Георги Н. Николов

Новата книга на Йото Пацов - „Фараонът на лисиците”, издателство „Потайниче”, С., 2013 г., е необичайна за българската литература днес. С уточнението, че става дума за къси разкази, авторът ни връща в лоното на природата, сред ловци и селски „еколози”. Всички заедно - философи на духа. И споделящи своите прелюбопитни митарства из любимия географски кът на автора, спомени от детството край реката Вит, или делнични разсъждения за какво ли не под емблематичната Пацовска дуда. Бързам да споделя, че понятието „къс разказ” за мен е твърде условно, защото или има разказ, или няма. И неговото естетическо внушение не зависи толкова от обема, колкото от съдържанието с вплетени по редовете философски послания. Пацов е без съмнение майстор на сладкодумни истории, изведени от ловджийския делник. Екзотичен, малко познат на „обикновените” люде, но многоцветен и пълен с аромата на гори и поля. По които пъплят под тежестта на двуцевката Тачо Кашмерски, Шошата, Тано Трактора, Пламен Пора, Вальо Витски и цяла още галерия пълнокръвни образи. Всеки - малка планета от делнични страсти, гореща кръв и неподправено приятелство. В града те несъмнено биха загубили своя колорит сред забързаната улична тълпа. Но по селските улици животът сякаш върви по свои времеви закони и заникъде не бърза. Освен, разбира се, ако не е ден за лов, огласян от нетърпелив кучешки лай и човешки подкани да тръгват. Немалко български автори, в битността си на ловджии, са разказвали увлекателно преживяванията си. Йото Пацов не прави изключение, но разширява наблюденията си в социален аспект. Защото времето, на което сме свидетели, е трудно. То отново, след отминали десетилетия, пак е разделено на големци и малки човеци. За тях всъщност, за „малките”, повествува с психологическо майсторство авторът зад привидно случайните спомени, обагрени в свеж хумор. Мето Въджишки се радва не толкова на ловния си късмет, колкото на получените като благодарност яйца от обитателите на циганската махала. Тинко Хондураса не може да участва в театрото с бракувания изтребител поради липса на пари за тока… Гладната смърт на Начко Голия пък е трактат по закъсняла човечност, възродена от нечия прибързана кончина. Малко по-встрани като тематика остава финалният разказ „Лудница”, но и той поставя философски въпроси: кой всъщност днес не е с ума си и не е ли все пак здравното заведение убежище за хора, по-нормални и от нас. Книгата е изтъкана от много силни социални внушения, понякога рисувани с цветовете на гротеската и абсурда. Какъвто е случаят с кучешките опашки в едноименната творба. Според Жулето пък „което се роди - требва да живее”, а според Тасо Пикасото „смъртта е лошо нещо, ами добре, че е накрая…” Между тези два скрижала лъкатуши човешката орис на Йотовите герои, опитващи се да я надхитрят. В същността си те са мислещи, ненабиващи се пред случайния поглед бунтари. Очакващи от поредния ден препитание и мъничко радост. Откриват я в спазването на стародавните обичаи, като хвърлянето на кръста на Йордановден. Или в спомени за съселяните си и за своите детски години. Ала истинският празник настъпва с лова. Тогава пред тях сякаш се отварят заключени двери и всеки може с пълни гърди да поеме въздуха на свободата. Ловът е атавистичната връзка със стари времена, отгърмели отколе нейде в праисторията и все пак живи в отделните души. Той е и себедоказване след всеки изстрел. А после, на софрата: и лично творчество, в отделните истории на което истина и реалност причудливо се преплитат. До утрешния делник е още далеко, затова всеки може волно да развихри въображението си, да изтърси шега и да чака достоен отговор. Никой външен не може да им се меси, макар и окичен от глава до пети с вносни ловни принадлежности. Никой не може да им отнеме „своя” ден. Радостен с разкрепостяването на духа и изявата на личното „аз” такова, каквото е всъщност - по своему гордо, непокорно до опърничавост и едновременно: патриархално чисто в помислите. Героите на Пацов са рисувани от натура и сам авторът е един от тях. Малка планета от човеци, събрана в делник на раздумка, или труд, а в празник пръсната по долища и храсти. Която се опълчва на безмилостните обществени закони и, мачкана под тежката им пета, все пак ги тълкува така, както си иска. Не толкова ловните случки, а галерията от образи, от чието име излизат, е в основата на тази книга.Те са нейният сюжетен двигател. Грубовати, недодялани, язвителни, но вътрешно чувствителни и готови да откликнат към нечия молба. Разглеждани като разнороден човешки материал, всъщност са идеята, съградила „Фараонът на лисиците”…
Негов равностоен тематичен обем заема анимализмът и това е естествено, щом в книгата преобладават ловните разкази. Безкрайно увлекателни, те трябва да бъдат прочетени, защото преразказът само би ги лишил от ярките краски, в които са създавани. Емблематични тук са фрагментите „Бозайници”, „Глиганът Пенчо”, „Шарени къртици”, „Истината свята - на ловеца в устата” и пр. Броеница от снимки на действителността, без ретуш и с много вяра в истинността им. Като фон над всичко и всички се извисява природата. Често пъти предадена чрез авторовата импресия на възприятията, чувствителни към нейната красота и неповторимост: „Пощуряло е всичко в това дефиле - реката е на път да се избистри, но още влачи мътните талази на снежните планински води, бучи по бързеите и се бие с грохот в камъните. Пролетният цъфтеж е вече само в небето, бухналите в бяло и розово джанки са литнали в бахчата на белите облаци, нанизани на памучната връв на невидими самолети. На земята сред вятъра скрипти само крехката зеленина и пълзи по чукарите, набъбнала до пръсване от пролетна мъзга… И като контрапункт на вечността по бреговете дребният свят на живота пъпли, пълзи, лази, лети, подхвръква, рее се и цвърти, пищи, пее, чурулика, грачи в неистов възторг от утрото на поредния майски ден”. И тук е закодиран основният въпрос в цялата книга: какво правим с природата и с людете в нея? Какво правим със самите нас? След като продължаваме да се делим на селяни и граждани. На еколози, уж нямащи си друга работа и на равнодушни обитатели на планетата, за която им е все едно. Йото Пацов - ловецът, увлекателният разказвач с тънко чувство за хумор и с талантливо перо не само обича природата. Той е частица от същността й и затова създаденото от него е толкова ярко и непринудено. Толкова понятно и едновременно извикващо у нас копнеж по нещо изгубено. Да, скъсана е пъпната ни връв с природата. Гледаме я в далечината от панелните блокове, но не я виждаме иначе, освен от екрана на телевизора. По същия начин се правим на слепи и за ближния, с когото се разминаваме сутрин на входа, без да ни е еня: „Има ли нужда той от добра дума? Какво го боли? И какво го терзае?” Нашата обща болест се нарича отчуждение. Съществуваме в удобството на собствените си черупки, от които гузно понякога подаваме нос. Затова с такова детско, радостно любопитство разгръщаме „Фараонът на лисиците”. Връщаме се в един свят, когото мислехме за безвъзвратно загубен. А той продължавал да съществува край нас и само чакал да прекрачим прага му. Това и правим, разгръщайки поредната книга на Йото Пацов. Казахме, че е необичайна. Да, защото се корени в законите на човещината. Наистина - без нейното топло успокоение закъде сме в този забързан свят?..