КОГА РАДОСТ, КОГА МЪКА…
Намерих писмо. Отворено, прочетено, захвърлено. По главната улица в Добрич го намерих. Без плик, без адрес. Надникнах и първите редове се изправиха в сърцето ми. Женски, почти детски почерк. Проста човешка изповед, трогателна. В началото си помислих, че е ученическо съчинение, нещо стъкмено, наготово взето от книгите, от фейсбук, преписано със сълзи на очи. Отпъдих тази мисъл. Стори ми се, че една болка протягаше ръце към близък човек - да му прелее от живота, да го предупреди за изненадите, за клопките. Накрая разбрах, че е разказ на изоставена жена. Търсеше съчувствие и вероятно нарочно е захвърлила писмото. Кой знае! Споменаваше лекомислен мъж, дете заспиваше в скута й, додето разказва орисията си върху белия лист… Не й провървяло. На всеки не му върви. За едни животът е майка, мащеха - за други…
Няма буквално и изцяло да повтарям разказа от писмото. Само няколко реда, под които съм дръпнал червена химикалка.
„Такава съм, плача без сълзи и не крещя, не вия като вълчица, плача тежко, мъчително, в себе си. Усещам, душата ми се тресе и преобръща, думи, мисли, лица бодат с въгленчета като игли най-мекото, най-нежното, тя скимти стресната, уплашена… Чуваш ли душата ми? Скачам към огледалото, взирам се, млада съм, божичко, не съм грозна, хубава съм, живот има у мене, могили от живот, хиляди желания ме разпъват на коне, готова съм на всичко… Но защо ми е толкова мъчно, защо плача? Мисля си, раждаме се, кога радост, кога мъка, добре, но защо трябва да умираме, вместо да живеем щастливо?”
Спряха ме последните думи: защо трябва да умираме… Стреснаха ме думите. Да не би, рекох си, тази жена да е решила да слага край на живота си!? Има такива случаи днес. Отчаяни, млади хора се самоубиват… Дано тази жена да не е потърсила такъв изход от състоянието си. Дано да е намерила пътека, излаз към новия живот. Било, каквото било. Заради детето си заслужава да направи друг избор, нещо добро, нещо красиво. Дано да прескочи отчаянието и да се хвърли в езерцата на детските очи, да намери в тях щастието…
Но да оставим писмото за малко настрана. Ще ви разкажа един отколешен случай. Срещнах приятелка от юношеството, от гимназията. Тъй стана, че се омъжи в последния клас, направо от абитуриентския бал. Чух, че подир месец-два младежът я изоставил и се върнала на село при своите. Но сега, както разправяше, не й провървяло за втори път. Плачеше и през сълзите й чувах: защо трябва да умираме, вместо да живеем щастливо…
„Той дойде на село по разпределение от агрономическия, инак си беше от Търновския край. Спеше на тесен, разтропан диван в канцеларията на апекато. Дрехите му натъпкани в куфар, ризите му засечени, измачкани, за женски ръце плачат. Понеже работех в канцеларията, веднъж го издебнах и занесох мръсното бельо вкъщи. Когато го слагах обратно в куфара, в тила ме удари горещия му дъх. Изплаших се, а то не било за страх. Як мъж, сграбчи ме, целуна ме жадно, олекнах в прегръдката му…” След седмица-две потекъл другият живот - месеци, година. Провървяло й - глътка по глътка въздух, радост и светлина се събирали в сърцето и душата й. Нали е живот на двама, родило се и детето. Черно като циганче, с дълга гарванова коса. На третия месец косата опадала и то побеляло и порусяло. Момиче било, кръстили го на бабата.
„Но у него ли, у двамата ли, не знам, нещо притъмня. Наживяхме се май един за друг, казах му веднъж, бързо ми се насити, омръзнахме ли си… Смееше се, но в погледа му зееха ямички. Падах в тези ямички, скубех косите на непозната жена, която го беше примамила. Вечер той лягаше мълчалив, капнал от умора. Лятото го теглеше все към нивите, все на къра. Сънят го ободряваше - сутринта детето гукаше в очите му, трепкаше с розовите си ръчички и крачета, но той сякаш не го чуваше и не го виждаше… Тъй не ми се живее…”.
