СЛУШАЙ ГЛАСА НА ЗЕМЯТА
Предисловие към книгата „Слушай гласа на земята” (2013)
Авторът, сиреч аз, съм роден в село Бенковски, недалеко от Пловдив. Дедите ми са български селяни от Маришка Тракия и от Егейска Македония. Така че привързаността ми към земята е генна наследственост. Детските и юношеските години преминаха сред селския бит и труд, сред традициите като мирогледен и емоционален свят.
Ежедневните дейности и преживявания изграждаха моята привързаност и неосъзнати още морални критерии. Разбрах, че земята чака упорство и труд, за да се отплати с даровете си. Оттогава душата ми се възраждаше с „гергьовския дъжд” и стенеше при летните градушки. Красотата на сезоните, на птичите песни , на сватбите и хората изпълваше битието и съзнанието ми.
По-късно - в гимназията и университета - чрез литературата на наши и световни майстори, вникнах в естетическите ценности и в нравствените уроци на Майката - природа.
Първи те ме подтикнаха към словесното им пресъздаване и изразяване на субективните преживявания. По-голямата част от битието си изживявам в Родопа планина, която покори пришелеца от полето със своето величие, със зелената си красота, с песните и традициите.
Същевременно професионалната ми ориентация ме откъсна от селото. Бях един от онези близо три милиона българи, преживели миграцията от селото към града, скъсали пъпната си връв със земята-кърмилница. Това е причината за болезнени интонации от изневярата и чувството за вина.
Тук е причината и за силното ми пристрастие в студията „Миграцията в огледалото на поезията”, изградена върху стихове от 40 съвременни поети със съдба , подобна на моята. И така в няколко десетилетия протичаше разгадаването тайните на земята и усъвършенстването на словесното им изразяване.
Почти нямам чисто пейзажни стихотворения. Винаги присъства човекът като еманация на земната красота и труда, съпреживяващ радостите и тревогите. С времето тревожните мисли за отрицателното въздействие на човека върху земята зачестиха.
Вече се съмнявам, че „човекът е венец на мирозданието”… Някога съветския селекционер Лисенко изрече като повеля: „Ние не трябва да чакаме милости от природата! Наша задача е да вземем всичко, което ни е потребно.” По-късно един сатирик го перефразира: „Ние не трябва да чакаме милост от природата … след всичко, което й сторихме.”
Оптимизмът винаги е доминирал в моята лирика, но вече по-често си мисля за неразумните злини, които ще ни се върнат като бумеранг. Не вярвам, че гибелта на Земята може да дойде от сблъсък с астероид или от извънземна цивилизация. По-вероятно е сами да предизвикаме гибелта с нашите бесове: военната агресивност, с разрушителните си инстинкти, с отровните газове и химикали, с безмерната си алчност и егоизъм.
От тук идва широкият диапазон на чувствата в книгата: от възторга и синовното преклонение до разочарованието, гнева и личната вина. И все така вярвам, че облагороденият човек, човещината и разумният прогрес са залог за оцеляване на човечеството. Залогът е в опазване на равновесието между природата и човека.
За тази велика кауза работи фондацията „ЗЕМЯТА И ХОРАТА”. Чрез показване на земните богатства и красоти, чрез широката си природозащитна и популяризаторска дейност, с покровителството на поетичното слово и умножаване на благородното му въздействие. Впрочем, това не е просто дейност, а МИСИЯ!
