Станко Михайлов

Качих се в трамвая на Халите, а той - нашушкан до покрива. Слънцето пече и препържа, та ни седнал да седиш, ни прав да стърчиш. Отгоре на туй, на студентската спирка се юрна към трамвая още толкова народ, колкото имаше вътре. Накачулиха се някакви момчетии и аз ни напред, ни назад. Другите стърчат кой на един, кой на два крака, аз пък на нито един, щото хората ме крепяха във въздуха. Младоците бръмчат наоколо и го изкарват на смях, пък аз си надувам пискуна отвътре против трамваите, дето са се нанизали пред нашия и му заприщват вървежа. А ме чакаше още много път до последната спирка.
Тогаз трамваят дръпна напред-назад и всички се нарушкахме като крадени ярки в чувал. Едва сварих да забуча крак на стъпенката и взех да въртя ръка около си да се хвана нейде. Барам, бъркам - няма де да се уловя. По едно време напипах някакво копче и за него се приших. Ама си рекох: то, на копче да се крепиш, все едно гащи с конец да връзваш, ами я търси по-здравото! И пак запровирах ръка. Знаех, че по средата на стълбите имаше лъскава дръжка, турена да се ловят хората. Ама - ха иди я намери из тез човешки меса! Пак бръкнах навътре и таман посуках ръка като смок в буренак, усетих, че нещо докопах. Щом го допрях, онуй другото и то се вкопчи в мене. Бре, що е туй, си рекох!
Ръка беше. Закачи се за моята и не ще да я пусне. Коя беше тая ръка и защо ме ловеше, като не знаеше кой съм? После си рекох: и тя е заблудена като моята, кога преди малко от копче диреше помощ, затова трай си. Пък може и да е някое дете, и то тръгнало за хората да се лови от страх да не го смажат в блъсканицата. Дете ще да е, дете, пак си рекох. Щото ръчичката беше малка, крехка и тъничка. Домиля ми. Тъй хубаво ми стана, че чак душата ми проплака. То аслъ откога не бях се допирал до детска ръчичка? Моите двама сина като биволи пораснаха вече, ама ни единият се жени, ни другият се забулчва.
- Жени - викат - днес бол, бе тате. Що да се женим! Една повикаш да ти сготви, друга да ти ошета, трета да те изпере, пък четвърта само сладки ти пече и със сладост те приспива. Къде ще намерим такъв живот? Пък ако се оженим - викат, - потоп не ти трябва. Щото жената пристъпва ситно, докато ти тури ярема. После ще те натика на най-долното човешко място, че да не можеш да разбереш от кой свят си дошъл, освен, че ще те люти от заран до вечер. Че днешната жена - викат, - наречеш ли я съпруга, две яйца няма да ти опържи. А за кавалерски салтанати жив те одира. И хем по нищо няма да разбереш ти ли си й законният мъж, или колегата, с когото все по събрания ходят и все взаимно се заседават до мрачина…
Прави ли бяха синовете, бъркаха ли - не знам. Но откак майка им се помина, горката, а те изхвърчаха от къщи, душичката ми смъди за живинка. Легна-стана - все сам. Ида на работа, върна се - пак самичък. Да имах барем внучета - да ми подслаждат самотията и да ми радват очите. Ама късметът ми бил такъв, пусти опустял. Вдовишки…
Та, докато се умилявах, кога ме хвана оназ ръка, усетих по едно време, че взе да ме стиска. После ме отпусна малко и пак ме стисна. Ей, рекох си, миличкото, страх го е. Плашливо ще да е по сърце туй дете, че го е страх да не се катурне. А трамваят - дръпне, спре, дръпне, спре. И оназ ръчичка пак ме стисне, пак ме отпусне.
За чудене работа!
Не ми прилича на страх туй нещо, ама де да видим. Щото тъй ме стискаше едно време моята булка, кога се водехме като мома и ерген. Пък таз уж малка, детска ръка изглежда, а стискането й като на голяма. И докато си го помисля, ръката взе да се гуши у пръстите ми като шийка на гълъб. Да си призная, хептен се разтопих от тази гальовност. Че то в моята самотия сърцето не само за внучета тъжеше, ами и за женска ръка…
И ето я сега - в моята поникна. От самото небе сякаш беше бликнал горещ извор, та цял ме заля. Плискат се по жилите ми топлите капки, чак очите ми замрежват. Не беше ръка туй, а сякаш перце ме пригалваше - меко, пухкаво, гальовно. Усетих вече, че не беше дете, а момичешка милувка, разпукана за обич. И хем се срамях от тази чужда ласка, не за мен отредена, хем я оставях да си излее обичта. Че ласката е като пиленце - не всякога каца и не на всяко сърце. Кацне ли веднъж, трябва и ти да я прикъташ. Иначе, усети ли сърцето ти ледено, ръката - изстинала, плашливо полита и побягва. Та, не щях - право ви говоря, не щях да стресна таз заблудена птичка с корава и студена ръка, та прекършена и наранена да я прогоня. Затуй стоях. Като крадец, уловен на място с краденото. Залепи се ръката ми в нейната и да мъчех вече - не можех да я отмахна. Никой не ме беше милвал тъй досега. Никоя ръка не се беше докосвала до моята тъй гореща, както тази. За пръв път изпитвах това неземно чудо и ако имаше как цял живот трамваят да върви и таз ръка да ме държи, пак нямаше да ми додее.
И щото вече се замаях от туй блаженство, взех, че и аз я погалих. Тогава сякаш два пламъка запращяха от един огън и от едно огнище. Аз нейната ръка с милувка зажарих, тя - моята. Вплетоха се двете ни длани като върбови клонки и нямаше сила да ги раздели.
Тогава трамваят изведнъж се закова. Стигнал беше моста с орлетата, вратите издрънчаха, спирачките изскрибуцаха и напред-назад - всички се размърдаха. И колкото по ни тикаха и блъскаха, толкоз ръцете ни по-яко се улавяха. Взеха да ни бутат по-силно и да ни викат да сторим път. А ние като на инат - не чуваме и се държим. Хората пак завикаха, а аз стоя насред път и не мога да мръдна. Щото река ли - ще се скъса веригата, ще угасне огънят и изворът ще пресъхне. А тъй не ми се ще да затъпча пламъка и в мътилка да го удавя. Тъй, че душата ми чак приплака като си помислих, че нивгаш вече няма да кацне перушинката в дланта ми. Нейсе, калабалъкът се поразреди и ръката, дето ме държеше досега и аз я стисках, се разголи и я видях цялата: малка, тънка, нежна. А като погледнах още по-нагоре, дъхът ми спря. Беше момиче - красиво като див трендафил.
То не ме видя. Беше вперило очи в момчето си, което стърчеше на по-горното стъпало.
Сбъркало беше ръцете ни в навалицата.
Вярно, и аз сгреших. Не биваше да поемам длан, дето не ми е дадено аз да държа. Но нали рекох одеве: дожаля ми. И достраша. Да не би да стисне бучка лед, кога порече обичното си момче да хване, та после и на огън да грее леда, той се топи, а не топли. Затуй се оставих. И защото такова нещо не бях изпитвал в моя вдовишки живот.
А момичето къпе очи в умиленото лице на своето си момче.
Натрупаха се нови хора наоколо и пак затулиха ръцете ни. Можех да си продължа пътя до крайната спирка, впримчен от тая ръка. Можех, но вече сърце не ми даваше. Защото си рекох: каква ли кървава капка ще се сбере в дивия трендафил, ако открие измамата?
Затуй пуснах ръката, разтиках хората и се смъкнах през вратата с гърба напред. Вместо да чакам другия трамвай, хукнах по улицата цял почервенял от срам и резил. Че за моите години ли е да се полъжа и към топлото на чужда ръка да посегна?… Търча и хем ме е срам, хем ми е хубаво, хем ми е мъка. И за мене, и за момичето. И за ласката ми е мъка, дето беше помамила сърцето ми и с перушинка го беше погладила. Само за един миг.
Но тоя миг на цял живот празното беше отнесъл.