Георги Стоянов

Камбаната биеше така, сякаш с тежка невидима брадва цепеше настръхналата тишина над селото. Бе издъхнал Лозан Балинов. Хората излизаха на улицата да разберат чия душа е потеглила към отвъдното. Лозан, кметският наместник се бе разделил с живота в късна доба. Капка, жена му, закъсня за опелото. Дали бе тръгнала от града насам? Поп Динко бе приключил опелото, народът се стълпи в църковния двор в очакване вдовицата да дойде.
Най-после се появи. Колата спря пред входа на храма. Капка остана няколко минути, облегната на волана. Широкопола шапка с черна воалетка се спускаше пред лицето й, закриваше го. Момичето от дясната й страна стискаше устни - трудно понасяше интереса на хората към личността на майка й.
Как ли щяха да реагират, ако знаеха, че Капка Балинова бе обикаляла с часове магазините, за да намери подходящ траурен тоалет? Трябваше да изглежда красива и в страданието.
Опечалените жени се редяха на опашка, за да изразят съболезнованията си. Капка поемаше грапавите им ръце и бързаше да ги пусне. Опелото се поднови. Поп Динко четеше заупокойна и попоглеждаще недоволно към вдовицата, която не спираше да бъбри в ухото на дъщеря си: „Ето как приключва човек земното си лутане. Баща ти скита по света, строеше в чужбина мостове, за да рухне неговия пешеходен мост в това глухо село”.
Тукашното население тачеше покойния. Приживе той не миряса, докато най-сетне не откри здравен дом. Най-бедните стари хора бяха настанени в голяма бяла къща да поминуват. Лозан докара някакъв музикант от града, който няколко дни прослушва жените. Накрая състави група за автентичен фолклор. В читалището екнаха треперливи, звънки гласове. Станка Пеновата, с помощта на внука си, написа стихотворение за Лозан. Куна, бивша учителка по музика, създаде мелодия, която избиваше малко на марш. На една репетиция в читалището Лозан дълго слуша репетиция на хора и по едно време рече: „Ето така ви искам, не да ръсите всеки ден със сълзи филията си с маргарин”.
Групата за автентичен фолклор се разпя, тръгна да изнася концерти из района. Селото малко се главозамая като от маврудово вино, когато видя огърлицата наконтени в тракийски носии баби на телевизионния екран.
Този ден хорът изпълни две тъжни песни край зиналия гроб на Лозан. Куна произнесе вдъхновно слово. Сериозно заяви, че покойният бил като мая в дните на селото, накарал хората да вдигнат очи към небето, не да ги забиват в носовете на цървулите си. Имахме човек, който ни научи да пеем и да се смеем, не само да плачем - провикна се диригентката Куна. -Лозане, ти беше като хлебна мая, подкваси старешките ни дни с мерак за живот.
Изпращачите се просълзиха. Капка стоеше каменно недостъпна недалеч от ковчега. Дълбоко в себе си тя окайваше селянките, които сериозно вярваха, че техните припеви са потребни някому. Как е възможно на стари години да редиш думи и музика за щури кметове? Да спасяваш от самотия забравени от цар и господар хора? Капка не искаше да знае, че съпругът й бе тичал да отворят зъболекарски кабинет в селото и това, че днес проблясваха бели, нови зъби в устите на тукашните жени, беше мила награда за Лозан.
Ненужна награда или жалка утеха?
- Хайде, един по един се простете с новопредставилия се богу Лозан Балинов - каза поп Динко.
Капка сведе чело над ковчега. Лозан бе потънал в цветя, восъчнобледото му лице бе замряло в студен покой. Тя протегна ръка, погали го. С два пръста отстрани воалетката от очите си. Обърна се към Нели: хайде, прости се и ти.
Вкочанена от страх и болка момичето прегърна смъртника, целуна го. И нададе писък като устрелено пиле.
Лопатите заработиха. Бялата пръст се връщаше обратно там, откъдето бе изровена.
Поменният обяд стана в ресторант-градината. Опечалените изпращачи бяха огладнели. Капка гледаше гнусливо как хората се отпускаха, бързаха да забравят събитието. Разбъбриха се като на пазар.
Колата бе паркирана под сянката на липата. Нели и Капка безшумно заеха местата си в купето. Закопчаха коланите. Двигателят още не работеше, когато една жилеста ръка почука на стъклото. Беше Куна, диригентката на бабешкия хор. Тя впи безцветни очи във вдовицата, която бързаше за града.
- Какво има, бабо? - попита Капка.
- Ами исках да го знаеш и помниш… като идваш на помените, обличай
някоя по-проста рокля. Много си изпедепсана, полата ти цепната до бедрото.
Капка вдигна стъклото, даде газ; колата описа завой и се понесе към изхода на селото.
- Ама че нахална бабичка!
- Мамо, ти забрави най-важното май - каза Нели. - Плати ли на
свещеника? А обядът в ресторанта? Ами на жената, дето биеше камбаната?
- Като им е такъв любимец баща ти, да съберат дарения - отвърна Капка.
- Ама те получават малки пенсии, не могат…
- Това, мило сираче, не е наш проблем.
Момичето прехапа устни и погледна майка си. Тя бе свалила шапката с
воалетката. В очите й нямаше страдание, а гняв. Все пак една сълза неволно се откъсна от бадемовото й око и в произволния си път надолу, очерта мокра следа през дебелия пласт грим.