РАЗПАДА СЕ МЪЛЧАНИЕТО…
***
Разпада се мълчанието
на хилядите свои викове,
тъй дълго в него приютявяни,
и всеки вик - обезумял -
с уши запушени
крещи:
от болка, скръб и самота
и тича все напред,
и все напред -
към новото мълчание.
***
И винаги от стари камъни
издигаме градежи нови.
И винаги по старите си карти
търсим нови острови.
И винаги за старите си чувства
търсим ново вдъхновение.
И винаги дървета нови
във старите огнища палим.
И винаги е нова любовта ни
във тези застаряващи тела.
ИРАКЛИ
В изтичащия плисък на прибоя
безбройни дни съм потопил.
И нямаха насита сетивата
енигмата на всичките вълни да разчетат,
и птичите пътеки в небесата
през вените ми да кървят.
Край мен скали на пясък ставаха
и времето се слива с вечността.
Дълбоко пуснал корени,
очаквам бурята, която ще ме повали.
***
Вятърът така се оплете в такелажа,
че омаля и целият притихна.
Платната се срутиха, оголиха се мачтите
и легна страшен щил над синьото море.
Подгонени от весели делфини, стада летящи риби
помислиха, че борда е за тях спасение.
Акулата реши да бъде милосърдна днес -
невинните плувци до лодката добраха се.
Дори и слънцето изнемощяло
за някакво си облаче напразно се оглеждаше.
БУРЯ
Черните галеони на бурята разпръсват
переста флотилия над залива.
Тътенът на битката отвъд хоризонта
бързо настъпва към нас.
Вятърните сирени вият зловещо
в гъстият картеч на дъжда.
Буревестници вещаят,
че делфин ще се самоубие в плиткото.
Полумрак се спуска над земята.
Но май не иде - все още - края на света.
СТАРИТЕ КАПИТАНИ
Във никое пристанище
те няма да пристигнат -
брулени от вятър,
от слънцето огрени.
Защото хвърлили са котва
сред рибите смълчани,
сред лоното на тишината,
на дъното, във тъмнината.
Заседнали във Вечността,
те своя пристан са открили.
***
Свалям първата маска на умората.
Свалям втората маска на безразличието.
Свалям третата маска на отчаянието.
Отдолу е лицето ми.
Свалям го.
След него свалям маската на смъртта.
И вече съм аз.
Истинският.
Вече мога да потърся Отеца.
Но дали ще възкръсна?
ПРАЗЕН ДОМ
Кутията е пълна със писма,
но няма кой да ги прибира.
Брадясва къщата със сивкав мъх.
Тревата избуява до човешки бой.
Прозорците очи склопяват.
Беззъба зейва входната врата.
От студ коминът се прекършва.
Дори и таласъмът кладенеца сух напуска.
Във този дом не се завръща никой.
Оттука вече всички са заминали.
***
на А.
Влакът потегля от най-далечния коловоз.
Ти си в последния вагон.
Това спасява лицето ти поне за малко
от отровния пушек.
Гледам как се отдалечаваш
с убийствения ритъм на колелата.
Виждам как релсите се сливат.
Сажда ранява окото ми
и една сълза светва в миглите.
Размазвам я като досаден спомен.
ОТПЪТУВАШ
на Б.
Със вкус на ледени траверси
в прегръдката на полунощ
са нашите раздели.
Със мириса на релси
във зъбите на колелата,
в котела хищен на препускащия влак
полека твоя лик изчезва.
Оставам сам сред коловозите,
с опушена от саждите душа,
на дните си в обратното броене.
ПАЗАЧИ НА СЪНИЩА
на Ж.
И тази вечер с пълната луна
приспахме еднорозите
и бдяхме над съня им цяла нощ.
А те бълнуваха: и дракони,
и елфи, и джуджета, и гоблини;
и стенеха, и смяха се, и плакаха.
На сутринта, със първите лъчи,
побягнаха в простора мамещ.
А ние уморено във деня поехме,
за да спасим поне един от свойте сънища.
***
на К.
Само твоите очи
все още са маяците
за всички кораби залутани
в теченията
на душата ми.
Само твоите устни
са последните пристани
на онези целувки,
с които ваем
любовта си.
***
на Н.
И да си отидеш,
ръцете ти винаги ще са мои.
Очите ти винаги ще ме гледат,
както и да се крия.
Гласът ти винаги ще звучи в душата ми -
нищо, че може и други да шепнат.
Всички сенки в нощта
все са твоето тяло.
Накъдето и да поема,
стъпките ми ще водят винаги в теб.
ЕСЕН
на С.
Сиво небе. Сиво, схлупено, мрачно.
Сивият вятър сиви рими реди в голите клони
и отвръщат му те с безразличие.
Сивият дъжд, спотаил се наблизо,
ще окъпе сивите хора.
Сиво и сухо в мойта душа е -
сиви стихове ми се пишат.
Но те чакам да дойдеш -
с жълтата блуза, с полата червена
и с усмивката твоя, единствена.
