както “плачат нещата” у един от любимите ми поети Константин Павлов, при поетесата Люба Александрова “нещата оживяват” като в приказка, разказана в една тъничка книжка с шеговито заглавие “ДРЪЖ СЕ ХАЙКУ ШОП ТЕ ГАЗИ”. Не случайно е подбрано заглавието защото става дума за книга “билингва” - хайку на български език с превод на шопски диалект. Не съм специалист по диалектите и няма да коментирам това хрумване, въпреки че ми се струва оригинално.
Люба още в предишните си книги и особено в “Много думи, малко думи” ме впечатли с невероятната си проницателност, наблюдателност и способност с малко думи да оживи предметите, природата.
Наистина като вярна ученичка и последователка на Емили Дикинсън, Люба не крие своите основни намерения като поет и хайкувист - а те са: човекът е единно цяло с природата и затова “прегоряла трева/стъпките ми/хрущят” казва поетесата. Или “сеитба/мишките из къра/бързат да ошетат.”
Човекът се разтваря в природата и природата се разтваря в човека.
И друго нещо, което е характерно за Люба Александрова - тя е един ботаник или зоолог, който гледа под лупа и най-дребните мушици и най-незабележимите цветчета и ни кара да ги харесваме и обичаме, и да осъзнаем колко са важни, как целият този всемир се гради върху малките, дребните нещица - буболечки, охлювчета,тревички. Не бива да ги докосваме силно, не бива да ги мачкаме да ги рушим. За мен това кореспондира до известна степен с философиите за тотемите, както и с философията на индианците, а и с най-новите философии за екологията на планетата:”охлюв писал/на прага ми/как да го разчета”…
В тази тъничка книжка хайкуто направо разказва живота. При това в няколко измерения.
Първо - животът на природата “под снежен похлупак/селцето/петльово кукуригане”.; “врабчова гълчава/проскърцва/старата акация”, “приготви се здравеца/ за гостите/пчелите на съседа”.
Второто измерение: за живота на лиричната си героиня: “летен покой/бързам/подир чехлите си”; “меко слънце/ разстилам пресни орехи/ на терасата”; “дъжд навън/мокро вътре/хладилникът протече”.
А третото измерение прави обобщения за обществото: “черпак супа/комат хляб/тънка социална нишка”; “боклука й за ден -/кофичка/кисело мляко”; “приковани /орлите на моста/все по-зелени”; “късна есен/ по дърветата облаци/ по тревата гарвани”; “музикантът под чадър/ канчето/ се пълни с дъжд”.
И всичко това накрая става доста сериозно и прави още повече обобщения за битието, дори и за смъртта… от типа: “капят орехи ябълки/ децата далеко/ ние в дълбокото”; “стон на глухарче/някой/ е стъпил в душата му”; “сутрин скреж/ по обяд/ цъфнали жълтурчета”; “коледно очакване/ дрян да цъфне/ аз да вържа”;”птичи грип/ варя жито/за врабците”; “вървя вървя/вървя/ пътят държи края”.
Струва ми се, че този експеримент на Люба Александрова се оказа стъпало в нейните прозрения за живата природа, а също така и за нейното творчество.