Радой Киров

ВЕЧЕРИ

Вечерите, с тихата и синята загадъчност,
и светулките, и звънът незатихнал на камбаните,
с топла сила още бият във сърцето ми останали,
във сърцето ми, което още никому не е раздадено.

Вечерите, топлите и синкавите вечери,
ще запеят тая пролет в звезден прах удавени,
а пък аз ще бъда тука все така далечен и
ще си мисля как за мене всички, всички са забравили.

***
Ще натиря утре из тръстиките
седемте ни, майко, руси бивола,
ще забягна с коня златогривия
и не ще се върна вече никога.

Ти не чакай, майко, не оплаквай ме,
моят път е дълъг и далечен е,
моят път е с хората из мрака,
що на страшна гибел са обречени.

Ех, да знаеш, майко, как в сърцето ми
бие слънце светло и разискрено,
ех, да знаеш колко много мисля
за ония, майко, скръбни клетници.

КЛЕТНИЦА

В малките сламени къщици, с преспи затрупани,
с черни коси се разхождат бедите и мъките.

А във мъглите над тях, със дима на комините,
ледена птица е хвръкнала, в лед е застинала.

Ледена птица е тръснала сняг от крилете си -
тръпнат затрупани старите рухнали плетища.

Майчице моя, зад старите рухнали плетища
плаче, и пее, и вика затворена клетница.

Клетница с ясно лице и косичници смолени,
клетница с погледи, дето са жални и молещи.

—————————–

Бел. ред. Радой Киров публикува тези стихове в сп. „Българска реч” през 30-те г. като ученик от 8 клас в Държавното средно техническо училище в София.