Павлина Павлова

Балконът беше съвсем обикновен, метър на метър и половина, като всички съседни балкони. Пуфи, така се казваше кучето, имаше там малка грозна къщичка: един стар сандък, скован от груби нерендосани летви, в който му бяха постлали протрито чердже. До сандъка се намираше и тоалетната - продълговата пластмасова тенекия, пълна с пясък. Сякаш не беше куче, а котка.
През лятните дни Пуфи едва дочакваше вечерта. От сутринта се влачеше по корем покрай стената, следвайки тънката й сянка, ала напечената мозайка излъчваше горещина чак до късно през нощта. През останалите сезони неудобството беше друго. Уж над него висеше балконът на съседите, но завалеше ли дъжд или сняг, задухаше ли леденият вятър, Пуфи простиваше, измокрен и премръзнал, кашляше, скимтеше жално, вперил очи в големите стъкла на прозорците, зад които беше топло и приятно, приятно, приятно.
“Искам да вляза вътре!” - излайваше жално, макар от опит да знаеше, че молбите му са напразни.
Пуфи беше нужен на солидната леля Сийка, дебела дама, отрупана със златни бижута и скъпи кожи, за да демонстрира превъзходството на семейство Джамджиеви над съседите и приятелите, над познатите и непознатите. Голямото им състояние, натрупано по не съвсем законни начини, постепенно изпъчи гърдите и на двамата толкова напред, че ясно личеше от пръв поглед: Джамджиеви са с едни гърди пред останалите. Ами самочувствието им? То пък надхвърли всякакви граници. Израстна, проточи врат над тях като жираф. Какво става по земята, Джамджиеви изобщо не забелязваха. И не се интересуваха. Всички за тях бяха “плебеи”, те единствени общуваха с боговете.
Всяка сутрин Сийка Джамджиева слагаше на Пуфи красива кожена каишка и двамата излизаха на разходка. Тогава тя му говореше, ах, как сладкодумно му говореше, какви неща му обещаваше. Отначало Пуфи й вярваше, въртеше радостно опашка и скимтеше тихичко, преизпълнен от нетърпение. Постепенно разбра, че думите й са празни приказки. За пред хората, надали любопитно ухо към тях. А Сийка му обещаваше кучешки лакомства от зоомагазина, като бисквити с шоколад, рисуваше неговия разкошен живот в апартамента им, където той имал собствена малка вана, легло с пухено дюшече и куп други щуротии.
С течение на времето Пуфи престана да я слуша. Дрън-дрън. Подтичваше без особено желание, “разписваше” се я до стълб, я до дърво, я край пейка, автомобилна гума. Разходките го потискаха все повече. Надушваше, че навън, по улиците и площадите, из градинките кипи друг живот, истински, волен и щастлив. А той след малко отново ще бъде изритан на омразния балкон, съвсем сам в очакване вратата да се открехне, за да му подхвърлят разни остатъци от кухнята.
Вечер, когато станеше тъмно и по небето заблещукваха звездите, го обземаше желание да вдигне муцуна към тях и да вие, да изплаче цялата мъка, насъбрала се в малкото му сърчице. Ала още първият път, когато се опита, Джамджиев така го бе цапардосал с тупалката, че още го наболяваше носа. Затова само се взираше нагоре, вслушваше се в гласовете на своите бездомни събратя, може би гладни, но пък свободни. И с нетърпение дочакваше утрото, за да се измъкне за кратко от балкона.
През един пролетен ден Сийка беше завързала каишката му пред входа на супермаркета и пазаруваше вътре. Пуфи нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Точно преди да излае, видя бялото кученце, което в лек тръс го приближаваше. Спря пред него, подушиха се, заоглеждаха се. И Пуфи, съвсем неочаквано за него самия, осъзна, че бялото не е нито “то”, нито “той”, а е ТЯ.
Новата му позната заприпка пред самата му муцуна, приканвайки го към игра. Пуфи се развихри, замята се насам-натам, близна я по носа, излая тихичко, развълнуван както никога досега.
Сийка Джамджиева излезе тъкмо навреме: Пуфи така се беше омотал в каишката, че висеше полуобесен. Като ритна ядно бялото кученце, тя се зае да го размотава, докато го мъмреше нежно. После го задърпа към къщи, а той успя да зърне как към новата му позната, спряла учудено наблизо, се втурна дългокрак пес и я подгони игриво към градинката.
Пуфи беше съкрушен. Щом се озова на балкона, се сви на кълбо върху мръсното си чердже и за пръв път се замисли над своя клет кучешки живот. Нима така ще бъде завинаги?
Ослушваше се напрегнато и щом дочуеше лай, рипваше като бесен, изправяше се на два крака, сякаш да надзърне през парапета дали новата му приятелка не е дошла да си поиграят.
На сутринта намериха Пуфи върху тротоара пред кооперацията. Беше скочил от четвъртия етаж.
- Горкичкото, - клатеха глави минувачите: - кой ли мръсник го е подредил така?
Леля Сийка дотича разтревожена, грабна го на ръце. Все още беше жив! Откара го във ветеринарна лечебница. Инжекции, операция, превръзки. Грижите й го трогнаха. Такава обич не бе предполагал. Ала щом се върнаха и го изостави на балкона, въпреки априлския студ, всичко му се изясни. Тя не беше разтревожена за него самия, а за себе си: как сега ще демонстрира, че се числи към хайлайфа?
Привечер ненадейно пристигнаха съседки, научили, че Пуфи е оцелял. Носеха му сладкиши, парченца салам, кокали от пиле, с които искаха да покажат своето приятелско разположение не толкова към него, колкото към стопанката му.
Сийка Джамджиева се засуети: само минутка, тъкмо оправяла хола и изнесла Пуфи да подиша чист въздух, докато мине с прахосмукачката. Пуфи беше тържествено внесен под състрадателни възклицания и настанен върху мека възглавничка, застлана с парче кадифе. А в полукръг пред него подредиха разните деликатеси - в чинийки, като в приказките.
Пуфи обаче прие всичко равнодушно. До храната не се и докосна. Нито на следващия ден. Нито на по-следващия. Отказваше да яде, да пие. Отказваше се от живота. Умираше, а пред очите му не спираше да подскача, да го мами нанякъде бялото кученце. Той се засилваше, прескачаше високите перила на балкона и хукваше подире й - през поляни, над които жужат пчели и летят пеперуди, през поточета, понесли надалече своята прохладна вода, през храсти и гори… по-надалече от мръсния град, от колите и хората, от леля му Сийка… от всичко… от всичко…