Неда Антонова

ПРИНЦЕСА  ЕЛИСАВЕТА  фон РОЙС - КЬОСТРИЦ:

ТАЙНИЯТ  ЖИВОТ  НА  ЦАРИЦА  ЕЛЕОНОРА

Не знам дали съм ти казвала, скъпа Михен, че за деветте години царуване на сестра ми аз съм посещавала България три пъти, без да броим  пътуването ми за погребението й. При първите ми две гостувания бях посрещната като коронована особа и в моя чест  по заповед на Царя се  даваше бал, организираше се военен парад и музикална вечеринка ,  блюдата се  поднасяха в известния сервиз на Мария Антоанета  - черно, лилаво и жълто -, а менюто се изписваше на  лилава хартия със сребърен кант.

При третото ми посещение през есента на 1912 година обаче никому не беше до спазване на церемониала: като началник на скромна макар санитарна мисия аз още на софийската гара получих направление от Главната централа на Българския Червен Кръст и заедно с моите хора се отправихме към южните части на страната , някъде около град Стара Загора. Там почти се сляхме с екип на Виборгската  червенокръстка община от Санкт Петербург и по тази причина имах шанса да окажа неоценима - както после ми бе съобщено - помощ на тежко ранения граф Брюс, Виктор Георгиевич. Помниш го - оня фукльо, който при едно от гостуванията ни в Петербург бе казал за Елеонора, че имала навиците на генерал от запаса.  Та същия този  надут пуяк  и авантюрист се бе представил в българския дворец като кандидат за доброволец във войната за обединението на братята-българи, а всъщност, използвайки  подпечатаните от дворцовата канцелария документи и разрешителни, бе  следвал една своя налудничава заблуда, но за това друг път.

С Ела успяхме да се видим едва на втория месец от войната. Преди това си разменяхме кратки бележки, предавани чрез  транспорта с  ранени, който тя изпращаше от полевата болница към вътрешността, където бе настанена нашата мисия.

Срещнахме се на 20 ноември, по време на примирието след Чаталджа. Изглеждаше зле, оплака ми се, че често усеща болки в стомаха, лекарите предполагаха гастрит, но тя си внушава, че болките са резултат от преумора и че една почивка в любимия й Евксиноград ще й върне силите. Дълбоко в себе си Ела  вярваше, че всеки човек е  лично отговорен за своето здраве.

След тъжната й кончина, при  описване  личните вещи на  Нейно Величество  Царица Елеонора Българска, бе намерена папка, грижливо обвита в кремавата  хартия на Дворцовата канцелария, подпечатана с личния печат на Ела и с адрес: „За Нейно Височество принцеса Елисавета фон Ройс-Кьостриц”.

В папката се оказаха изрезки от вестници и десетина листа от ученически тетрадки  ( някои с редове, други с квадратчета) - повечето измачкани, изпълнени с думи, написани с молив, и само едно - върху бланка от щаба на Двадесет и четвърти  на Нейно Величество Царица Елеонора  Черноморски пехотен полк, както личеше от познатия  вензел „Е”.

Не разбирах смисъла на написаното, но докато чаках звънеца за обяд, прелистих  папката с надеждата да намеря някакъв знак от сестра ми, обясняващ  странния подарък. Ти знаеш  колко романтична и сантиментална можеше да бъде милата Ела и  как, съзнавайки този свой недостатък, се стараеше да го държи под ключ.

И го намерих: грапава бяла хартия с червен кант  и полегатия  леко сплеснат почерк на Царицата - „ Това, скъпа Зизи, е тайната част живота ми!”

На обед същия ден ми представиха скромната свита, аташирана към особата ми за времето на моя престой след погребението: доверена дама и адютант, който  толкова приличаше на милия Марк, покойния граф Оспени,  че си обясних  болезнената привързаност на Ела към него и приех за истина онова, което европейските вестници писаха: че Нейно Величество лично се била грижела за ранения си адютант, настанила го била  в палатката си, хранела го с лъжичка и собственоръчно го обслужвала в най-деликатните му естествени нужди. А той, милият, дори не е подозирал, че е само едно копие…

Дамата -  Жана - по-късно прояви  трогателна готовност да преведе писмата на френски, така че ние с тебе ще можем  сега да ги четем и да се дивим.

* * *

Eто ме отново в София.

Заедно с колегата Людовик  Нодо от „Ла  журнал” ние изпращаме  на юг последните доброволчески части - предимно голобради момчета от  гимназиите и прехвърлили  билото на живота си старци, трогателно въоръжени  с пушки от своята младост, когато са защитавали  връх Шипка  във войната  на Русия срещу Турция.

Но  днес искам да кажа на уважаемите ни читатели  нещо за българската жена, за тълпите млади и не само млади българки, които ежедневно  се трупат пред бюрата за доброволен санитарен персонал, готови на дело да покажат своите милосърдни чувства и познания, дето това стане необходимо, без стеснение от времето, мястото и разстоянието.

Госпожиците от Червен кръст. Едни от тях са млади - на 14-15 години, но готови в същия час да заминат  при битката заедно с бащите и  братята си. Българската жена не остава чужда на трагичния час, който преживява народът. На примера, който дава Царицата се отзоваха жените на министрите, на депутатите, на професорите, на учителите, на обущарите - всички с ревност, която учудва, се втурнаха да бъдат полезни на България. Специално за госпожи министершите  и със средства на Царицата в Двореца бе опразнено огромно помещение,  а после запълнено с шевни машини и платове - там ежедневно, а и нощем,  госпожите шият най-нужното за войската: ризи, чаршафи, партенки, възглавници. Виждам още как други,  не по-малко самоотвержени жени, се жертват да гледат болни в училищата и казармите, които са обърнати на болници, да тичат в благотворителните комитети, да четат на ранените, да облекчават мъките на душата - те са истински сестри на тези, които се сражават. А някои от тях, отнесени в своите най-хубави чувства, пишат отлични поеми за храбростта на българския войник.

Слава на жената, която се предава на такава дивна служба в името на Отечеството си.

                                                 Romain Joris,  „La  Gazette de Lоzanne“

* * * 

                                                                           Гр.София

                                                                           Двореца

                                                                          За Царицата лично 

Ваше Величество,

Към вас се обръща с надежда  за помощ една кахърна  и озлочестена майка, дето се страхува за живота и доброто име на дъщеря си.

Още щом вие  обявихте, че в града ни ще откривате   курсове за самарянки  и за медицински сестри, мъж ми  Ставре рече: дай да запишем  наша Седефка, тъз година самрянка, догодина сестра, третата година - докторка. И я записахме, че и аз се турих да уча заедно с нея, щото  училището им бе вечер, а къщата ни е далече, та да се не плаши детето да се прибира само по тъмното. Нищо не научих аз, но дъщеря ми завърши с диплома и значка и ние с мъж ми дадохме гощавка на цялата махала, дето че имаме половин докторка у дома си, а после  де що си имаше болен  в квартала все мина през дома ни  да го посъветва Седефка как да се излекува. А после като тръгна да се води войната  и като рече момичето ни да върви подир войската и да спасява хора от смърт, аз не че не съм плакала, ама плачех все на скришно, щото знам, че за това е учила и щото такава е твоята воля, Царице. И братов ми син Панчо и той тръгна да се бие като доброволец. Изпратихме ги и ден и нощ ги чакахме да се върнат. Но как ги дочакахме , сестро! Панчо ,братовият ми, в гроба, а мойто момиче - в срам и позор…

Щото си ни ти учила, Царице, че  плененият  чужбинец трябвало да се гледа като да е българин, щото той също бил човек и като всеки човек  търпял мъки и болки. И моя Седефка като първа отличница-самарянка  си я пратила да превързва ранени от онез, дето преди падането на Одрин са стреляли срещу братов ми Панчо и са го убили. Панчо в земята, убийците живи. Че и добре гледани. И тъй наща момичка да вземе да се залиби с един от онези, дето са затворени зад мрежи с бодлива тел. Докато го привързвала, сама се привързала къмто него. Турчин, Царице. Враг наш и  върл друговерец. Ама хубав бил, ама за учител бил учил и копринени чорапи носел, ама нам как тъжно гледал и нам как тъжно охкал… Каква е тази пуста любов, дето ни сродява със зверове! Щото те на милия ми братов син извадили очите с джобно ножче, а китките на ръцете му отсекли и тъй го захвърлили в калта на полето , та го намерили самаряни, но не можали да го спасят, щото му била изтекла кръвта. А мойта несвястна Седефка си иде една нощ - презнощ си дойде, Царице, да ни зарадва с най-тъжовната вест - иде си, реве и вика: „обичам го и с него оставам зад телта до края на живота си, само генералът да даде разрешение.”

Щях да умра, Царице, щях да се фърля у Искаро ..

В тебе ми е надеждата, Ваше Величество! Кажи на генерала, че ягне курбан ще му сторя, само и само да не разрешава на оногова  зарад любов и женитба да излезе извън бодливата тел, щото влезне ли ми в къщата,  три пъти наведнъж ще го затрия: отрова във виното му ще сипя, с въже ще го удуша докато спи и сърцето му с ченгел ще извадя… Тъй му кажи, Царице. А за нашата хубостница не бери грижа. За косата ще я влача, докато я завлека  горе до кошарата, там ще я вържа о дъба  и само хляб и вода ще й давам, докато й мине и меракът и чудото.

Спаси ни, Царице! Ти дето си толкоз народ спасила , имай милост и към нас и към резила ни! Щото не е време сега ни за либене, ни за галене, а за срам, страх и  молитви!

                                          С поклон пред тебе и семейството ти аз, Гюргена Ставрева, майка злочеста.

* * *

Българите  ненавиждаха силно врага си, а го презираха още повече. Патриотизмът, който ги въодушевляваше в началото на войната, съответстваше на една действителност, осезаема, видима, конкретна, интересуваща всяко семейство, всеки индивид. Този патриотизъм не беше идеология, той беше един вид патриотизъм, израснал в сърцето на всяко дете веднага щом то е достигнало възрастта, в която може вече да разбира ужасните разкази на бащиното огнище. Изгонването на турците от Македония беше неизбежна, необходима задача и всеки български гражданин беше убеден, че неговата страна не може да има за дълго време нито мир, нито равновесие, нито действително процъфтяване, докато великото дело не бъде свършено.

Войната в Тракия беше война на две раси, беше война на две системи, война на отмъщение. Тя съвсем не беше религиозна война. Да кажем по-ясно: Българският войник не се сражаваше за Бога и макар да уважава царя си, не се сражаваше също и за него. Той се сражаваше само за нацията.

                                            Людовик Нодо, кореспондент на „Ла журнал”. 

* * *

                                                          До Нейно Величество Царица Елеонора.

                                                           Болницата  на Нейно Величество

                                                           в  Пловдиив

Ваше Величество,

Моля, позволете ми още веднъж да честитя именния ден на Ваше Величество и  от името на  храбрия офицерски и войнишки състав на   Двадесет и четвърти на Ваше Величество пехотен Черноморски полк да Ви пожелая  несъкрушимо здраве и несекващи сили още дълги години, за да се радвате на всенародната признателност и любов, на която и днес сте  светъл образ, както това  вчера показа и  празничният парад, в който подшефният на Ваше Величество полк, въпреки бурята, болестите  и близостта на  бойната линия, мина със  стройна стъпка и бодър възглас в прослава на Ваше Величество.

Като стажант-полкови лекар на подшефния  Ви полк бързам да уверя Ваше Величество, че ни суровите природни бури и снегопади, ни някои временни отстъпления  от плановете на Главнокомандващия не  накърняват бойния дух и  настъпателна готовност на бойците от полка. Но като всеки млад българин, който милее за род и родина се смятам обязан да запозная Ваше Величество с условията, при които живеем  и се сражаваме повече от два месеца.

След неуспеха при Чаталджа  ние вече имаме срещу себе си опасна четириглава ламя:  противникът, болестите, гладът и упадъкът на дисциплината.  Холерата коси наред.  Цялото село Тарфа, където сме разположени, е натъпкано с болни. Войниците мрат денонощно. Заразата се предаде и на населението, което предпочете да избяга от къщите си, за да не бъде карано да копае гробове на покосените от болестта. Огъна се коравият наш войник и неговата мощ.

 Епидемията стопи хората и бойната стойност на полка пропадна. - изгледът на войниците е покъртителен. Те всички са обзети от безразличие и всяка работа им се струва напразна. Днес постъпиха болни 230 души, 18 от тях починаха. Не разполагаме с никакви медикаменти. Лекуваме холерните с преварена вода и чесън, но скоро и чесънът ще свърши. Писмата ни до Централата на Червения кръст остават безответни.

Не по-малко ни изтощава и гладът. След като подвозът откъм тила бе намален и забавен, ние се принудихме да  използваме за храна падналите от изтощение, но все още живи коне. Сега вече и коне нямаме.

Но дори всеобщото униние не попречи на частите  да празнуват въодушевено  именния ден на Ваше Величество, ободрени от богатата почерпка, която благоволихте да им изпратите.  Аз лично успях да опитам само шампанското, а господа офицерите заделиха за себе си касите коняк и шоколад. На войниците бе раздадено месо, бял хляб и  ризи, за което те с благодарност викаха до небето: „Да живее Царица Елеонора!”.

                                    Присъединявайки се с цялото си сърце към този  им възглас, оставам предан  на Българската  Корона и лично Вам!

                                      Кирил Михалчев,  Висше медицинско училище в Монпелие, стажант-лекар.

 8 февруарий  1913 г.

с.  Тарфа

* * * 

                                                               До  сестра милосърдна Елеонора,  

                                                                Двореца в София.

Ваше Величество ,сестро Милосърдна,

Аз съм една от  онези  безименни българки, дето се втурнаха  на крилете на радостта да помагат с каквото могат на нашите братя-храбреци като  споделят и облекчават мъките и скърбите им във войната. Но ще напиша и името си, защото са тръгнали едни клюки и сплетни, които очернят майчиното ми лице пред моите деца и бъдещи внуци.

Името ми е Станка Цветанова и само една буква ме отличава от онази жена Санка Цветанова, дето влезе в устата на всички болници и самарянки със своето поведение и  разпасани обноски.

Родена съм в Свищов и там съм омъжена, имам трима сина, до един невръстни и мъж ми е болен от охтика, та не можа да влезе във войската и, да не се срамуваме пред града, аз тръгнах да бъда полезна на България с каквото мога. Пък и в комисията, дето набираше санитарен персонал, обещаха, че всяка самарянка катадневно ще получава по два лева и половина заплата, което прави една добра сума, и се надявах да я изпращам на мъжа ми,че да отгледа с тез пари децата, щото децата и във война  растат и се нуждаят, и поне веднъж месечно да си купува мъжът ми по един илимон, защото докторът каза,че трябва да яде  илимони и мед против охтиката.. Няма да дотягам на Ваше Величество сестро Милосърдна с големите мъки и теглила, на които бяха подложени повечето самарянки и болногледачки, сигурно вече сте засипани с писма и жалби  от други изстрадали жени. Щото нас самарянките от българските полеви болници ни имаха за работен добитък и ни пращаха на най- опасните места, та с чанта през рамо и лента с червен кръст на ръката да влачим в калта тежко ранени и ги влачихме де на ръце, де на гръб, докато ги чувахме, че дишат, а секнеше ли  дъха им, ги оставяхме, прекръствахме ги, казвахме кратка молитва да напътим душите им и да се те не лутат из небесата, и покривахме лицата им тъмните с бялата си самарянска забрадка. Няма да казвам колко забрадки съм оставила  по дирите на войната. Само ще река, че колкото са белите в онези  калища, толкоз са черните по  белите ни  мегдани. 

Но за друго ви пиша, сестро Величествена. Моето горко име бе забъркано в една срамна работа, за която ни мисъл съм имала, ни що-годе постъпка. Когато падна Одрин и като дойде вестта, ние всички от персонала на полевата болница, а и по-здравите болни се хвърлихме да скачаме и да пеем Шуми Марица, щото си мислехме, че падне ли Одрин, свършва войната. И тогаз  началникът на болницата тръгна да ни прегръща, а мене, не че съм хубавица или нещо разпътна, взе та ме целуна. Туй не бе скришно, нито любовно целувание. А една сърдечна прегръдка от радост и избавление. Но туй всинца видяха и като ме емнаха, че съм била ближна на  доктора, че нощем съм му носила чай  и двамата сме се криели зад платното в операционната да пием чая, че денем все съм се прозявала от недоспиване, но това недоспиване не било патриотично, а  по други причини. Плачех и се кълнях в децата си и тоз позор може би щеше да отмине, както и други клюки и сплетни отминаваха, но по същото време  се разнесе скандала с онази жена, от която ме отличава само една буква в името.. И хората от бързане ли, от злоба ли, казаха,  че двете сме били една и съща персона и че аз, макар да знаеха, че  мъкнех трупове из трапищата на войната, съм била  станала либовница на началника от австрийския лазарет,  и  на коменданта на Лозенград, та нощем съм жувеела в града  в стая с меки мобиле и съм имала прислужница гъркиня, пък то истината е, че аз  самата съм била прислужница на г-жа Кириеко в Свищов и може би да съм казала на някого за това, та после  ми го притурят като вина, то по време на мъки и бедствия хората какво ли не си съчиняват, за да  избегнат от мислите си за теглото и скърбите.

Невинна съм, Ваше Величество, Сестро Пречиста! Невинна и неповинна!

Уволниха ме без да ми дадат и лев, със скъсани обуща и без чорапи ме натириха да се връщам в дома си, без стотинка барем за хляб по пътя, само с открит лист и едната черна мълва, дето  ще стигне в Свищов преди мене.

Кланям ти се и ти се моля, Сестро Височайша, не за пари ти се моля или за  значка и благодарност, а за отмиване на калта от името ми. Ако ти ми дадеш бележка, че съм почтена и съм била честна в своята работа, аз ще я скрия в раклата  при чеиза си и колчем някой рече да ме срами или  ковлади, ще извадя бележката  с царския печат и ще съм с открито чело пред челядта си до девето коляно.

Само за туй те моля и само на Тебе се уповавам, Майко народна!

Ще чакам оправдателното ти писмо, както Богородица свята е чакала благата вест! И всяка заран ще се моля на Бог за тебе и за  свършека на войната. 

                                                      Целувам полите на милосърдната ти дреха и се катадневно надявам! 

                                                         Станка Цветанова, самарянка и  безименна българка.

* * *

                                         Чрез г-н Председателя на Народното събрание

                                        д-р Стоян Данев до народните представители:

Господа,

Позволете ми сега да изкажа моите най-топли и сърдечни сърадвания за всичко, що България направи миналите няколко месеца, както и за високото и красиво качество на гражданственост, показана от нейния народ, от най-високия до най-малкия. Това бе един възторг за целия образован свят, да видим начина, по който българските мъже и жени се отзоваха на позива, който им се направи -  жените не по-малко от мъжете.

Вие изнесохте един тежък товар през тези месеци. Той беше не само ваш товар, това беше товарът на цялото цивилизовано човечество и вам последното дължи признателност за стореното.

Аз се радвам още повече, където мога да заявя, че градът Одрин  трябва да бъде ваш. Аз се надявам, че няма  да се позволи да се извърши нещо, което би заличило този велик акт на правда на вековете.

Когато напастта на турското завоевание падна върху Европа, Одрин стана столица на завоевателя цял век преди Цариград да бъде превзет; и сега, колко е хубаво, когато изгубеният през XIV век за цивилизацията град ще трябва чрез храбростта на вашия народ да се повърне на ХХ век пак на цивилизацията.

С всички добри пожелания като ви уверявам в неизменната ми вяра във вас, аз съм Ваш искрен:

                                                                Теодор Рузвелт

( в. „Народни права” бр.24, 30.I. 1913 г. )                                               

* * *

Царице честита, бог и светците му да те благословят с дълги дни и  добро здравие за тебе и домашните ти!

С туй мое писмо ида да ти кажа и да те замоля да пратиш два крака, ама и двата да са десни, та с единия момчето ми да ходи на нивата, а другия да си го има за свят ден, за на  хоро и, дай боже, за сватба.

Отец Филев, дето ми е братовчед, рече,  по вестника било написано, че ти царице, си купила ръце и крака за инвалидите от войните и ги подаряваш на войниците си за коледа, ама и да не ги подаряваш, аз козата ще продам, но барем един крак на сина си ще купя, щото му е време да се задоми, а как да стигне олтара, като е сиромахът от граната  откъснат до едното коляно, а и коя ли ще го мома залиби, като е тъй нецелокупен. Майка му, клетата, като видя как го носят на ръце като труп, не  изтрая сиротата , гътна се и издъхна. Остави ни двама мъже в  къщи, единият  стар и  нефелен, другият млад, ама наполовина от войната отнесен.

За пари няма да се кахъриш, аз пари ще намеря, ти само прати краката, щото комшиите напират за годеж, то и тяхното момиченце куцичко пада, тамън да  си не намират махна с моя син.

Пущам писмото и минавам през черковата да запаля свещ за здравето ти, царице , и за памет на сички български момци, на които веке никой с нищо не може помогна, освен с молитви за душите им.

Сполай ти за добрината и не ни забравяй, ваше величество!

                                                     Дядо ти Съчко, гайдар от село Барата, дето  се не знае Плевенско ли е или Ловешко, щото е баш на самата им граница и само кога придойде Чернялка и пречупи моста, селото се  разполовява и всяка околия си взема нейната половина от къщи, добитък и данъци и тъй докато закърпят моста, ама тази година още не са го закърпили, та засега се падаме в Плевенско.

* * *

                                                            Царице на България,

Как да ти благодаря и как да ти кажа кой съм ваше величество като ние бяхме хиляди и наводнихме българската земя като един бездомни прелетни птички завърнали се в родния край и вие ни посрещнахте  нахранихте и приютихте и като с божия десница избърсахте сълзите от очите на децата ни и страха от душите на нас възрастните.

 Аз съм оня Димитър Постолов  дето  съм се бил под байрака на  Втора Серска дружина на славното и храбро  Македоно-Одринско Опълчение, байрак,  извезан лично от благочестивите ръце на ваше величество, под това знаме съм се клел , пред кръста му и пред буквата Е на върха му и пак заради вярната ми служба подир ме запряха в зимника на Сереската девическа гимназия и там ме клаха заедно с други мои другари, но тъй и не ме доклаха, та се измъкнах изпод труповете на мъртвите и кое-как минах през Якоруда да забера челядта и ти ме видя как на гръб носех немощната си майчица, а  най-малкото си дете носех в торба, окачена на шията ми и ти ни посрещна в Пазарджишката болница и  рече настанете ги и първо им дайте да хапнат, а детето така и си спеше в торбата  пък жена ми  трудната, баш тогава се усети че ражда и ми донесе близнаци и те ваше величество са истински българи  щото са родени в България а не като нас пришълци  дето и тук ни имат за чужди и там откъдето бягаме ни смятат за чужди

 Добре сме ваше величество, настаниха ни в  махалата Слатина, дето е като квартал на София,  имаме стаичка и дърва за зимата ни раздадоха едни хора от  оня комитет дето се казва царица елеонора  а аз зафанах стария си занаят кундурджия съм, то днес никой не купува ново но за кърпеж се намират чепици па и домакинята ми Хрисанка намери работа в голямата перачница дето ти лично си я отворила  за препитание и прехрана на нас горките бежанци-беломорци.

Из народа се чува, че нещо не си добре  откъм здравето, ваше величество, та с жената и с децата ще идем в неделя на църкова да се помолим за тебе и да кажем на бог какво си добро  сторила на клетите нас та да ти го той върне двойно и тройно  щото бог никога не пести доброто когато има за какво да го праща

Живей царице и бъди здрава ,ваше величество, за коледа ще ти натъкмя калеври от солунска мешина и битолски гьон, да носиш и да ни споменаваш както ние тебе те споменуваме, докато те носим в сърцето си, а и  завинаги дорде имаме внуци и правнуци 

                                                 Семейство Постолови и най-много близнаците Ясен и Явор, бъдни войници на  майка България - до нейно величество царица Елеонора с поздрав!.

* * *

 Ваше Величество, елате!

Елате и ни спасете! Румънците убиха моята малка Елеонора, Ваша щастлива кръщелница! Първо отсекли главичката, после проболи и сърчицето! Жена ми от мъка полудя и се хвърли в кладенеца. Ваше Величество, спрете тази касапница! Из Добрич се търкалят трупове, окупаторите съсичат старци пред очите на децата им, изнасилват момичета и отвличат жени; всички най-учени хора в града са примамени уж за някаква справка, а после затворени в казармата, пребити от бой и откарани в Букурещ. Върволици от млади мъже по понтонен мост се отвеждат в Румъния, а оттам  в Молдова. В село Сребърна румънски военен отряд арестува всички мъже и ги разстреля някои на мегдана в селото, другите в гората . Избити са и 72 две деца-ученици, затворени в селското училище. Изгорени са и повечето къщи. Запалиха и чифлиците, Изклаха  много силистренци и телата им хвърлиха в Дунава. Гинем, Ваше Величество! Защитете ни!

                                С надежда и мъка: Тодор Георгиев, учител в Добрич.

8 септември, 1916 г

* * *

                                                                     Ваше Величество!

                                                    Елеонора, сестро най-скъпа!

Покрусена от Вашето писмо, вече трети ден Аз не преставам да си задавам въпроса, нима е възможно Нашите два християнски народа и техните синове, свикани под бойните знамена на двете съседни държави да си причинят един на друг такава мъка и толкоз скръбни злощастия!

Войната е най-подлото човешко изобретение и Аз, както  знаете, винаги съм се старала да умолявам Негово Величество Краля  и Мой съпруг да намира  хуманни средства , решаващи както вътрешните, така и външните конфликти, възникнали между обичната ни Румъния и нейните уважаеми съседи.

Не съм забравила Нашата сърдечна беседа при любезното Ви посещение у нас, когато и двете единодушно се съгласихме, че политиката не е женска работа, и че ако Ние, коронованите Съпруги, се намесваме в нея, то е, за да предотвратим скърбите, а не да ги после оплакваме.

Скъпа сестро,  като успях  все пак да преглътна сълзите и огорчението си, аз помолих Негово Величество Краля да  поиска обяснение  относно достоверността на фактите, с които Вашите поданици са Ви запознали и които  Вие така развълнувано ми съобщавате.

Негово Величество бе любезен да ме успокои, че наистина в Добрич е имало задържане на  малобройна група  граждани, които са били поканени да последват  органите на сигуранцата, за да бъдат изяснени някои причини за възникнали кражби и други нарушения в градската администрация, което обяснява факта, че в групата са преобладавали господа народни представители, общински служители, адвокати и учители.. Господата след това са  изпратени в Букурещ за доизясняване на обстоятелствата,  след което ще бъдат върнати. Негово Величество не вижда в подобно деяние на окупационните румънски  власти  никакво незаконно посегателство върху елита на добруджанския град, както  този акт е бил изтълкуван в българската преса. А колкото до обвинението, че  в някои от селата край Добрич и Силистра имало убити деца и изнасилени  от нашите войници жени, Кралят намира, че това са твърде произволни твърдения. Война е и убити ще има. Войната е смъртоносна коса и тя не подбира по възраст и пол своите жертви. Но заявленията за масови изнасилвания, убийства и опожаряване на цели села в красивата Добруджа са плод на  възпалено от войната въображение на български журналист-патриот, комуто е трудно да приеме  наложената от събитията политическа истина. 

Скъпа Елеонора, както и да завърши тази война, тя не би могла да накърни Нашата сестринска обич една към друга, както и дълбокото уважение, което Крал Карол Румънски  питае към Своя брат и приятел Негово Величество Цар Фердинанд Български.

Войните идват и си отиват, а  династиите остават.

Нека се надяваме  на ума на Нашите дипломати и на благосклонността на съдбата!

И нека се прегърнем  и си простим,  както, надявам се, Нашите два народа скоро ще се прегърнат и ще си простят. 

                                                                   Ваша сестра  Елизабет,

                                                       по Божия воля кралица на Румъния.  

* * *

                      Ваше Величество!

Прелитайки над двореца Евксиноград от Букурещ с курс към Константинопол, благоговейно коленичим в нозете на Ваше Величество и с възхищение целуваме ръка на  най-забележителната жена на днешна Европа , сърдечната приятелка на  свободолюбива Франция и коронован ангел  на приятелския нам български народ! 

              Нека тези скромни цветя говорят вместо сърцата ни!

                            За екипажа на моноплан „Ла Франс” 

                                                                                 Пиер Докур.

 25 октомври 1913 г.

* * *

Да се притечем на помощ на един достоен за внимание и уважение народ, какъвто е българският. На другия край на света, през един океан и континент се намира един почернен и опустошен от войната народ. Един малък народ, който даде 44,000 от най-храбрите си синове жертва на бойните полета и 100 000 ранени и безпомощни в болниците. Един миролюбив народ, който през вековете е устоял на мохамеданските огнени вълни, днес е обезлюден от усилните си борби. Това е България. Нейната Царица и народ апелират към американците да им се притекат на помощ. Европа бе спасена за втори път от тоя малък народ. Борбата беше успешна, но нанесе ужасни жертви.  Да помогнем на тоя народ, който се бори срещу общия враг на християнската цивилизация, жертвайки се да задържи мохамеданските орди в Мала Азия. 

                         В. „New York American” ( Нюйорк,  21 януари, 1914 г.) 

* * *

Идвайте ваше величество по-скоро точка чакаме ви с разтворени обятия и пълни с обич сърца точка  донесете ни  своята доброта и семена от здравец точка

                                       Дамски комитет

                                       в помощ на пострадалите  българи          

                                      Чикаго  

Сестра ми, както можеш да предположиш, Михен, не  съветите на лекарите.

Видяхме се във Виена два дни преди да отпътува за Хамбург, откъдето щеше да вземе кораба за Ню Йорк. Бях изумена да забележа върху лицето й следи от пудра, прикрила сенките под очите. Тя  смяташе употребата на грим недостойна за една владетелка. Погледнах я с леко прехапана долна устна, като в детството си показвахме, че се безпокоим една за друга.

- Да.

- Тогава защо? Дълъг път, морска болест, друг климат, пътуване от град на град при техните огромни разстояния…

- Знам, Зизи. Знам.

- Слава ли те блазни? Та ти и днес си известна по целия свят. Във Франция се прожектира филм за  военните ти подвизи и хората те аплодират, изправени на крака  -  във Франция, която обърна гръб на малката ти нещастна България…

- Народ и държава не са едно и също, Зизи.

- Бях на лекцията на д-р Бертон във Виена. Той говори за войната, за храбростта на българския войник, за хилядите бездомни и безпризорни деца и, разбира се, за тебе и твоя Апел към света  за помощ.. И знаеш ли какво каза накрая:  „Българската царица Елеонора, на която цивилизацията дължи паметник за дейността й, препълнена с дух на благородна длъжност към ближния…”  Залата стана на крака и всички се обърнаха към мене. Аз също станах, но не знаех какво да правя. И когато видях професор Хайнрих Марто да разгъва кърпичката си, аз  също се разревах… Не, не съм точила сълзи и не съм паднала под нивото си, както ни учеше покойната Матилде…Само сключих молитвено ръце и затворих очи…Така приех твоята слава. Мисля, че не бива да заминаваш, Ела.

- Важно е, Зизи. Важно е за България.

- Но това пътуване може да ти струва живота!!

- Животът е съкровище, което трябва да бъде похарчено в името на нещо, което ще надживее  самия живот. Извинявай за патетиката. Знаеш, че не я обичам, както и че не обичам да се пестя. Разбираш ли, животът е нещо, което не можеш да вземеш със себе си на оня свят. Само направеното добро, само благодеянието в помощ на другите, само то ще ни съпътства  в дългата нощ на смъртта. Какво друго имам аз, Зизи, освен  малкото останали ми сили…

- И Царят се съгласи?

- Царят ми благодари. За първи и единствен път в целия ни семеен живот Той дойде в моята спалня, аз вече си бях легнала, взе ръката ми и каза с особен глас:  „Скъпа, знам, че  боледуваш… знам, но се надявам…надявам се да го направиш…Цял живот ще ти бъда благодарен… и аз, и Престолонаследникът, на когото ще оставя България…” 

- Но това са само думи, Елхен ! И на думите Му ти противопоставяш живота си.

-  Последното, което мога да направя за родината си…за родината на душата ми… Моментът е важен, Зизи. Толкова важен, че никаква жертва не може да бъде прекалена. Българската дипломация е на кръстопът. Самият Цар е раздвоен за това, каква политика трябва да следва. Страната има нужда от мир и изцеление на дълбоките рани, причинени  от войните, а от друга страна в Европа назряват събития, които няма да ни отминат… И тъкмо сега ние ставаме обект на  доста оживен интерес от страна на  най-новата световна сила. Неотдавна при Негово Величество се яви  г-н Чарлз Дикинсън,  дипломатическият агент на Щатите в България. Бяхме поласкани да чуем  покана към българския финансов елит да посети Съединените щати за среща със самия Пиърпон Морган и банкерите  Кун Лаб и Ян Къмпси, които са готови да открият свои банки в столицата и  сюкюрсал във Варна. Американската страна допуска възможността за установяване на преки съобщения с  България чрез  параходната линия Хамбург-Америка-Хамбург като се проектират стоянки в пристанищата  Варна, Бургас, Дедеагач, а по-късно и Порто Лагос… Г-н Дикинсън бе любезен да ни предаде думите на държавния секретар на Съединените Щати Джон Хей , че според Негово Превъзходителство  „България е ключът към балканския ребус, без който не може да се реши задоволително нито един балкански въпрос. И че е настъпило времето, когато от досада за дипломатите, българите се превръщат в тематика и район за прогнозистика.”  Не знам дали разбираш, Зизи, че този важен момент трябва да бъде използван…каквото и да ми струва това!

- Каквото и да ти струва това! Ти не мислиш за нас, които те обичаме! И как смяташ да прекосиш океана? С пудра  и руж?

- С кутия хапчета. Онази махагонова кутия, помниш ли я? В нея някога държах  писмата на скъпия  Марк и портрета на баронеса Юлия Вревска.  Д-р Юниц  е мой приятел и му признах, че смятам това пътуване  за мисията на живота си, че  непременно ще го осъществя и че той, ако наистина ми е близък, трябва да ми помогне…

- Как?

- Чрез  обезболяващи таблетки. Само някакви си два-три месеца. Трябва да издържа. Разбираш ли, Зизи, аз съм длъжна да направя това за България. Знаеш ли, едно българско дете обикаля Америка и дава цигулкови концерти, чиито приходи изпраща в помощ на бедстващите бежанци  тук. Как мога да оставя тази малка Недялка Симеонова сама в усилията й да бъде полезна на Отечеството, което е и мое. Ние също имаме на какво да научим онази млада нация отвъд океана. На състрадание ,съчувствие и дарителство. И аз ще го направя. В момента България е оклеветена. В очите на цяла Европа ние сме агресор. Светът ни обърна гръб. Длъжна съм да направя малкото, което мога…

- Сигурна ли си, че ще има кой да го оцени ?

- Само двама: Бог и бъдещето.

- Кога тръгваш?

- В петък.

Малко преди да напусне хотела в Хамбург на път за пристанището, сестра ми усетила непоносими болки. Откарали я в болницата, а след няколко дни по нейно желание я преместили в клиниката Вайденплан.

Когато я посетих там, тя успя да ми каже само “Няма вече здраве за мене.”

Но въпреки това  се съгласи на четири операции за три години…

Н 7 февруари 1917 г.  - преди последната операция в клиниката  - сестра ми  пожела да бъде съставено завещанието й. Всичко, което имаше  като финансови средства тя остави на  болници, приюти за бедни и  на ранените  от войните.

Последния й рожден ден - 22 август 1917 година - прекарах с нея в двореца Евксиноград. Със  сетни сили Царица Елеонора помоли семейството си сумите, предназначени за празничен подарък, да бъдат предоставени на сираците  от нейния Двадесет и четвърти Черноморски пехотен  полк.

После поиска да се видим само двете и ме помоли да отворя  онази  кутия от бял седеф, побрала  единственото бижу, което й бе останало:  годежният подарък от любимия й Марк, граф Оспени.  „Направи каквото трябва”. И затвори очи, като си мислеше, че може да скрие сълзите си.

Сумата за тази  много ценна изумрудена огърлица, принадлежала някога на самата Екатерина Велика,  нашият дворцов ювелир Леон Майер  после преведе по банковата сметка на Българския червен кръст.

В началото на септември  скъпата Ела престана да приема дори лекия пилешки бульон. Една вечер ми каза, че усеща края си.

- Какво точно усещаш! Не говори така! Днес изглеждаш толкова добре.

- Вече почти не ме боли. Не огладнявам, не изпитвам и жажда. Постепенно слухът ми намалява, все по-трудно чувам  гласовете ви или мелодията на тъжната серенада, която моряците ми устройват от залива…Но чувам други звуци. Красиви звуци. В шума на морето долавям думи…разбирам ги, но не мога да ги изрека…Изглежда вече приближавам границата… Съобщете на Негово Величество Царя да  се прибере в България…Той още е в Мариенбад, нали?   С него имаме какво да си простим… И поканете  пастор Гюнтер… изповедника…

На  12 септември сутринта  Нейно Величество  българската царица Елеонора се прости със семейството, със свитата и прислугата си. Прие причастието и с тих, почти неземен глас помоли да отворим прозореца на килията й  и да я оставим да слуша морето.

Смъртта обрича всеки от нас на самота и забрава.
Моето последно желание е,
след смъртта ми
да бъда положена в святата българска земя,
та там да се слея завинаги
с онези,
които, преди да издъхнат, ме наричаха „майко”.
Те са хиляди и всички са мои деца.  

ЕЛЕОНОРА