ЧУДНОТО ПЪТУВАНЕ В ПРЕБЪДНОТО

Атанас Звездинов

електронна книга

Разказвам ви всичко това, уверен, че не ви се е случвало, но може и да ви се случи. И да ви кажа, че не бива да се страхувате, ако се срещнете с Чудака.

Вярвам ще се уверите, че имам основание да го наричам така.

Винаги гледах да извървя пътя от гарата до селото денем. Бяха четири километра изкачване в красива, но пуста местност. Някога имаше по-пряка пътека, която бе изоставена, защото районът бе изпълнен с валози, карни полета, въртопи, карстови блата, каньони, пещерите наоколо бяха повече от двеста и четиридесет, някои с подземни пропасти. Местността беше пробита и от отвесни пещери и отклонили се от пътеката минувачи бяха пропадали в тях. Затова сега се вървеше по пътя. Особено по тъмно.

Бях излязъл вече на високото, бях се измъкнал от тъмния дол, когато, преди да чуя стъпките му, чух гласа му:

- Не бива да бързаш толкова.

- Аз не бързам…-отговорих, стреснат от внезапната му поява.-Познаваме ли се?- изпуснах, впечатлен, че ми говори на ти.

- Разбира се. - каза уверено той, без обаче да се представи.

Уплахата ми нарастваше, защото долу, зад железопътната линия, имаше психиатрична болница и човекът можеше да е избягал от нея. А беше нощ.

- И не се бой, - сякаш отгатна мислите ми той,- когато речеш, ще се разделим.

- Как така? - искрено се учудих аз - Не отивате ли в селото?

- Аз никога никъде не отивам. По-скоро винаги се връщам и тръгвам отново.

Вече се уплаших наистина.

- Но, бихте ли ми припомнил кой сте вие?

- Аз съм Календарът.

Тогава изгубих и думите и гласа си.

Вървяхме мълчаливо един до друг и не смеех да го погледна. Явно, не беше мой познат и не можех да го разпозная. Какво можех да направя? Бяхме сами на пътя в обсипаната със звезди вечер, в която ни обграждаха само те и скалите. Нямаше как да хукна ни назад, ни напред, пък и нямаше да мога.

Вече бяхме свили към селото, светлинките му се виждаха, оставаше още малко, когато той рече:

- Знам, че като дете много обичаше да ходиш из пещерите, но не си слизал  по тъмно в Проходна, нали? Ела да слезем. Ще ти покажа нещо, което не си виждал.

- Подчиних му се, без да искам, без самият да знам защо.

Отклонихме се от пътя и слязохме в пещерата, която бе точно под него. Знаех я добре. Тя беше висок повече от четиридесет метра скален проход, пробит на свода с две огромни, леко дръпнати “очи”. Сега само от тях струеше звездна светлина и правеше всичко наоколо приказно.

Който не го е виждал, сигурно трудно може да си го представи, но който бе влизал тук, едва ли някога може да го забрави.

Спътникът ми вдигна глава към тях и рече:

- Слез, Боже, да вечеряме!

Винаги ми се беше струвало, че това са очите на самия Бог, но сега, вечер, те бяха особено изразителни.

Отнякъде нахлу светлина и в единия кът на пещерата видях насядали хора. Веднага ми мина през ума, че тук бяха открили следи от кроманьонските човеци отпреди милиони години и техните примитивни оръдия на труда. Тях ли виждах край огъня…Разтърках очи.

Но не. Когато приближихме, видях че всъщност това бяха хора като мен, беше селска стая и облечени празнично, всички седяха на пода, върху шарена черга, постлана върху слама. А трапезата им бе като на Бъдни вечер - боб, ошав, сърми, пълнени чушки, ядки, чесън… на средата вдигаше пара обреден хляб.

Стопанинът стана, прекади “стаята” с тамяна върху палешника, повдигна поглед към свода и повтори:

- Слез, Боже да вечеряме!

После вдигна хляба, разчупи го над главата си и започна да го раздава.

Дали не сънувам?

Тогава за пръв път погледнах своя спътник. Беше строен, красив къдрокос младеж, облечен като римски патриций, по сандали и с преметнат през рамо пеплум. Изглеждаше странно и никак не се връзваше с обстановката. Сепнах се, когато ми посочи с брада хората:

- Бъдни вечер е.

- Виждам. - отвърнах неволно, без да пристъпвам от мястото си. И кой знае защо си помислих, че светлината бе нахлула, защото навън бе пълнолуние.

Хората се навечеряха спокойно, едно момче намери късметчето си в залъка, после всички станаха изведнъж. “За да се измътят наведнъж пилетата през идната година и да не се пръскат от двора кокошките и пчелите.” Помислих го, защото знаех доста за нашите обреди и обичаи.

После бабата излезе някъде, сетих се, че така заплашват със секирата плодните дървета, които не раждат, че ако не родят и тая година, ще ги отсекат. Върна се и прикотка около себе си децата, за да им разкаже коледна приказка. Знаех, че запомнена или измислена, но тя непременно ще е нова. После всички легнаха и оставиха трапезата невдигната, за да има за Бога…

Някъде отдалече са чуваха песните на коледари.

Тържеството на тези хора наистина ме зарадва. И то защото ставаше тъкмо тук, в тази пещера. Досега я свързвах с един не особено приятен спомен. Или по-скоро - представа. Бил съм на половин годинка, когато баба ми, задянала ме в цедилото на гърба си, бе ме скрила тук от преминаващите бомбардировачи. И после едва ме спасили, но не от бомбите, а от двойната бронхопневмония. Така че това място бе влязло в живота ми в самото му начало. И дали защото винаги, когато идвах на село, не пропусках да дойда тук и бях влизал толкова много пъти, имах странното усещане, че животът ми минава през този проход, под зоркия поглед на неговите “очи”. Не го забравях и сякаш се съобразявах с него. Но никога не бях изпитвал това, което изпитвах сега. Имах чувството, че животът ми се е върнал и е тръгнал отново по някаква друга пътека. Която обаче ми беше много позната…

- Коледарите идат! - рече Календарът. - нека ги посрещнем, а после ще те разведа и из другите единайсет пещери, за да се върнем в първата. Сигурно не си влизал във всичките?

- Не знам. - отвърнах,- вече неуверен в каквото и да е, без въобще да го разбирам.

- Няма нужда да ти разказвам, просто ще ти покажа какво има в тях.

Може да се каже, че познавах поне най-известните тукашни пещери. Неведнъж бях влизал в Темна, в Окната, в Голямата вода, в Задъненка, бях бродил из каньона Задънен дол… Но явно сега се случваше нещо съвсем друго?

- Нека всичко мине по реда си. Позволи ми първо аз, Бъдника, да разкажа нещо. - се чу тих като шепот, но ясен глас.

Погледнах натам, откъдето идваха думите и наистина видях между два камъка нещо като огнище. И в него Бъдник - едър крушов пън. В светлото не бях го забелязал, впечатлен от хората на трапезата. Но сега, в сумрака го виждах ясно. Той пукаше и искреше и явно това беше неговият шепот.

Календарът мълчеше, но не изглеждаше да е недоволен.

- Прощавай, Календарю, че се намесвам, че искам да говоря преди тебе. - обърна се към него Бъдника. - Но то е защото ти започваш винаги от Нова година, а тя, както знаеш, се предхожда от коледните празници и народът е приемал за начало на новата година още Игнажден.

И отново се обърна към мене:

- Него наричали нов ден, млада година, млад месец. Смятали, че от него започва Голям Сечко- Големин, месец Януари.

- Прав си, съвсем си прав. - рече младият ми спътник. - Но първо се представи. Моят приятел може да не знае какво е Бъдник.

Знаех, но премълчах, защото усещах че попадам във вълшебна приказка и в никакъв случай не исках тя да изчезне.

- Даа. Аз съм Бъдника - дървото, донесено нарочно, за да гори в огнището през цялата Коледна нощ.

Винаги са мислели, че съм само безмълвен очевидец на радостните надежди и на благословиите за здраве и берекет.

Но не е така.

Аз мога да разкажа за всичко, което съдържа българският празничен обреден календар. Защото съм виждал как става всичко, още когато имах корени и клони. Пък нали и когато угасна, стопанинът ме запазва, за да ме запали и на следващата Коледа. Имам още цяла година, за да гледам…

Тогава се сетих за обгорелия голям пън, който дядо ми така грижливо къташе под сайванта. Това беше той.

- Бях голямо крушово дърво край синурите на няколко ниви. - продължи Бъдника. - На клоните ми връзваха люлки, под тях почиваха сеячи и жътвари, простираха се трапези, пееха се песни…

Отначало мислех, че ме тачат, защото пазя сянка. Малко дървета имаше наоколо. Но после разбрах, че от много отдавна са считали крушовото дърво за пазител на нивата, на детето. Вярвали, че мястото под крушата е непристъпно за душите на умрелите деца, че там децата са защитени от злите сили. Затова на клоните ми връзваха люлки и оставяха децата си в тях. Разбрах и друго - че момите са виели венци от крушови клончета против зла среща. Че пак затова забождали крушова вейка в Гергьовския хляб… Оттогава започнах да се вглеждам и да помня всичко. Пък и бях нависоко…

Слушал съм ветровете и дъждовете, шепота на снега. Корените ми са запомнили преданията на подземните потоци. Събрах много светлина и топлина, за да повярват всички, че мога да горя дълго, много дълго. И да разказвам. Добре, че ме пазят. И палят отново.-рече и пак се посипаха искри.

Моят спътник мълчеше замислен и може би затова Бъдника добави, явно пак обръщайки се към мене:

- И не мисли, че искрите, които разпръснах и разпръсвам, на които всички се радват, са само от напоения зехтинен фитил, който са ми втъкнали и че благовонната миризма е само от тамяна…

Цялото ухание идва от спомена, от това, което помня и разказвам на Бъдни вечер, моята единствена вечер, Първата Кадена вечер…

- Чакай, чакай, ти наистина се увлече. - живо се намеси Календарът. Уж щеше да казваш нещо преди мене, а ти съвсем ми взе думата.

- Нека все пак завърша. Помня докъде бях стигнал. Ще се върна на думата си. - рече той и пак се посипаха искри.

Звездната светлина просветля и ми се стори, че край нас сталагмитите оживяват.

- Говорех за Игнажден. Наричат го още Полязов ден, защото най-характерното за него е “полязването”, прекрачването на къщния праг от първият човек за деня или от първото същество, което наричаха Сполез.

- Ето го там, онова агне, което е заспало край трапезата. - рече Календарът. - То е тазгодишният сполез. Затова и са го довели.

- Да, сполезът може да бъде и животно. - прошепна Бъдника. - Най-хубаво било, ако първо в къщи влезе петелът, кучето или агнето. На него му давали хляб.

Но когато влизал човек…Хората вярвали, че от това какъв е той, зависи дали ще е добра или лоша цялата година. Ако бил добър, честен и работен, го канели и следващата. А пък той знаел, че не трябва да се влиза с празни ръце. Можело да носи само листа, трески или нещо друго, но трябвало да има какво да хвърли в огнището.

Посипвали Сполезът с жито, орехи и сушени плодове или с други зърна, символ на имането и изобилието. Щом влезел в дома, той честитял: “Да е честита Младата година!” Отивал при огнището, разравял го с дъбов лист и благославял: “Колкото искрици има в това огнище, толкова деца, теленца, агънца и пиленца да се народят!” После вземал ситото, сеел наоколо житни зърна, орехи и фасул и пак благославял за берекет. Ето така си пожелавали късмет за новия кръговрат.- завърши Бъдника и този път сякаш разсипа най-много искри. Явно се бе развълнувал.

Стори ми се, че звезден прах се посипа и от свода, от “очите”, които ни гледаха.

- Бъднико, ти наистина разказваш много увлекателно. Личи си, че знаеш много. - като че да го зарадва призна Календарът. - Но нали чу коледарите? Те тръгнаха да коледуват. Ние няма да вървим след тях. Изпуснахме ги. Но искам да покажа на човека Втората Кадена вечер, та да не изпуснем и сурвакарите. Ще го разведа, както съм намислил. А когато се върнем, пак ще си поговорим с тебе.

- Да вървим! - обърна се вече към мене той.

Не бяхме изминали и двадесетина крачки, едва завихме край най големия сталагмит в пещерата, когато попаднахме на втората, на Новогодишната трапеза. Тя вече беше на софра.

Пак се бе събрало цялото семейство. Вече имаше и новогодишна баница с късмети. Ястията тук бяха съвсем различни: сварен петел, половината свинска глава, пресни пържоли… не бяха онези, постните коледни гозби.

Знаех, че бащата беше заклал петела още преди изгрев слънце. Беше отсякъл главата му на прага и по това накъде е подскочил и паднал - навън или навътре в къщи, е разбрал дали годината ще е плодородна. Надявах се да е паднал отвъд прага, защото бе на берекет.

Знаех още, че децата сутринта бяха отишли в гората за дрян. Бяха откършили клонките с най-едрите пъпки и бяха избрали най-хубавата за сурвачка. После, вкъщи, бяха  гиздили сурвачките си дълго и с любов. Бяха ги обкичили с житен клас, цвете, наниз от боб и ошав, пуканки, ситни сушени чушки, малки кравайчета. И с какво ли още не. Но непременно, ако не бяха навили на целите им дръжки, им бяха вързали червен конец и паричка.

Като приближихме до софрата, бащата тъкмо разчупваше питата. Пак над главата си, за да покаже че не е по-голям от хляба. Първо отчупи по залък за къщата и Богородица, отдели ги настрана, и останалото начупено първо натрупа едно върху друго. Благослови го, така да раснат копните през годината - високи и по-високи и после раздаде коматите на всеки.

Върху миндера, постлан с шарена черга, сияеха сурвачките - коя от коя по-хубави и чакаха детските ръце да ги съживят.

На онази, Бъднивечерната трапеза, не видях ястие, което така да ме привлича, както сега ме мамеха месните вкусотии. Неволно пристъпих още по-напред и може би щях да посегна, когато Календарът ме спря:

- Недей! Не бива да се намесваме. Само гледай!

- Но те не ни канят? Не ни обръщат внимание? А уж сме гостоприемни? - засегнах се аз.

- Не ни виждат, затова.

- Как не ни виждат? - искрено се учудих, вече заживял в приказката, която ми се случваше.

- Те са в друго време.

- Но са истински, нали?

- Истински са, но са в друго време и са другаде…

Трудно ми беше изведнъж да осмисля всичко, затова не се и опитах. Приближих само да разгледам сурвачките, когато чух гласа на стопанина:

- Хайде, сурвакарите да си лягат, за да могат да станат още по тъмно! Изгревът трябва да ви завари с много краваи в торбичките.

Децата припнаха да си лягат, минаха покрай нас, дори ми се стори, че едното премина през мене.

Спомних си как утре ще шетат в ранната утрин с най-пъстрата си торба през рамо и най-хубавата сурвачка в ръцете. Очаквани и желани, те щяха да благославят, пожелават, предвещават- все за здраве и берекет. На всекиго - каквото му е нужно. В първия ден на Януари, Васильовден.

А някъде, преди още да е пукнала зората, щяха да се чуват звънците на бабугери - маскираните, богато окичени с хлопки и чанове, с най-различни звънци мъже-сурвакари. Щяха да люлеят какви ли не маски и да плашат с тях. Кого? Злите сили? Лошотиите?

Преди да си легнат, възрастните приканиха свети Васил да си вземе от всичко на трапезата, която щеше да го чака цяла нощ.

Неволно отново се обърнах към нея.

- Какво пак се загледа? - сепна ме моят спътник. - Гледай напред. Ще се спънеш. Стръмно е.

Сетих се, че слизаме към реката. И току преди да излезем от свода на пещерата, на самия й край, видях нещо прекрасно.

На полянката, на която бяхме излезли под звездите, празнично пременени моми бяха наобиколили нещо и тихо припяваха. Не се разбираше точно какво, чуваше се само припевът: “Ладо, ле…Ладо, ле…” Пък и ми бе любопитно какво имаше в затворения кръг, затова пристъпих към тях.

Видях надвесено над медно менче малко момиченце. Беше достатъчно светло и разбрах, че то вади от менчето пръстени. Вадеше пръстен след пръстен и момите напяваха за всяка от тях за какъв момък ще се омъжи девойката, чиито е изваденият накит. Ладуваха.

- Още снощи са се подготвили. - чух гласа на Календаря. - донесли са менчето с мълчана вода от реката, пуснали са вътре пръстените си и са го оставили да нощува под звездите.

- Във водата ли е магията? - кой знае защо попитах аз.

- То не е магия, то е вярване… - отвърна и забърза надолу, та едва го настигах.

- Но ние се връщаме към гарата? - забелязах.

- Връщаме се е неточно. Ние вървим и гледаме. Нали ме питаш за водата? А без да видиш това на реката, не можеш да разбереш другото, което следва.

Наистина се озовахме край реката.

За мое учудване тук бе шумно и весело. И чак когато наоколо се развикаха и видях от водите да излиза младеж, вдигнал в ръката си сребърен кръст, разбрах, че това са Водици, Водокръщи, Богоявление.

- Разбра ли защо те доведох тук? - попита ме младият ми спътник.

- Да. Водата… Да се сетя за пречистващата сила на водата. Спомних си, че това е денят на Светото кръщение, когато Йоан Кръстител е кръстил Исус в реката Йордан. Затова е и Йордановден. Затова се вярва в пречистващата сила на водата. Знам, че това е Третата кадена вечер. Нали на този ден момците ръсят със светена вода хора, къщи и добитък. -рекох на спътника си аз.

- И утре - само рече той. - Но за това трябва да влезем в пещерата.

Докато реагирам, се видях пред нисък отвор. Наведох се и после се изправих. Огледах се. Да. Това беше Темната дупка, с ниския плосък таван, по който имаше черни, саждени кръгове. Легендата разказваше, че това са дъната на котли с жълтици и затова някога, когато баща ми още беше жив, чукахме с чук по дъната им, като се пазехме жълтиците да не се изсипят върху нас. Някога…

А още по-някога, преди милиони години, може би и тук, защото беше непосредствено до Проходна, се бяха крили пещерни хора. Познавах добре широката зала на тая пещера, но не бях влизал навътре, където казваха, че следват пропасти и подземни реки.

- Ела насам.-чух отдалече гласа на моя водач и го мернах в дъното на пещерата.

Приближих и се учудих, защото вместо очакваните нови зали, видях къщите на селото.

Месечината си беше в небето и звездите още не бяха угаснали, а по улиците сновяха мъже, тропаха по портите и влизаха в домовете. Чак тогава забелязах, че носеха менци и други съдове за вода. Гребваха и първо поливаха стопанина, а после по ред и другите от къщата. Личеше си, че ги очакват и не им се сърдят. “Ивановден” - проблесна ми. -”Поливачите”!

Да, така беше. Поливачите поливаха за здраве и да дойдат в дома ти, означаваше, че те зачитат, уважават. Горко му, когото отминат!

Някъде стопанинът само потапяше пръстите си в котлето, другаде гребваше с шепа и я плисваше на лицето си, другаде го окъпваха цял. Но нали беше за здраве! Навсякъде ги черпеха за благословията и ги изпращаха с добра дума.

- Ела, оттук ще влезем във втората пещера! - чух да ме вика Календарят.

- Но нали вече бяхме във втората? - попитах, когато го настигнах.

- Още не сме били… Изначалната, Проходна, е пещерата на декември. Тя затваря кръга. А тук пред нас във втората е Трифон Зарезан. Това е февруарската ни гледка. Ела, ще поседнем под крушата.

Каква круша в пещерата?

Погледнах нагоре - хълм и на него - круша. За миг там се мярна конник на бял кон, вейна грива и препусна незнайно накъде.

- Свети Атанас. - рече календарът. - Отива за лятото…

И понеже наистина се оказахме в съвсем друго пространство, попитах:

- Но как преминаваме от една пещера в друга, без да излизаме от тях.

- А месеците излизат ли някъде? - отвърна.

- Всъщност ние не се движим под земята а се местим във времето? - вече се досещах аз.

- Има ли прегради за Времето? А ти си с мене. - рече, без да потвърди, Календарът.

И аз вече подразбирах смисъла на нашето пътуване.

- И ти си истински, нали?

- Колкото е истинско всичко, което се случва.

Седнахме нависоко, под крушата. Нагоре и надолу все бяха лозя. И по всичките пътеки към тях вървяха празнично облечени хора.

- Това е първият пролетен празник. - рече той. - Хората ще наобиколят лозето си, ще го “зарежат”, ще отрежат няколко пръчки. Ще ги положат до корена, до главината, ще ги полеят с вино.

- После ще гърмят с пушките във въздуха, ще се канят един друг през лозята всеки да опита от чуждото вино и ще се радват на настъпващата пролет. - допълних го аз. - А на връщане, по обяд…

- И ние ще тръгнем с тях. - прекъсна ме той. - Имай търпение.

И наистина, когато всички лозари от селото се събраха на широката поляна, ние слязохме при тях.

Накладоха голям огън и опнаха общата трапеза. Слагаха на нея кой каквото е донесъл: пресна пита, варена кокошка, баница… И пак разменяха бъклиците и гардите, за да разквасят уста и да опитат виното на другия. После засвириха гайдите и лозарите се наловиха на голямо мъжко хоро.

И, както му е редът, дойде най-интересното. Започна изборът на “цар”. Щеше да бъде Цар на лозята само за този ден. Но той знаеше какво му предстои. Знаехме го и ние. “Царят” трябваше да покани всички на гости. У дома, или в кръчмата. И да ги нагости. Затова тръгнахме след тях.

Не бях виждал такова всеобщо веселие отдавна. Може би защото през зимата бяха затворени и сдържани, сега всички се веселяха от сърце, с предчувствие за идващото хубаво време и богати дни.

Влязохме в двора на заможния стопанин. Изтърколиха от избата буре с миналогодишно вино и всички започнаха да вдигат наздравици и да пият до насита за здравето на стопанина и семейството му.

Пак свирнаха гайдите и кларнетите, пак се люшна, вече прошарено с жените и децата хоро, почнаха се отколешни песни… И това продължи цяла нощ, чак до първи петли. Чувах котли и котлета да звънкат като ясни камбани.

Това бе лозарската Нова година. И както на истинската, и на тази най-радостно участваха и децата. Гледах ги как си вият венчета от лози и наподобяват действията на бащите, които съвсем бяха забравили да им се карат. А и аз съвсем бях забравил за Календаря.

- Виждам, виждам, че ти хареса. - рече той, когато отново го последвах.

Но за разлика от развеселените деца, които допреди малко тичаха наоколо, сега минахме край цяла група насядали момичета, които съсредоточено и старателно вършеха нещо важно.

- Какво правят? - попитах Календаря.

- Мартеници. - кратко рече той.

- А защо са само момичета?

- Така се е случило. Ето ги там и момчетата. Съвсем скоро е техният празник.

- Какъв празник?

- Петльовден. На втори февруари за тяхно здраве се коли петле и с кръвта му се напръсква прага на къщата…

- Не знам защо ми се иска по-скоро да излезем от февруари?

- Аз знам. Колкото по-топло, толкова по-добре, нали? Но нека момичетата си довършат мартениците. Имат много работа. Защото всеки трябва да се закичи. Закичват за здраве дори и добитъка. - необичайно се разприказва Календарят, тъй като досега предимно ме оставяше само да гледам.

- Това не го знаех, но пък знам много за мартеницата. - плахо се опитах да поддържам разговора аз.

- Кажи какво знаеш, може пък и аз да съм пропуснал нещо? Нали мартеницата е рядкост, има я само в тази, нашата страна?

- Знам, че е най-хубавото пожелание за здраве, защото е отправено към всички. Към млади и стари. А сега, от тебе научавам, че дори и към животните?

- Дори и на предмети. Мартенички се връзват и на теленцата, на агънцата, за да тичат и скачат. Но и на бялото котле, в което се вари млякото, защото и от него трябва да струи здраве. Връзват се и на дърветата- за приплод.

- Винаги знаеш повече от мене. Но нека ти кажа какво още съм чувал. Чувал съм, че мартеницата всъщност е белия и червения конци. Всичките други фигурки са измислени след това. Именно на двете усукани нишки приписвали силата да пробуждат живота и да пропъждат болестите и бедите. Чувал съм, че и по мартениците се гадае… Но не зная как?

- Така е. Като ги оставят под камък, гледат после какви животинки са се събрали под него. И в зависимост от това предричат плодовитост на пилета, овце или крави. Но защо говорим предварително. Ела да влезем в пещерата на март. Тя е от най-пространните, в която дори могат да препускат коне.

- Говориш ми за Конския великден?

- Да. За Тодоровден. Но преди него има един много хубав празник, бих го нарекъл Ден на благодарността, както го има другаде. Хората по-често трябва да си припомнят, че са човеци.

Странно нещо. За човещина ми говореше той, който сигурно не беше от плът и кръв и битуваше във видимия свят - хартиен. Но искаше да постави в равновесие мен, човека.

Този младеж започна да ми харесва. Беше не само красив, но и умен. Беше не само много начетен, но и добронамерен. Защо се яви тъкмо на мен. Защо избра мене, за да ме води из тези изконни обредни пространства, из Пребъдното…

Защо мене?

Всъщност какъв младеж беше той. Хем млад и енергичен, хем на около четири хиляди години? Съвсем се обърках. Но усещането, че го харесвам оставаше. Чувствах, че му се доверявам. Че ми е приятно да го следвам. Че се разбирахме добре.

И пак така неусетно преградите пред нас се разтваряха и ние влязохме в “пещерата” на март.

Пак не беше никаква пещера а приветлив селски мегдан, от който започваха като лъчи улички със спретнати къщи.

Беше привечер и видяхме как от всички страни на “селото” възрастни и деца влачат клони към един голям огън. Той още не беше запален, а близо до него, на поляната в сумрака, все още се въртяха шумно пролетните въртушки. Сигурно се бяха въртели цял ден, но ненаситните момци и девойки не искаха да слязат от тях.

Питате какво е въртушка? Едно яко, дълго дърво, право и грижливо обелено, закрепено в средата така, че да може да се върти и накланя нагоре надолу. И, разбира се, да не пада. За единия му край се хваща девойката, за другия- момъкът. И хукват да се гонят в този кръг. Въртележката се върти, издига се и се снишава, те не могат да се стигнат, но се радват на хубавата си игра. Край нас се въртяха две, когато пламнаха огньовете. Отнякъде се появиха музиканти. Медните им инструменти блеснаха и рукна музиката на хоро. Младите пуснаха въртележките и се хванаха на хорото. Пламнаха и други клади в различните краища, а децата започнаха да въртят прътите с вързана на тях запалена слама, или както им викаха “уралии”, “олелии” или “оратници”. А най-малките започнаха да хвърлят огнени стрели.

Да, това беше Сирница, бяха Сирнишките огньове. Те се мятаха все по-надалече, за да е по-успешна и по-плодородна годината.

Хорото вече се виеше около най-големия огън и на него се бяха хванали всичките моми и ергени. Всичките, защото се вярваше, че щом го играят, няма да срещат самодиви, самовили, змейове и хали и няма да бъдат примамвани от тях. Когато свърши и последното хоро, хората на групи тръгнаха към къщи. А там… Там вече знаех какво ги очаква. Това, за което ми беше загатнал Календарят за човещината. Прошката.

По-младите щяха да отидат при кръстника и при родителите си, за да искат “прошка” и да чуят: “да ти е простено”. За всичко, което се бе случило през годината. Облечени в новите си дрехи, понесли баница и варено пиле. И непременно- пълно шише с вино. Да си отдъхнат, ако са сторили нещо погрешно. И занапред да тръгнат на чисто.

А на сирнишката трапеза щеше да има и варени яйца и бяла халва, с които щяха и да “ламкат”. Тази весела игра, в която ще се опитат да захапят разлюляното на конец яйце или парче от халвата и да се смеят донасита.

Знаех го точно, бях го виждал неведнъж и затова, когато Календарят ме попита ще отидем ли на Сирнишка “прошка”, отказах:

- Бил съм. Пък и това е много личен празник. Нали знаеш, че прошка се взима от познати.

- Не само. - възрази ми той. - Можеш да искаш прошка и от всеки, когото срещнеш по пътя. Това е едно голямо освобождаване на вътрешно пространство. Но щом не искаш, да вървим по-нататък.

В дъното на пещерата, ето пак казвам пещера, въпреки че знам, че това е само условно пространство, зазоряваше. Наоколо се разтъпкваха, хванати за юздите от водачите си охранени, сресани, накичени със звънчета и мъниста коне. Подреждаха се на изходната линия. Мало и голямо се бе събрало да гледа. И Слънцето току-що изгряваше, сякаш и то  да гледа надпреварата.

Проеча изстрел от пушка и ездачите полетяха…

Земята още беше мокра и скована и затова те се виждаха надалече. Всъщност препускаха, за да покажат как свети Тодор буди с копитата на коня си земята за пролетната сеитба. Препуска и отива при Бога да го моли за лято.

Надпреварата свърши, отведоха конете да се отморяват и тогава започна истинската веселба. Отново край трапезата. Ех тези български трапези…През каквито и премеждия да преминава, колкото и да го мъчи беднотията, българинът пак ще седне на трапезата. Като достоен стопанин.

Жените започнаха да носят обредните колаци и подскачаха по три пъти, преди да ги поднесат. Погледнах въпросително Календаря.

- Защо подскачат ли? - разбра ме той. - Защото още са младоженки и от този Тодоровден вече ще ги признават за булки, за истински стопанки. И отсега нататък ще трябва  да подскачат на дом, на свекър и свекърва. Затова Тодоровден има още едно име “Булкина неделя”.

Домъчня ми, че не ни поканиха и на тази софра. Затова се пресегнах и сложих под мишница един колак със скачащо конче на него.

- Недей!-хвана ме за лакътя Календарят.

- Но нали не ни виждат?

- Не е нужно да те виждат, за да си почтен. - засрами ме той. - Нали ти самият се виждаш?

Оставих хляба на масата и виновно тръгнах след него.

- Е, не се натъжавай. Не исках да те засегна. Но мисля, че всеки винаги първо трябва да  е отговорен пред себе си. И за да те развеселя, ще ти покажа нещо благо.

- Благовец? - възкликнах аз.

- Благовец. - потвърди той. Но сега не ние ще ходим при тях, а ще ги чакаме.

Аз пак примигнах неразбиращо.

- Всъщност знаеш ли какво е Благовец? Каква е благата вест? - продължи той.

- Знам, разбира се. Тогава Господ е вестил на Богородица, че ще роди Божият син. Така е останало.

- Затова ми е приятно да разговарям с тебе. - рече Календарят. Това, което ти показвам, те интересува и те радва.

- Знам още, - продължих поласкан аз - че всичко, което става на Благовец е благо. Каквото се начене. Каквото се посади. Дори и раните са благи. Затова тъкмо на този ден пробиват ушите на момиченцата за обички. И им дават да омесят своята първа блага погачка. 

- Но ти ми каза, че чакаме някого? - се сетих, не разбрал какво искаше да ми каже.

И в този момент, на същото това поле, където стана кушията, се зададе странно шествие. Различни на възраст хора - мъже, жени и деца, награбили всякакви тенекиени съдове, думкаха по тях с ръце или с дървени палки и надаваха странни викове.

На пръв поглед това беше смешно, но когато разбрах смисъла му, ми стана понятно:

Свети Тодор бе събудил с ехтящите конски копита не само земята за сеитба, не само лястовиците и кукувиците, извиквайки новия живот, той бе събудил и змиите, и самовилите и змейовете, които трябваше да бъдат прогонени надалече. И с този невероятен шум хората вярваха, че ще ги прогонят.

Шествието отмина, отнякъде закука кукувица и аз попитах:

- Имаш ли си в джоба пара?

- Парите са за смъртните. - засмя се Календарят. - това важи за тях.

- Забравих, че си безсмъртен.

Сигурно бе му прозвучало зле, може би някак завистливо, защото каза:

- Безсмъртно е духовното. Сътвореното, тленното не може да бъде безсмъртно. Затова пък то иска да има. Духовното не иска. То знае, че има.

До тук бяхме газили снегове, даже преспи. През януари, а и през февруари дори проправяхме пъртини. А сега беше набола първата трева, кукаше кукувица. В храстите боязливо се обаждаха птици, завърнали се от топлия юг. Минахме край пчелар, който отваряше кошерите, та пчелите да излетят на слънце. В далечината пастир изкарваше стадото си на първа паша.

Помислих си за снеговете и изведнъж пак ми мина въпросът - през какви пещери минавахме, когато газехме сняг. Можеше ли в пещери да вали сняг. В кой свят вървяхме. Погледнах спътника си, който крачеше пред мен и размахваше в ръка някаква напъпила пръчка, и схванах, че не трябва да мисля и разсъждавам, а само да го следвам, докато ме води. Вярвах, че няма да ми се случи нищо лошо, а и бях любопитен какво ще е напред.

Стана ми весело, че излизахме на зелено, че запролетява, че става по-топло и по-ведро, че виждам кукуряка и чувам птиците, първите ми реални спътници в тези… пространства. И продумах като на себе си:

- Мина Благовец и ето - крив ли съм или съм прав, иде месец Лъжитрав.

- Знам, че обичаш да говориш в рими. Пък и мисля, че вече имаш настроение да ми кажеш някое стихотворение.

Не чаках да повтори и подхванах:

Лъжко, Лъжко, Лъжитрав,
не обичам твоя нрав -
не лъжи дърветата,
не лъжи полетата.
А вземи яйца червени
и натрий лица засмени.
После отключи небето,
та да рукнат дъждовете.
Отключи го най-високо,
та да стигнат най-дълбоко.
Спрат ли, люлките изкусни
Слънцето за миг ще спусне -
за момче и за момиче -
да се люшка и ги кичи.
Свий венци и таз година
от цветя и от къпина,
на ведрото ги завий…
Ех, не са това магии:
през кравай или през пръстен
напълни ги с мляко гъсто…
Разстели безброй престилки,
да ги пълнят с чудни билки.
Първо агне кръв ти дава,
бяло агне - пак за здраве.
Къщата кичи с коприва -
да е здрава, да е жива!
Казват, гдето спи имане,
пламък буден ще остане.
Но къде е скрито, щом
трепка с пламък всеки дом!

 Замълчах. Мълчахме и двамата. После той каза:

- Виж ти, виж ти…това за имането е много хубаво. Пък и другото. Не съм се замислял, че в едно стихотворение може да се побере целият Април. И Цветница, и Великден и… (щеше сигурно да каже и Гергьовден…) С китките, с червените яйца, с люлките, с гергьовския дъжд, с агнето…Самият аз бъркам Април и Май. Слагам празниците ту в единия, ту в другия. Но това не ги променя. И не ги прави по-малко радостни. Виж, за това Лъжко, Лъжитрав си съвсем прав.

- Май и ти проговори в рими? - пошегувах се аз.

- А, не. За това ме няма. Нека всеки може своето. Светът много често се обърква, защото някой мисли, че може това, което му се иска.

И като помълча малко, рече:

- Като говорехме за Безсмъртното, Безсмъртното е свързано с Възкресението.

Не знаех в каква връзка го казва, може би мислеше за Великден?

И той продължи:

- Човекът е такъв, че не иска да умира. Знае своето предопределение, но не го приема. И затова по всякакъв начин възпява Възкресението. С всичките си действия.

- Но за да възкръснеш, нали първо трябва да умреш?

- Смъртта е нещо условно. - каза той. - Затова е и легендата за Лазар. Ето ги там лазарките. Да ти се струват тъжни?

Наистина, срещу нас се зададоха празнично пременени момичета, които пееха.

- “Момиче славей надпява” - рекох аз. - нали така се пее в народните песни. Моминското сърце, младостта и свежестта на девойката са по-сладкопойни и от този всепризнат певец-магьосник.

- Лазаровден е празникът на разцъфналата моминска прелест. Нейният ден. И лазаруването е нейното тържество.

- Най-много песни са написани за славея. И въпреки това… - не се предавах аз.

- Остави сега славея, ами слушай какво пеят девойките. Вслушай се в думите им.

Изчакахме момичетата да ни отминат и тръгнахме след тях.

Лазарките пееха  за всекиго от семейството песенни благословии. Пееха за къщата - да има благодат, за животните - да са здрави и силни. Но най-продължително и красиво пееха за кошерите, за пчелите. Благославяха да са многобройни и медоносни. Може би затова и венчетата на главите им бяха от медоносни цветя: реси от върба, клонче от диви трънки, вишневи клончета. А и те целите бяха накичени с медоносни цветя.

Минаха през една цветна поляна и слязоха край реката. Върбите бяха спуснали цъфналите си клони, сякаш предлагаха всеки да си отнесе от тях.

- Откъсни си. Връбница е. - рече Календарят.

- Предпочитам да я наричам Цветница. - рекох аз. - Виж, как всичко е потънало в цветя…

- Да, но изначалното е клонката. Христос е посрещнат в Йерусалим с клонки.

Всичко беше толкова свежо и радостно, пък и двамата твърдяхме едно и също, затова замълчах. Не биваше да го оспорвам. И чак когато момичетата извадиха един обреден хляб във формата на кукла и започнаха да го чупят и да поставят по залък от него върху дъсчица, а други пък слагаха върху дъсчицата кравайчета, попитах:

- Какво правят?

- Ще избират “кумичка”.

- Но аз знам, че на “кумичене” ходят млади майки, които имат момиченца. И те избират “кумичката”. И пускат в реката венчета от върбови клонки…

- Тук е така. Момичетата си я избират сами. И по-добре. Защото момичето знае, че щом е лазарувало, вече е голямо - може да работи. Виж, виж какво става с “кумичката”.

Пуснаха дъсчиците във водата. Едната попадна в средата на течението и бързо се понесе напред, другите значително изостанаха. Момичетата радостно възкликнаха и се втурнаха да прегръщат онази, чиято дъсчица ги бе изпреварила. Сега тя щеше да ги отведе в своята къща, да ги нагости и до Великден всички те щяха да изпълняват каквото им нареди. А до година “кумичката” трябва да се омъжи.

- Но какъв е смисълът с хляба? Защо се надпреварват с хляб?

- Нима има нещо по-важно от него? - отговори ми с въпрос той. - Само ще ти припомня в колко от обредите присъства:

Видя го на Бъдни вечер и Нова година, в кравайчетата на сурвачките, децата търкалят кравайчета, да извикат лятото: “Оттъркаляй се, зимо, дотъркаляй се, лято!”, жените месят и раздават медени питки против болести, видя обредните колаци с кончета на Тодоровден (дори ги хареса, пошегува се с опита ми да си скрия един). Ами Великденските краваи за кръстниците и колачетата с яйцето в тях? Ще видиш обредния хляб и на Гергьовден, когато се замесва кваса за цялата година. Там са цяла поредица обичаи. Ще ти ги покажа. По жетва първите ожънати класове се хвърлят към слънцето и за плодородие се нарича първият сноп.С обреден хляб започва и сеитбата. Ще го видиш на свети Симеон.

- Разбирам. Стопанката меси хляб за Бога, за къщата, за лозето, за нивата, за добитъка.. И, разбира се, за коледарите, за хората…

- Така е, защото българинът вижда в хляба живот, здраве, размножение и плодородие. Обновяване и безсмъртие. Питаше ме за безсмъртието. Та той оприличава погачата на слънцето, а кравая- на венец…

- Прав си, хлябът е най-важен…

- И не само той. Ами вземи яйцето. Великден е неговият ден, но то присъства и в много други обреди. Ето, на лазарките раздадоха яйца… Боядисани яйца се слагат в ситото и се обръщат към слънцето. От тях ще заровят и на нивата - за берекет и против градушка. Още?

Наскоро е Великден. Ето ги панерите с боядисаните на Велики четвъртък яйца, с които след два дни всички ще се чукат за здраве.

Минавахме край някакви полици, на които високо бяха вдигнати великденските яйца. Не бяхме успели още да ги разгледаме и да се начудим на шарките им, когато дойде и големият празник на Възкресението. Великден. По-точно ние “отидохме” в него.

Тържествено забиха празничните камбани и откъм черквата се зададе множеството със запалените свещи, чиито пламък хората пазеха в шепа, за да запалят вкъщи кандилото. А там будни чакаха децата, за да се чукат с първия си борак.

Великден! Възкресение! Свързан религиозно с Възкресението на Христос, този ден всъщност е вечното възкресение и възхвала на живота, на светлината, на упованието в онова, което предстои и идва. Наистина не е ли тъкмо в това големият му смисъл! Такива мисли се въртяха в главата ми, когато чух Календарят да казва:

- Великден е вечното възкресение на Духа.- сякаш за да допълни моя вътрешен монолог.

Оставихме хората да празнуват, а ние се спуснахме надолу по цветните ливади, из които за мое голямо учудване чудновато се търкаляха не деца, а възрастни хора.

- Кои са тези? - погледнах Календаря.

- Болните. - рече той. - Днес е първи май, Еремия.

- И? - не го разбирах.

- Търкалят се в росата за здраве. Чувал ли си за “ходене на росен”? Това е.

А момиченцата са излезли в ливадите по изгрев слънце за друго- да измият лицето си с роса, за да са хубавелки. Но ще ти разкажа повече като стигнем при русалиите, в Русалския месец.

А сега гледай внимателно където минаваме, защото се е вярвало и още се вярва, че над мястото, където има заровено имане, на Гергьовден играят пламъци и го посочват. Ти го каза. В стихотворението.

Гледах внимателно, но никъде не видях пламъци, когато се озовахме в някаква пещера, на стената на която бе изрисувана иконата на свети Георги. Толкова пъти я бях виждал, че не можех да не я позная.

Обичах този светец. В преданията той е Победоносец. Защото, митически, беше пробол страшния змей, беше убил коварната юда, исторически, с издържливостта си бе победил гнева на императора, а практически- защото побеждава болестите по добитъка.

Че кой не обича победителите! И не се прекланя пред тях!

Още стояхме пред иконата, когато влязоха няколко мъже, вдигнаха ръце и я “откачиха” от стената. Толкова чудатости видях, че дори не се учудих. Мъжете излязоха навън и ние тръгнахме след тях. Не вървяхме много дълго, когато влязохме в тяхното село.

Навсякъде жени премитаха пред портите. Те вече бяха замесили кваса за бъдещия хляб. След това бяха приготвили и питите: за църквата, за овчаря, “куклите” за децата, колакът, през който щяха да доят млякото… Бяха боднали в обредните хлябове и клончета от круша, за да ги пазят от зли срещи и ги бяха нашарили с кокалче от миналогодишното гергьовско агне.

После бяха сложили тазгодишното в пещта. Бяха я замазали отвсякъде, за да се изтищи за няколко часа - да стане от крехко по-крехко.

Всеки щеше да има на трапезата си печено агне, за да постави началото на скотовъдната година.

От нивите се връщаха мъже, откъснали клонки и цветя, за да ги закичат на портите. А старите връзваха в градината гергьовските люлки, на които внучетата бързаха да се люлеят. И така се затваряше великият кръговрат на живота.

Хората с иконата дойдоха насред село. Поставиха я внимателно на лично място, край опънатите за празничната обща трапеза месали. Едва тогава празникът започна.

Още незавършил празничният обяд и музиката покани мало и голямо на хорото.

Не заваля. А не завали ли този ден, от утре щяха да канят дъжда с “пеперуда” или с “герман”. Защото всяка капка на гергьовския дъжд е жълтица. Така е зажъдняла земята за пролетна влага. “Дай, Боже дъжд!” ще припява шествието след безмълвната “пеперуда” или следвайки глинената кукла “герман”.

Не заваля, но на зазоряване, защото незнайно как бяхме прескочили нощта, тревата беше мокра. Росна.

- Ето ги и русалиите. - рече Календарят. - Сега ще преминем през юни. Спасовден, Еньовден и Петровден.

Преди не ми казваше предварително през кое предстои да преминем, затова го погледнах въпросително.

- Няма какво толкова ново да видиш, затова.

На Спасовден момите берат самодивско цвете, пак “ходят на росен”, защото според преданието, тогава самодивите лекуват всички болести. Единствено в тази нощ са предразположени към хората. А през русалската неделя, седмицата след Спасовден, жените не работят, за да не разгневят самодивите. Но кой е виждал самодивите? И могат ли да си видят? Какво да ти покажа? Трябва да ти го разкажа. Знае се и се вярва, че тогава русалките идват да росят хляба, който цъфти и връзва, за да има богата родитба. За да прогонят болестите, играят своя танц и мъжете- русалии.

И напяването на пръстени вече си го виждал. Така е и на Еньовден.

- За Еньовден знам. - прекъснах го аз. - Знам, че дойде ли Еньовден, кукувицата спира да кука, смутена от това, че най-дългият ден си отива. Че слънцето започва да слиза към тревите и може да изчезне. Знам още, че тези треви и билки, които са набрани преди изгрева на Еньовден, са събрали цялата целебна мощ на слънцето и затова венчета, изплетени от тях се окачват вкъщи и се пазят през цялата година. Та ако стане нужда, да се вземе стрък против болест или срещу магия. Знам, че след него лечебната сила на билките изчезва, и вече спират да ги берат. А Еньо намята кожуха си и отива за сняг…

Календарят ме гледаше с доволна усмивка и не се готвеше да ме прекъсва. Но аз бях казал всичко и млъкнах.

- Наистина е приятно да се разговаря с тебе. - рече след малко той. - Има разговор. Тъкмо затова ми се прииска да ти се покажа. Защото бих могъл да добавя нещичко към твоите познания. Ето и тук ще добавя. Знаеш ли най-хубавото поверие за този ден?

И понеже мълчах, продължи:

- Вярва се, че след като Слънцето танцува със своите две саби, слиза да спи между тревите. И ако девойка намери цветче, където Слънцето е спало, непременно ще бъде щастлива.

Толкова бе хубаво, че всяка моя дума би била излишна.

Мълчахме дълго. После той каза:

- Петровден е друго нещо. Него трябва да го видиш. Говорихме за хляба, а той е един от най-големите му празници.

- Винаги съм свързвал Петровден с жътвата, когато земята е превърната в огнище. -малко укорно казах аз.

- Така е. Около него е усилното прибиране на хляба. Затова привършването на жътвата се празнува с най-голямото петрово пиле, приготвено със сол и пипер.

- Да, но жътвата може да почне и чак през юли. Нали на четвърти юли е денят-Жетвар, Летният свети Атанас?

- Не разбирам какво искаш да кажеш? - попита Календарят.

- Че жътвата не ми е от любимите стопански дейности.

- Но това е венецът на селският труд?

- Оставила ми е лош спомен. В детството, щом завършеше учебната година, баща ми ме изпращаше за цялото лято на село: “Да видя откъде излиза хляба.” И като ме вземеха по жътва на нивата, денят нямаше край. Умирах от жега и от скука.

- От скука ли? Тогава нищо не знаеш за жътвата. Последвай ме и гледай внимателно.

Пред нас златееше обширно поле с узряло жито. Огледах се да видя комбайните, с които жънеха напоследък, но не видях нито един. Затова пък от волски коли край нивите слизаха жетвари със сърпове. Бях го виждал някога, много отдавна. Те разпрягаха воловете, оставяха торбите с обяда на сянка под колата или под дървото край пътя и се готвеха да навлязат в житното поле. И тогава стана нещо, което наистина не бях виждал: един от жътварите зашепи наръч класове, отряза ги и ги хвърли към слънцето.

Погледнах въпросително Календаря.

- За да е спорна жътвата. - рече той. - За  това ще нарекат и първият вързан сноп. Но виж, гледай децата.

Някои от тях, момиченцата, си бяха направили венчета от житни класове и ги бяха сложили като диадеми на главите. А момченцата си бяха оплели от класовете поясче за кръста.

- Няма ли да им се карат?

- Такъв е обичаят. - рече спътникът ми, като също увенча челото си с житен венец.

В това време привлече вниманието ми една майка, която хвърли сърпа си върху житната ръкойка.

- Май и на нея не й се жъне. - съчувствено се обърнах аз.

- Напротив. Това е жестът на жътварското кръщение. Така и децата се кръщават за жътвари. А онова снопче от няколко класа, увити в червеното, което държи най-малкото момиче, е “брадата”. Ще я пази вкъщи цяла година.

- Що за “брада” е това?

- Тя изобразява, означава семето. Представлява приемственост на раждането и труда. А там, откъдето са я ожънали, от уважение ще оставят в нивата паричка и коматче хляб…

- Наистина не бях виждал това. - съгласих се. - Ще знам, че го е имало. Но и с него жетвата не може повече да ми хареса. Предпочитам бостана.

- Тогава няма да ходим на петровото пиле, няма да видиш първата питка, омесена от новото брашно, ще изпуснем и хорото. - рече малко разочарован Календарят.

- Не се засягай! Ценя всичко, което ми показваш, но искам да съм откровен.

- Ще идем и на бостана, но първо трябва да преминем през юли.

- И какво ще видим в него, освен жътвата и вършитбата? - сигурно прозвучаха като упрек моите думи.

- Небето. - бе лаконичен Календарят. - Вместо земята, тогава гледай небето!

- И какво ще видя там? - не се предавах.

- Орлите и соколите. - и предизвикателно замълча.

Пак си спомних пещерите, в които гнездяха белоглавият лешояд и други разни орли.

- Знам за ползата от птиците. - рекох някак извинително. - Знам и това, че българинът открай време е бил ловец и е опитомявал соколите. Помня и народните песни и предания, в които орелът закриля, пази сянка на героя. Или пък му помага, изнася го на Горната земя… Но има и вредни птици, които не обичам.

- Няма. - бе категоричен той. - Яд ни е на скорците, че ядат черешите. Но изяждат една череша, а посаждат цяло дърво?

За пръв път се замислях над това. Ето, през юли всичките питомни животни бяха на паша, за да осигурят на хората прехрана, а за дивите не бях се замислял.

- А всъщност и дивите животни помагат на човека? - отгатна мислите ми той. - Изобщо няма вредни животни.  Знаеш ли оная приказка за таралежа? И понеже мълчах, продължи:

- Таралежът спасил ливадите. Казал на Слънцето да не се жени, защото ще му се народят слънчица и ще изгорят всичко…

Разсмяхме се и двамата. За пръв път го видях да се смее и това бе очарователно. Вървяхме из просторно поле, наоколо птиците замлъкваха една след друга. Погледнах небето, по което бързо се събираха облаци.

И изведнъж изтрещя първият гръм. След него последваха и други.

- Колесницата на свети Илия. - посочи небето с поглед Календарят.

- Да се скрием. - предложих аз. - Ще вали.

- Нали бързаме за бостана? - засмя се той.

- Но Свети Илия ще ни залее, докато стигнем?

- Не Свети Илия, а свети Пантелей заплашва с порои и наводнения. Празнувайки,  хората искат да умилостивят него.

- Пантелей пътник? Не е ли рано птиците да отлитат на юг?

- Не е. Ето ги, вече се събират на ята…

- Значи и юли си отива?

Той кимна и посочи напред.

- Няма да вали.

Стигнахме до бостана и седнахме да опитаме първата диня. Докато й се радвахме, над нас небето се разведри и станахме да продължим. Над главите ни на юг продължаваха да прелитат ята.

Дойдохме до лозята. Този път, за разлика от първото ни идване на Зарезан, те бяха налели плодове. Минахме край шареното грозде и знаех, че отиваме към зрялото. По Голяма Богородица щяхме да стигнем до него.

Август беше налял зърна не само в лозята, беше донесъл и дивите плодове в горите: трънки, глогинки, диви круши, шипки, диви ябълки, гъби… Помислих си, че трябва да наминем и там.

Насреща ни се втурнаха деца. Разперих ръце, но Календарят рече:

- Пропусни ги, нали знаеш, че не ни виждат.

Отново съжалих за това.

- Летуват в лозята. Чак до септември. - добави той. - Хем ги пазят, заедно с възрастните, хем си хапват, хем играят на воля.

Така, до идването на учебната година играех някога и аз. Колко отдавна беше това.  Цял един живот.

Не знам дали защото вървях с него, сега и аз се чувствах безтелесен. Бях един незрим дух, освободен от грижите за тленното. Бях свободен и въздушен.

Колко много се грижим през живота си за тялото. Правим всичко, за да го изхраним. Да го поддържаме здраво. А Духът? Кой и с какво го храни него?

И когато тялото започне да не чува, да не вижда, да се бави, може би е за добро. Може би си почива, за да помислим и за духа.

- Не е справедливо. - рекох в продължение на мислите си аз. - Не е справедливо ние да виждаме всичко и всички, а нас да не ни виждат.

- Справедливост? - възкликна той. - Няма справедливост. Защото тя предполага успокояване. Спокойствие. А животът разчита на неспокойствието. На Вечното движение.

Явно, той искаше да събере за мен видимото и невидимото. Онова, което знаех и това, което щях да видя. Защото на видяното се вярва. Едно е да си го представяш, друго - да го видиш и осъзнаеш. Така се помни. Едно е да го познаваш като битие, друго - да го приемеш като ценно наследство. Той сякаш искаше да ме убеди в наследството, което само усещах.

Бяхме излезли от лозята и спряхме пред голяма, стара дива круша. Пред нас се простираха ниви.

Сеячът пристигна на нивата си още преди слънцето да изгрее. Такъв беше обичаят, да хвърли първата шепа семена, тъкмо когато види слънцето срещу себе си. Знаеше какво да прави още от дядо си, затова беше станал много рано, въпреки, че му беше празник. Беше подбрал предварително най-едрото зърно. Беше смесил семето с червени зърна от калина, с орехи, със скилидки чесън и го бе изсипал в чувала през дупката на обреден кравай. После бе закичил воловете, а после и себе си с росна китка и зачакал стопанката му да го изпрати.

А и тя знаеше какво се прави в деня на есенната сеитба. Бе донесла шарена домотъкана торба с гозби като за празник, с погача и шише вино. После бе обиколила колата с лопатка, пълна с пепел и менче с вода, и чак тогава бе го благословила да тръгне на сеитба.

Той разтовари. Отчупи четвърт от обредния хляб и го остави върху първата бразда. После зашепи от семето и го хвърли срещу изгряващото слънце. Земята се посипа със златен дъжд. Тя беше още топла и когато дойдеха есенните дъждове, семената щяха да са пуснали коренчета, а някои щяха да бъдат и покълнали. Но първо щяха да досънуват чудния си сън.

- Нова година. - рече Календарът, като гребна от чувала и хвърли в браздата шепа зърна зад гърба на сеяча.

- Каква нова година? - учудих се аз.

-Така някъде наричат първи септември, Симеоновден - Нова година.

- Заради семената?

- Заради семената. И надеждата. - рече той. - Затова и на този ден, както на Игнажден, се гледа какъв човек първи ще влезне вкъщи. И се вярва, че ако е добър, и годината ще е добра.

- Излиза, че при всеки важен ден, българинът гадае? - Моето не бе въпрос, а по-скоро разсъждение на глас. - Гадаели по месечината, по окапването на дърветата, по струята кръв от агнето, по това накъде ще скочи закланият петел, по мартениците, по лястовицата на Благовец, по първите дни на август, по това какъв човек ще влезе първо вкъщи, та чак до Димитровден. Толкова ли се е страхувал човекът, толкова ли е бил зависим?

- Да си зависим от надеждата е прекрасно.-каза той и закрачи с едри крачки след сеяча.

- Чакай, не мога да те настигна. Защо се разбърза толкова?

- Семената вече са в земята. - каза той.

- Но нали чак на Димитровден приключва кърският труд. И тогава започват сгледите и сватбите?

- Важното е, че семето е в земята. - повтори убедено и продължи да бърза, сякаш бе свършил всичката си работа.

Изведнъж попаднахме в нещо като огромна, изписана отвътре стомна. На дъното й жени белеха царевица. Край тях се лутаха деца, но не работеха, а се примъкваха и сядаха край огнището. (Не се учудих, че в нея имаше и огнище?)

Странното беше, че шарките с приказни образи се въртяха като цветен дим, издигаха се нагоре и постоянно се променяха. Обърнах се към спътника си и исках да го попитам но той вдигна пръст към устните си и ми даде знак да го следвам мълчаливо.

Гледах рисунките възхитен. Това не бяха някакви градски драсканици със спрей, напръскани за да загрозят нещо ново и чисто, каквито за съжаление срещах всеки ден, а образи от приказки, които ме отвеждаха далече назад.

Любопитството ми се усилваше, но пак не можах да продумам, защото водачът ме заведе до огнището, наведе се към него и ми рече: “Седни тук, гледай и слушай!”

И като някакво ехо прокънтяха думите:

Само огънят толкова приказки знае,
че Октомври не спира да слуша.
Кукуруза обра и според обичая
и децата край него се гушат.
Всяко бели мамул и купът им расте,
а на беленка още се пее…
Нека глъчката стихне, чакат приказка те,
планина трупат, тя е зад нея…
Само огънят знае какво им е днес
( той на детството трепета помни )
Само огънят казва на жадния: “Влез
в пълни с приказки шарени стомни.”
И забъбрят зърната. Уж тенджера ври,
или легнали в огъня пукат…
И децата ги слушат, не дишат дори
и са сигурни - приказка чуха:
Царевиците - царски са те дъщери,
с рокли свилени, а пък все тъжни…
Шафери са децата - всяко сякаш върви
след принцеса, тя ще се омъжи за юнак…
Гледат, купчина свила пред тях -
Кой ли тези премени остави?
Да продумат, да мигнат дори ги е страх,
че не знаят дали е наяве.

 - Дали е наяве?- повтори последните думи Календарят, като ме гледаше.

Толкова бях смаян, че не можех да продумам. Разбрах, че стиховете наистина бяха оживели в тази “стомна”.

- Така ли си го представяше? - ме гледаше доволен.

- Но кой го каза? Кой знае това? - попитах шепнешком.

- Огънят, разбира се. - Нали така е в началото.

Сякаш направо от беленката излязохме на стръмен, ветровит склон. От приказната стая изведнъж затреперахме в студения ден. Всичко бе покрито със сняг и той продължаваше да прехвърча. Вървях напред и ми беше неприятно, че от топлото край огнището отново попадахме в зимата. Искаше ми се цветните приказки да нямат край.               

Времето беше ноемврийско. “Сега идат Вълчите празници, Зверинден, Мишинден, Мечкинден, когато на зверовете се оставя храна.” си помислих и се огледах боязливо в снежната пустош. И тогава се подхлъзнах…

Полетях надолу, нямаше в какво да се спра и вече се уплаших, че отвисоко ще падна чак долу в реката. Тогава видях насреща си дървото. “Господи, дано успея да се хвана за това там някакво дърво…” Сигурно го бях казал на глас, защото дървото наведе клон, сякаш ми подаде ръка и промълви:

- Аз не съм някакво, а родословно дърво. Твоето родословно дърво. И винаги, когато потрябва, ще ти подам ръка.

Станах отръсках снега и с облекчение си помислих, че завинаги ще запомня тези думи.

Тогава се огледах и забелязах, че се намирам на познато място. Пристъпих няколко крачки и се оказах пред входа на Проходна.

- Но, Календарю? Май отново се върнахме? Ето го там и Бъдника. - рекох, без да се обръщам, защото мислех, че Календарят ме е настигнал. Вече бях свикнал винаги да е до мен.

- Така е. Обиколихте дванайсетте пещери и пак сте в първата.

Но това на беше Календарят.

- Няма повече да го видиш! - проговори насреща ми Бъдника. Привлече вниманието ми, защото повдигна сивите си вежди и този път вместо искри от него се посипа пепел. Явно отдавна беше угаснал.

- Но аз исках да му благодаря…

- Ще му благодариш, ако не забравиш какво ти е показал и разказал. То е било. - рече той. Било е и някъде все още го има. Поне е останало да се повтаря най-трайното и най-жизненото от него. В Пребъдното.

Не успях да реагирам, защото иззад сталагмита се появи белобрад старец в червени одежди - Дядо Коледа, - помислих - с чувала на гръб. Свали го от рамото си и видимо си отдъхна.

- Не си ли подранил, Дядо Коледа? - искрено възкликнах пред стареца.

- Някои ме наричат и така. - рече добродушно той. - Но аз съм Свети Николай.

Така казваха: Санта Клаус, Свати Микулаш, Дядо Коледа, Свети Николай…Важното бе, че има кой да раздаде подаръците. За здраве и късмет. След Никулден пак идеше Коледа. И кръгът наистина щеше да се затвори.

И понеже го гледах кой знае как, Свети Николай добави:

- И не мисли, че приказките са измислици. Напротив. Мъдреците са казали, че приказките са най-истинското нещо. Защото пазят спомена за най-ценното, най-важното, най-умното, най-необходимото. Те са опитът, който ни помага да живеем по-смислено и по-добре. Но я да си подредя подаръците, че много се разприказвах…

Светлината намаля и аз пристъпих напред, за да попитам Бъдника…

Но него го нямаше. Нямаше и никакво огнище между камъните.

Бях съвсем сам.

И само отгоре, високо на свода, светлееха двете “очи”, през които много отблизо ме гледаха звездите.