Диана Димих

“Писано” е първата белетристична книга на поетесата Люба Александрова. В разказите й откривам белега на нейната поезия. Но не като лиризъм, романтика или захласната съзерцателност. Защото тях ги няма и в стиховете й По-скоро усещам онзи синтез между логика и сетивност, между интелект и отзивчивост към воплите на Земята и нейните обитатели, включени в посвещението на книгата. Всичко това прави от писаното слово нещо повече от написано. Без следа от съчинителство. Затова и животът, който учестено диша в творбите на Люба, попива надълбоко в читателя като в попукана земя.
Понякога човек дочита една книга, затваря я спокойно, слага я настрани и повече не се сеща за нея. Нищо не се задържа в паметта му. Равно. Безбурно. Като баналния живот на баналния човек. Докато картините, които виждаме в разказите от “Писано”, остават. Не се заличават нито историите, нито чешитите, нито атмосферата и силното присъствие на писателя. Създадени и преживени от Люба, вдълбаните отрязъци от битието не прелитат мимолетно край съзнанието ни. Оставят диря. Задъхват ни и след прочита. За дълго. За колкото време напред ни е докоснало вълнението. Колкото далеч сме стигнали в разгадаването, в усещането на тази и силна, и мека проза. Борбена и уязвима като своята създателка. Открехваща своята истина, без да я натрапва. Люба Александрова не подценява сетивата на читателя, неговата мисловност и усет. Оставя го да вдъхне сам, без подсказване, пресния въздух от покрайнините на живота, с крачещите напреки странници, жадни за споделяне.
Също от поезията идва в разказите на Люба завоалираната недоизказаност, но не мъглявост. Проявява се концентрацията на духовна енергия в сбития изказ, но без претенциозност. Избликва интелектуалната и земна пластичност на езика. От поезията към прозата като поток ромоли и стилът й незаразен от модернизма или реализма в старите им отливки. При нея и героите, и сцената на действията им са открития както на изстраданата дарба, така и на очите й, вгледани в рядкото, забележимо само за вътрешния поглед. Като мъжкото, повелително заричане на бащата от разказа “Охлювите”, със страстно пожелание в натрапчивия му глас от отвъдното. Като невротичните, накъсани изречения на хората от периферията на кипежа, с отредената им съдба извън центъра. Петър Ставрев с купищата стари вестници, момчето от подуянския трамвай, пациентът на психиатрията с неговите сънища. Зъзнеща сред модно-битовия замък на сина, но с топла грижа за другите, майката камък по камък гради отново порутения зид, запазил на мястото на селската къща следи от покойния й стопанин. Игриви звуци отронва въображаемото кемене на пребития затворник, за да вдъхне опора на жертвите на властта. На смъртния одър грозно хрипти кашлицата на бабата, оставена на грижите на 13-годишната си внучка. Изскача от страх сърцето на момичето, стаено в тъмното от крадците. Отговорността за планетата се крепи на плещите на подпийналия, който пак и пак изправя и подпира скършената ружа - “от коза смлена, ала неизедена”, като съдбата ни шантава, дето ни предъвква и смила, без да ни скърши докрай. Или двайсетините край гроба, със спазените във всичко ритуали, за пръв път уважителни към мъртвата след теглото на свършения й живот. Другаде пък страстното пъхтене на момчето, което доказва мъжката си сила на масите в Борисовата градина, с нищо не подготвя нечакания обрат на разказа. Както и лебедовият стан на Кита от “Виолетовото най ти отива” ще оцелее заради любовта и заради единственото дете, дошло от безкрая да възнагради семейството за дългогодишната, безплодна страст и нежност. С пастелна иносказателност, графична достоверност в отчетливия контур и тропическа яркост на багрите, авторката доказва в този разказ, че умението й може да се разгърне едновременно и в класически, и в импресионистичен рисунък, когато темата го налага. А когато психологизмът изисква друг подход, речта се накъсва, мократа кърпа светотатствено тегне, гневно усукана като нимба от фанатично вярващия самотник, отдаден на религията и бездушно загърбил човеците. Стяга ни за гърлото жестоката правда (или достоверна измислица) за онази неназована страна, обградила с мрежи заразените райони, в които обречените деца пълзят в конвулсии към Жълтата локва, за да намерят края си (”Накъде тръгват иконите”). В противовес на тази безизходица, със слънчева енергия е зареден образът на Боклукчията от едноименния разказ, чийто глобус продължава да се върти в сънищата на порасналите деца, носейки мъдрост за света, знания и човечност.
Запомнящите се, релефно очертани герои и сюжети от “Писано” идват в нашия свят като полъх от далечината. Разказите не просто се четат, а се поглъщат.
Със стиснати зъби Люба Александрова сдържа изтезаващата си емоционалност, докрай останала в плен на болката и страданието за човека и планетата, за живота в светлото и потъването в тъмното. Изпратените до нас нейни наблюдения и оценки, неусетните й, но не случайни внушения (да не кажа изтърканото “послания”), не оставят да не запрепуска пулсът ни. Отново и отново се сливаме с тяхната заразителна развълнуваност. А редовете й без обяснителност и словоразточителство, се настаняват като скулптурни изваяния в паметта ни. Разгръщаме страниците и ненаситно минаваме от разказ в разказ, не само увлечени, а и разтърсени от населения им с необикновеност свят.
Като си мисля за лекотата, с която ги четем, се сещам за едно стихотворение от сборника с кратки творби на Люба Александрова “Холограма”:

Леко ме носи невидима рана.
Под самара на коня
кърви.

Привидната лекота, с която са излети сякаш отведнъж, не означава, че творбите не са тежали оловно на автора, когато ги е носил в себе си, загнездени в неговата душевност, нито когато са изригвали от него. Всяко творчество е освобождаване на набраната енергия, като истинско раждане, често пъти мъчително. Възторгът от съзиданието винаги избликва чрез болката. Тя трайно се е настанила в разказите на Люба Александрова, за да ни пречисти и направи по-възприемчиви за хубавия, шантав и кървящ свят - видим или скрит вътре в нас.

Люба Александрова, „Писано”, разкази, изд. „Мисия Димих”, София, 2007