Иван Желязков

ЗМИЙСКИ ВЪЗЕЛ

Преди двеста години - кой знае защо и как - дядо утрепал един турчин. Уплашил се да не го открият и хванал баира. След време и други като него избягали от къщи и станало цяло село.
Там горе нямало ниви. Не си ли направиш нива, казвали хората, ще ядеш дренки.
Щом се зажених, тате ме заведе в тоя пущинак, където растяха единствено магарешки тръни, къпини и габър. Разпери ръце, опита се да каже нещо, но от беззъбата му уста излезе вятър.
Той си отиде, аз останах сам, като бостанско плашило, което иска да сплаши света.
Поогледах се, поогледах се и запретнах ръкави.
Изсякох храсталаците, извадих корени и камъни, големи колкото корема на жена ми, а когато тръгвах да си вървя, наблизо нещо изсвири подозрително.
Отначало си помислих, че е вихрушка, но щом зазвъняха камбани, изпитах ужас…
Разказах всичко на баща ми, а той поклати безразлично глава:
- Смоци. Смоци свирачи отвяват жълтици.
- Какви жълтици? - учудих се.
- Тия, дето са заровени в земята. Веднъж на стогодини ги вадят, отвяват ги и пак ги заравят.
На другия ден видях жив смок. Беше се изпънал на припек и, без да се страхува от мен, поглеждаше с едно око.
Вечерта показах на тате колко е дълъг и колко е голяма главата му.
- Да не го убиваш! - предупреди ме той. - Змия, дето не хапе, нека си живее хиляда години!
- А какво да го правя?
- Ще се бориш с него!
Цяла нощ не заспах. Пред очите ми пълзяха змии, под носа ми избиваше пот, а краката ми бяха студени като камък.
Когато изчистих корията, впрегнах воловете и натиснах ралото с двете ръце, но оре ли се неорана земя!
Напъвах всички сили, хапех език под изцъкленото небе. Забили муцуна в земята, животинките кривяха наляво, надясно, а очите им ставаха все по-големи и тъжни. Чупих седем оралици, докато видя пръстчица. Бях си направил колиба от дъбови вейки - там лягах, там ставах, а щом се прибрах вкъщи, не ме познаха: лицето ми беше опалено, устните - прегорели, ръцете - одрани до кръв. Проядени от скакалци, дрехите ми приличаха на паяжина.
Не помня колко съм спал, когато отворих очи, разбрах, че сезоните се бяха сменили.
И отново впрегнах воловете, преорах на кръст и си рекох:
- Заприлича тая земя, мама му стара!
На другия ден почнах отначало.
Изведнъж, застанала под дивата круша с издут корем, жена ми изпищя. Помислих си, че детето е тръгнало да излиза. Изтичах и видях смока. Беше я обградил, без да я докосва.
Докато тя викаше в змийския кръг, грабнах брадвата, но преди да замахна, си спомних думите на тате.
Взех едно въже от колата и тръгнах да връзвам смока.
Бях чувал да връзват мечка, ама смок - никога. И змийски възел не бях отвързвал.
Влечугото се въртеше и съскаше. Стегнах главата му с въже. Притиснах го здраво до крушата и овъртях вързопа. Жена ми не обелваше дума, сякаш устните й бяха слепени. Държеше корема си и се превиваше от болка. Грабнах я и я качих в колата. Впрегнах воловете и погледнах към крушата дали смокът не се е отвързал.
- Кой прескочи възела? - попита тате, като влязохме да видим наследника.
- Никой - отвърнах. - Развързах го.
Той поклати глава:
- Добре си направил.
След раждането жена ми излиня и повехна. Уплаших се и я поведох по знахари и баячки, но никой не можа да отвори устата й за ядене, за пиене, за приказка.
Тогава реших да я върна на нивата - там, откъдето е тръгнал страхът.
В нощта, преди да идем, тя ме събуди и рече:
- Недей! Смокът ще ме ухапе по езика.
О, чудо на небесата! Четиридесет дена не бях чувал гласа й.
- Зарязвам я тази нива! - казах на тате. - Прежалвам потта и я зарязвам!…
- Не бива! - спря ме той. - Ще караш до хляб!
Преглътнах всичко, което ми се случи, послушах го, но каквото и да правех, мислите ми гонеха смока, който не се мяркаше повече пред очите ми.
Един ден, както орях, закачих корен от крушата.
Хванах се да го извадя и потънах в яма. Небето над мен се скри.
Какво видях в долната земя, никому не казах и няма да кажа, но като се сетя, ме побиват тръпки.
Мина болезнено време и една есен, докато младото жито чакаше сняг, настъпи студ и сухина. Стръковете пожълтяха, чумясаха, вързаха клас колкото кутре:
двайсет зърна! Дойде часът за жътва - не можах да си хвана семето.
- Къде съм тръгнал от тая змийска земя да вадя хляб! - ядосах се.
- Трай, трай! - чу ме тате. - Земята е като тестото - трябва дълго да я месиш!
И пак го послушах: плюх си в шепите, изорах стърнишката, за да се опече на лятното слънце, разбърках я - стана трахана. Преди да падне сняг разхвърлих тор от кошарите, през март преорах. Опънах бразди по конец, а щом времето се стопли, седнах по гол задник на земята, за да усетя температурата й, и почнахме…
Аз копвам напред с копачката, жената след мене пуска семето и заравя с крак. И аз търся пръстчица, и тя търси пръстчица. Замолихме се за дъжд и Господ ни чу. Царевицата поникна, наля зърно, голямо колкото дрянка.
Един ден качих на колата цялата къща. Накладох огън край нивата и метнах мамули в жарта. Пека царевица и хвърлям на дечурлигата - легнали юрдечки край жарта, пека и хвърлям, а те ръфат ли, ръфат…
Ръфат и гълтат - колкото зърна гълтат, толкова падат по земята: жълти като жълтици.
- Яж и ти! - казах на жената. - Това е нашата царевица.
Тя ме гледаше и мълчеше. Езикът й беше скрит зад зъбите, както тогава. Устните й - слепени, както тогава…
И отново пламна пожар в гърдите ми. Грабнах брадвата и тръгнах към оная дупка под крушата. Бях готов да скоча в долната земя, когато чух гласа на жена ми: смееше се ситно, ситно, като звънче на младо агне.
Идеше ми да я грабна и да я стегна в змийски възел, но ме досрамя от тате.

—————————–

ПЛИТКАТА НА МИЛКА

Цяло село завиждаше на Милка за плитката, спусната до кръста, и щом надхвърли стоте, хората казаха:
- Червяса, пък плитката й същата: като сноп…
Милка беше още млада, когато повикаха нейния Тодор на война. Мъжът се прибра от нивата, където ореше, заби остена на двора и тръгна. След него ревнаха седем гърла - едното още в корема - и дванайсет телета в обора. Тодор се върна, погледна децата, взе един косъм от плитката на жена си и мълчаливо обърна гръб.
Такъв му беше характерът.
На другия ден заваля сняг и сеното остана неприбрано по ливадите.
- Ако ще турското българско да бъде, ще го пренеса! - каза тя.
Грабна коша и тръгна да го прибира.
Вятърът препускаше по баирите и пищеше като гайдата на Тодор, която сбираше селото накуп. Жената излизаше сутрин, връщаше се по тъмно. Затъваше в преспите, търкаляше се в деретата, но изгони глада от очите на децата си.
Тодор се върна след три години и напълни къщата с миризма на барут. Силите му не стигаха да докосне плитката на Милка. В погледа му клечеше войната.
Куршумите лаеха в ушите, късаха сънищата му и той подскачаше в леглото като заклан петел.
Децата замръзнаха от страх, не искаха да го виждат.
- Ако ще турското българско да стане, ще го оправя! - каза Милка.
Цели три месеца хранеше мъжа си в устата, вареше билки и промиваше раните му. Докато го върне от другия свят, гръбнакът й заприлича на сърп. Тодор седна, подпря се на стената и както стоеше, охтикяса.
Лицето му прежълтя, задави го кашлица. Затвори клепачи и Милка си помисли, че си отива. Скочи и изпече колаче. Намаза го с катран, сдъвка едра хапка в устата си и му отвори ченето с лъжица, за да го нахрани. Даваше му залък по залък и той преглъщаше с болка, с присвити очи. Мъчеше се с ръце да каже онова, което не можеше с думи.
За три месеца жената измъкна Тодор от гроба, той проходи, тръгна да работи.
Щом децата се зажениха, двамата се хванаха да правят ниви.
- Няма ли воля, всичко е неволя! - каза Милка. - Ако ще турското българско да стане!
Изкорениха корията, изхвърлиха храстите и камъните, пет пъти изораха неораната земя. Нощем стягаха ралото, денем го чупеха и отново го правеха. Дойде време за жътва, събраха цялата челяд. Тодор смели житото, жена му омеси първата фурна и я раздаде.
- Какъв е този вкусен хляб! - учудиха се съседите.
- От новата нива - каза Милка. - От отморената земя.
И чак тогава дариха нивата на децата.
Мина време, тъкмо ги уредиха, кърлеж ухапа Тодор по крака и той пребледня, плувна в пот. Милка обгори с въглен живото месо и го намаза с мехлем от треви.
- Тодоре, Тодоре! - викаше. - Наплоди ми кахърите…
Тодор отслабна, стана кожа и кости. Носеше душата си в кошничка и в кошничка я посрещна на небето Свети Петър.
От този ден насетне самотията прегърна Милка.
Децата й деца гледаха, тя кукуваше в избената стаичка.
- Не! - каза си. - Ако ще турското българско да стане!…
Беше прехвърлила стоте, когато извади прежда от сандъка и заплете терлици за прохождане. Изплете на едното внуче, изплете на другото. Докато ги изреди, те ги скъсаха. Започна отначало. Те пак ги скъсаха.
Един ден Милка отряза плитката си, която беше побеляла, и за да се измъкне от капана на съдбата, заплете с нея терлици.

—————————–

АНГЛИЙСКИ ИНАТ

Моят баща имаше голям мерак за работа и не се спираше.
Не знаеше кога е тъмно, кога е светло, кога е зима, кога - лято. Гледаше два чифта волове и с единия ореше, а другият чакаше на синора, за да го смени. Понякога дремваше, клекнал в браздата, до опашката на ралото, и когато воловете се размърдваха, скачаше като опарен.
- Защо не ме събудихте! - казваше. - Колко много съм спал!…
Щом се върнеше вкъщи, хапваше набързо и хукваше на гарата да товари жито на чорбаджиите.
Не му стигаха своите ниви, вземаше и чужди. Но ако на своите можеше да сбърка, на чуждите - никога!
От него научих всичко, каквото знаеше, за земята. Единствено сортовете на житото опознах сам.
Сеех най-хубавата нива с различни видове пшеница и преди жътва броях зърната във всеки клас, измервах ги с бирена капачка.
Една година забелязах, че житото на съседа е избуяло по-високо от нашето, а класовете му са натежали като гроздове. Отроних няколко зърна, сдъвках ги и от тях стана дъвка. Колкото и да дъвчех, от нашето жито дъвка не ставаше.
- Дядо Георги! - казах на съседа. - Дай да сменим пет снопа: аз ще ти дам от нашето, ти - от твоето!
- Не може!
- Дай бе, дай! - замолих му се.
- Виж какво! Докато не я захвана хубаво тая пшеница, не давам.
През нощта изведох воловете да пасат. Издебнах момента, когато нямаше никой наоколо, и взех няколко снопа от нивата на дядо Георги. Очуках ги с тояга и напълних цяла торба зърно. Пренесох от нашите снопи, сложих ги на мястото на неговите.
Дойде време да прибираме житото и казах на съседа:
- Дядо Георги, аз си откраднах от твоето жито.
- Открадна? - той ме погледна изпитателно.
- Откраднах - рекох. - Ето къде оставих моите снопи.
- От това дете ще стане човек - каза той на баща ми. - Меракът го мачка.
Старецът ме поведе към синора.
- Ела да ти кажа откъде я имам тази пшеница - рече и полегна между двете ниви.
Аз се настаних срещу него.
- Не знам дали знаеш - започна той, - на младини бях пленник в Англия. Работихме това, което можем - земеделие. Там земята не е като нашата - омесена е с глина и се цепи като камък. Чудех се как може такава кал да ражда жито. От сорта е, рекох си, и щом ни освободиха, реших да си взема две шепи - кражбата за семе не е грях. Добре, ама къде да го скрия туй зърно? Разпорих яката и ръкавите на шинела, натъпках ги хубаво и пак ги заших. По пътя войниците изхвърлиха връхните дрехи - беше топло, задушно, - аз не се разделях с тях… Засях семето в градината, полях го. Не щеш ли, жената забравила вратичката отворена и кокошките го изкълвали още непоникнало. За малко да я набия: аз от Англия ги донесох тия зърна, а тя не можа да ги опази у дома! Един ден жена ми донесе още една шепа жито - намерила го в подгъва на шинела. Засяхме го отново, гледахме го като рохко яйце и пак късмет: ярето го опаса на зелено! Не върви и не върви!… Останаха пет-шест стръка. Изчаках ги да узреят. Ороних ги и започнах отначало. Вече двайсет години гледам туй жито, докато го захвана хубаво…
Той въздъхна тежко, изправи се и разтърка изтръпналата си ръка.
- Меракът е сила. Обладае ли те веднъж, няма спиране!… Сега иди и си прибери снопите! Да е за хаир, дето си откраднал за семе!
Аз не исках да ги взема, но той ги върна на баща ми.
Няколко години изпитвах пшеницата на дядо Георги на влажно и на сухо място. Пробвах я на солена почва. Държеше се изправена, не полягаше от дъжд и вятър. Осилът защипваше зърното, не даваше да се рони и когато настъпваше време за вършитба, косата ми настръхваше от тоя английски инат.

—————————–

ХАЙДУШКИ ВРЕМЕНА

Седем години мачках стъпките на Ангел войвода, но човек не убих.
Убих славей.
Записахме се в дружината заедно с братовчеда Митьо. И той беше сирак като мене, и той с едно грошче от Бъдни вечер, но засвиреше ли със свирката, подлудяваше цялото село. Гледаш го - върви през полето и дума не обелва. Дялка си върбова клонка и до вечерта я отпуши. Надуе ли свирката, засуква такава песен, дето само пиле я докарва.
Никой в балкана не знаеше какво може Митьо и той си траеше, докато на първата среща с турците се изпусна като пръдня. Извади пискуна и засвири. Бяхме налягали по скалите и чакахме да чуем какво ще каже войводата.
Песента на Митьо подскочи по баира и гората звънна, птиците пръхнаха уплашени. Аскерът се обърка, не знаеше какво става. Опомни се, когато го ударихме в гръб…
На другия ден войводата ни събра. Взираше се в очите ни и мълчеше. Накрая извика Митьо и му каза:
- Хайде! Свири сега, колкото искаш!
Митьо се оплете като петел в кълчища. Щом се опомни, наплюнчи свирката и засвири, а песента разтърси букаците до корен. Ехото я отпрати зад върховете.
Гласът му зашуртя:

„Насъбра Ангел, насъбра
до триста отбор момчета -
все млади здрави юнаци
и с аскер битка подхвана…”

От думите ли, от барута ли - очите ни пареха. В дерето протракваше кълвач…
Митьо се прослави от Странджа до Родопа планина. Турците полудяха. Чуеха ли свирката му, изтръпваха в страх от прокоба.
Есента Ангел разпусна дружината. Изпрати пари в селата, където строяха български църкви, а останалите жълтици заровихме под една горена борика.
Тръгнахме си с Митьо за село. По едно време той се спря и затюхка:
- Ех, мама му стара! Не заслужих ли поне една жълтица!…
Като чух тия думи, не повярвах на ушите си. Поля ме вряла вода.
Той тръгна да се връща.
- Чакай! - викнах му. - Клетва сме дали!…
Митьо не се обърна. Изтичах, дръпнах го за ръкава. Той замахна и ме улучи с приклада в лицето. Паднах.
Да му бях светил маслото в този момент, нямаше да стане за резил, но нали сме бозали от едни гърди - не посмях…
Прибрах се вкъщи. Нашите драгост драгуват, че съм жив и здрав, а моят акъл препуска към горената борика.
Една вечер Митьо се появи у дома - изпъдих го. Не исках да го видя повече. Чух, че засвири на площада - не отидох. Нямах душа да отида.
Напролет, когато топлякът повя откъм южните морета, извадих пушката от плевника и тръгнах за балкана.
Събра се цялата дружина, само Митьо го нямаше.
- Доведете го! - рече войводата.
Никога не бяхме виждали очите на Ангел кръвясали.
Открихме Митьо в кръчмата. Беше пийнал, зачервен и весел. Щом видя погледа на войводата, изтрезня, затрепери, замоли за прошка.
Ангел крачеше пред строя и ни оглеждаше един по един. Когато спря пред мен - знаеше, че сме една кръв с Митьо, - в очите му прочетох присъдата.
Не му се сърдя.
Времената бяха такива.

—————————–

ЗА КЕЛЯВА БРАДА - КЕЛЯВ БРЪСНАЧ

Имаше един турчин, който се молеше на Ангел войвода:
- Войводо, нали не делиш хората по вяра! Вземи ме в дружината! И мене ме ядат въшки…
- Османе - казваше Ангел, - нашето е до гроб!
- Ще ти служа вярно - да знаеш!…
Войводата отказваше, отказваше, накрая се съгласи.
„Турчин - хайдутин? - помисли си той. - Хайде, от мене да мине!…”
Оттук нататък си имаше едно наум.
Веднъж хайдутите обхождаха турските села, когато утрото ги завари високо в планината. Капнали от умора, те легнаха да спят. По някое време часовоят събуди Ангел.
- Войводо, две млади кадъни събират наблизо сено.
Ангел погледна през бориките: ливадите блестяха като калайдисани. Една срещу друга жените трупаха накуп росна трева. Вилите им - бели светкавици - режеха въздуха. В този момент у него се надигна мъжкото желание, най-диво по това време от деня. Сети се за Осман и го събуди.
- Кво има? - скочи турчинът.
- На колко си години? - попита Ангел.
- На трийсет.
- Имал ли си жена?
Осман разтърка очи. Мислеше, че сънува.
- Кой взема гол пищов, войводо! - отвърна.
Ангел се приближи до него и му рече:
- И аз като тебе не съм помирисвал женска плът, но сега ни се падна…
И му показа кадъните.
- Върви ги докарай! Утре може да ни убият: какво ще усетим от живота!…
- Не бива, войводо! Не бива!…
- Върви, Османе! Върви! Кой ще разбере!… Тоя свят няма да остане на нас.
- Не бива, войводо! Срамота от Аллаха!…
Осман не помръдна от мястото си.
- Разбрах, че си страхливец - каза Ангел. - Какъв хайдутин ще станеш!…
Мина много време оттогава.
Нощем дружината кръстосваше баирите, денем спеше. Ангел беше забравил за този случай, когато веднъж видя наблизо жътварки: жънат и трупат ръкойки, жънат и пеят, а гласовете им се усукват над кориите.
Войводата дръпна настрана турчина и, без никой да разбере, посочи жените.
- Стига с тоя страх, Османе! Доведи само две: една за тебе, една за мене!
- Имаш ги, войводо!
Осман грабна пушката и тръгна към нивите.
Ангел изпрати свои хора да го върнат, за да не изплаши жътварките. Събра дружината в кръг, Осман - в средата - и разказа всичко.
- Твоят Аллах не дава да пипаш кадъните, а българките - може! - рече той. - Идете да го напоите!
- Милост, войводо! Милост! - викаше турчинът, докато го водеха към чешмата.
Хайдутите го поставиха в корито с главата надолу и с нож разтвориха устата му под чучурите.
- На келява брада - келяв бръснач! - каза Ангел. - Куче не искам до мене! Така да знаете!…

—————————–

ОЧИТЕ НА БАЩИТЕ

Турците убиха бащата на Делипетко за пари, когато момчето беше на шестнайсет години.
Извадиха му очите и го оставиха да се мъчи вкъщи.
Нещастникът напои мишките с кръв и сълзи.
- Очичките ми! Очичките ми! - викаше. - Как ще видя България свободна!
В този момент той не мислеше, че умира.
На третия ден душата му го напусна и Делипетко видя как на небето светнаха очите на баща му. Някой му беше казал, че винаги ще го следят.
Момчето побесня - искаше да отмъсти за смъртта му.
След време, докато още гонеше вятъра, притисна някакъв мъж с червен фес и широки потури. Избоде му очите и се прибра окървавен.
Вкъщи двама турци насилваха жена му, децата плачеха. Като ги видя, той грабна кросното с преждата и ги преби. Извади им очите, пусна ги в кладенеца.
После изпрати жена си и децата у свои роднини, запали къщата и отиде в дружината на Ангел войвода.
Мислеше, че е укротил дявола в себе си, но един ден, когато срещнаха турчин, чу глас:
- Очичките ми! Очичките ми!..
Той изскочи от храстите и заби нож под челото на турчина.
Като видя това, Ангел събра дружината и каза:
- Бягай, Делипетко! Отдето си дошъл, там върви! Ти си луд и аз съм луд. Тук няма място за двама луди.
Делипетко си направи кошара над селото, навъди овце. Щом минеше пътник, даваше му вода и хляб, поеше мулето му - никого жаден и гладен не изпрати девет години.
Един ден у него пристигнаха двама аскери. Вързаха конете, разположиха се край листника. Беше началото на лятото, овчарят стрижеше овцете. Като видя гостите, той остави ножицата, заколи им агне.
Докато агнето се печеше, турците заспаха на юнското слънце.
Събудиха се по някое време и опикаха листника.
- Недей, ефенди! Овцете няма да подушат повече шумата - замоли се Делипетко, а те му се изсмяха на акъла.
Личеше, че главата и краката не ги слушат.
- Виж какво - казаха, - както сме седнали, вземи да ни подстрижеш!
Овчарят взе ножицата - никога не беше стригал човек, но ги подстрига.
По едно време единият от тях му заповяда:
- Закарай ме зад храстите!
Делипетко се наведе и той го яхна на гръб. Беше тежък, по-висок от него и краката му се влачеха по земята. Така го стискаше през шията, че щеше да го удуши. Мъжът го остави до дъбиците, а турчинът бързо развърза потурите си. После го повика, за да го върне обратно.
- Закарай и мене! - нареди другият.
Овчарят превози и него.
Когато агнето се изпече, той постла месал върху земята и сложи тавата. Гостите запретнаха ръкави.
- Къде ти е виното, гяурино! - попитаха.
- Нямам вино, ефенди. Не искате ли мляко?
- Ти си пий млякото! - рекоха. - На нас донеси вино!
Двамата дъвчеха и хвърляха костите из двора, а мазните им бради лъщяха на залязващото слънце.
Делипетко отиде до селото за вино. Като се прибираше, видя син пламък над кошарата.
Турците бяха запалили листника и се оригваха край огъня. Уплашени, овцете се блъскаха една в друга и ревяха.
- Какво правите, ефенди! - извика овчарят, но никой не го чу.
Свечери се. Шумата изгоря като факла.
В този момент Делипетко чу гласа на баща си, причерня му. Грабна ножицата и я заби в очите на турците.
Още същата нощ изведе стадото, запали кошарата и докато изкачваше хайдушкия баир, потърси баща си, но небето беше тъмно, както никога.

—————————–

ЛИСТО ОТ ВИХРУШКАТА

- Железар съм - рече селянинът. - Поработвам със синовете, за да излиза хлябът…
- Хубав занаят - отвърна непознатият. - Какво майсториш?
- Всичко - мъжът показа ръцете си.
- А това можеш ли? - другоселецът извади револвер.
Човекът го погледна с любопитство. Подържа го в шепи и рече:
- Мога!
Легнаха да спят.
През нощта железарят се събуди от виелицата, която скова земята. Погледна към госта, но той не мърдаше. Обърна се на другата страна и разбра, че сънят е изтекъл от очите му. Стъклата на прозореца звънтяха.
„Хубаво ще бъде човекът да остане, докато спре вятърът, помисли си той. Утре ще го изпратя до манастира…”
- Колко е пътят до манастира? - попита чужденецът, сякаш беше прочел мислите му.
Железарят трепна, изправи се по гръб:
- В тая виелица може и два, може и три часа - рече.
- Тръгвам!
Непознатият отметна завивката и скочи пъргаво. Слабата му фигура се очерта върху белия прозорец.
Стопанинът стана, даде му чифт нови цървули и навуща, оседла му конче. За себе си стегна мулето, с което ходеше за дърва. Когато излязоха от село, по небето се появи бяла светлина, развиделяваше се. Снегът беше свил пъпките на дряна. Засипана от преспи, пътеката не се виждаше. Двамата се провираха през габър и леска, изкачиха баира и почукаха по вратите на манастира.
- Виж какво, Апостоле! - каза железарят, докато възрастен монах им отваряше. - Ще пратя синовете в различни села: хем ще завъртят свои клиенти, хем ще помогнат за делото…
Човекът не отвърна. Постави ръка на рамото му и погледите им се срещнаха.
- Какъв народ, Боже! - пошепна монахът зад тях и се прекръсти.
Докато селянинът вървеше по обратния път, усети нещо на рамото си и си помисли, че е листо от вихрушката.

—————————–

ЧЕРНИ ПАРИ ЗА БЕЛИ ДНИ

По онова време Леново наброяваше шейсет къщи, а поп Манол имаше три от тях - най-малката с четири стаи горе и четири долу.
Той имаше четири волски коли, осем чифта волове и три плевни.
Имаше триста декара ниви и толкова ливади.
Имаше жива стока, която не можеше да изброи.
Беше и поп, и кмет, и даскал на селото.
Пуснеше ли църква, оседлаваше кобилата и тръгваше към полето. Прислугата му го познаваше отдалече по бялата брада.
Беше фурия: хем събираше сено, хем дърпаше търмък, вързан за кръста - сламка да не остане.
Досети се турският аскер, че попът притежава злато, и го притисна здраво.
- Оставете ме! - молеше се човекът. - Моите пари миришат на пот.
Даде им по една жълтица, след някой ден дойдоха отново - и пак им даде.
„Тая няма да я бъде” - рече си попът. Качи се на кобилата и - право при пашата.
- Паша ефенди, искам да се оплача - каза той и като се поклони, му пусна три жълтици в краката.
Пашата нареди да нахранят кобилата на поп Манол и да приготвят стая за нощувка.
Двамата си поговориха, на тръгване турчинът рече:
- Ти ще ми събираш данъка от околията! Вземи това писмо, за да не те закачат.
От тоя ден аскерът идваше в къщата му само заради кафето на попадията. Заптиетата сърбаха черния каймак и скърцаха завистливо със зъби.
Поп Манол отслужваше служба в пет села. Дойдеше ли време, хората му носеха данъка направо в църквата. Вземаше от богатите, даваше на бедните. Имаше и за пашата. А в една купичка заделяше по някоя пара.
Един ден в къщата му пристигна чужденец. Беше с мършаво конче и рус мустак. Прислугата отвори дворната врата, свали дисагите му.
- Попе - каза човекът, - купувам кози. Искам да направя стадо, каквото няма другаде. Ще се намери ли тука добра стока?
- Може - отвърна свещеникът и го покани през три стаи в четвърта, за да бъдат сами.
Жена му запали газта, нареди софрата за вечеря.
- Не гледай имената на селата! - каза поп Манол. - Всички сме от едно тесто: българи.
Най-напред повика братята си. Поговориха. После чужденецът му поръча да доведе братовчедите.
- Готови сте! - рече човекът, щом всички си отидоха. - Огледай се за още хора! Колкото е по-голямо стадото, по-добре.
Гостът пренощува в къщата, а сутринта поиска да отиде в съседното село.
Качиха се на конете и тръгнаха. По пътя нагазиха в дълбока кал.
- Кмете! - викна непознатият. - Как може да търпиш такова нещо!
Мъжът в расото премълча - не знаеше какво да отговори.
- Този път ни е нужен! - каза другоселецът. - Трябва да стане калдъръм!
- Хубаво…
- Хубаво, ама как ще накараш хората да работят?
- Моята е лесна: от тука минаваме, когато ходим за дърва. Ще им кажа, че трябва да го оправим, за да не затъват колите.
Продължиха нататък, калта не свършваше.
Щом стигнаха Тополово, мъжът упрекна другия кмет за пътя.
Тополовецът обеща да го направят до пролетта.
- А как ще изведеш селяните?
- Ще им река, че ни е нужен чист път, за да не цапаме колите, когато тръгнем за Узунджовския панаир.
Обходиха всички села в околността.
- Попе, ти ще си инженерът на пътя! - каза мъжът на сбогуване.
Поп Манол извади купичката с жълтици, изсипа ги в кърпа и му ги даде.
- Вземи! - рече той. - Черни пари за бели дни… Да купиш хлопки за стадото!
Още следващата година хората запретнаха ръкави: леновци - от едната страна, тополовци - от другата - и пътят стана.
Чужденецът, който търсеше кози, не можа да го види - през зимата го обесиха край София и селяните кръстиха пътя на негово име.

—————————–

ПИРОНЧЕТА СРЕЩУ ИМПЕРИЯТА

Този път на Ставри не му провървя.
Както обикновено, пристигна в Цариград, за да купи пирончета за латерни от италианската фирма „Джузепе Торкони”, която имаше тук фабрика.
Фабриката беше затворена.
Момчето спря един геврекчия, за да разбере какво се е случило.
Човекът, който се оказа българин, му обясни, че фабриката фалирала. Ставри го попита къде живее Сунай бей, от когото баща му научи занаята, и геврекчията му обясни.
Къщата на Сунай бей не беше далече. Майсторът беше остарял, ръцете му трепереха. Имаше вид на уморено магаре.
- Нали знаеш - рече той, - с песните върви пиенето, с пиенето - комарът, с комара - курварлъкът…
И разказа как синовете на фабриканта разсипали фирмата, известна в цяла Европа и Азия. Старецът умрял без пукната пара. Погребали го клиентите му. Три латерни върху файтони го изпратили до гробището.
- Сега откъде да купя пирончета? - запита се Ставри.
Беше решил да постави на цилиндър любимата песен на годеницата му и да я изненада на сватбата.
- Аз ще ти дам! - успокои го старецът. - Сложих черта на занаята: щом почнат да ти треперят ръцете, край с музиката.
Той извади десетина торбички с пирончета. Не искаше да вземе пари от Ставри - много се тачеха с бащата му, - но момчето му плати, колкото трябва и си тръгна.
Пред гарата го посрещна глутница кучета. Едно от тях го залая и той замахна с крак, за да го прогони.
Дойдоха заптиета. Разбраха, че е българин и го затвориха.
По това време зрееше Балканската война.
Вкараха Ставри в подземието на гарата, където миришеше на въглища и урина. Малък прозорец, подобно прожектор, хвърляше оскъдна светлина в помещението. Когато някой минаваше край прозореца, прожекторът мигаше и Ставри виждаше краката на пътниците. Влаковете тресяха земята, скърцаха спирачки. Мисълта, че може да остане тук, не му даваше спокойствие.
Привечер заптиетата се сетиха за него. Провериха документите му.
- Какво носиш? - попитаха.
- Пирончета.
- Какви са тия пирончета?
- Стоманени и чугунени. За латерни.
Отвориха куфара, опипаха торбичките и изчезнаха.Когато се върнаха, започнаха отначало.
- Кой те изпрати?
- Никой.
- Лъжеш! И турски си научил, за да шпионираш…
- Не лъжа, ефенди. Редовно купуваме от тука пирончета с баща ми.
- Така ли? Значи готвите война срещу империята.
Ставри онемя: не му беше минавало през ума, че неговите пирончета заплашват империята.
Заптиетата заключиха вратата отвътре и го заритаха с ботуши. Момчето се сви край стената.
- Ще ви обясня, ефенди. - Ударите се разредиха.
- Десет години правим с тате латерни за хората, които искат да се веселят. Тия пирончета ни хранят…
- Ти за глупаци ли ни смяташ! - изкрещя някой и той усети удар от приклад. - С нашите пирони - по нашите глави!…
- Не е вярно, ефенди!
Това бяха последните думи на Ставри.
Когато отвори очи, беше целият мокър. Над главата му, с празна кофа в ръка, стоеше Сунай бей. Геврекчията видял, че заптиетата водят момчето, и му се обадил.
Сунай бей го освободи - беше влиятелен човек, - даде му документ за пирончетата и Ставри хвана влака за България.
Свит в купето, той усещаше болки в раменете, в гърба, в краката. „Щях да си отида за едни пирончета”, повтаряше си наум.
На границата го накараха да слезе и да изсипе торбичките. Той знаеше какво мислят турците и правеше това, което му заповядат, за да не ги разсърди. Когато митничарите го зарязаха, събра металните късове, седна във влака.
Вечерта пристигна в Пловдив и разбра, че баща му е мобилизиран. На другия ден се затвори в работилницата, за да нотира първата си самостоятелна песен.
Щом България обяви война на Турция, Ставри завъртя латерната на площада в Стара Загора. Край него кънтяха стъпките на войниците, които отиваха да свалят империята.
От турските пирончета, наредени на цилиндър, звънтеше Маршът на победата.
Беше есен.
Тръгваше кървава сватба.

—————————–

ГЕНЕРАЛЪТ

- Откъде си? - попитах селянинът, на когото продадох кончето на пазара.
- От Генералско - отвърна той.
Тогава си спомних деветстотин и дванадесета година…
Църковната камбана удари за война и се пръсна на две половини.
Както си орях, забих остена в угарта и, без да разпрегна воловете, тръгнах към Хасково. По пътя настигнах и други мъже с потури и калпаци като мене, които отиваха да мрат за България.
В двора на казармата гореше огън, припяваше флигорна. По дърветата мръзнеха врабчета. Дадоха ни дрехи и обувки, до вечерта стегнахме коланите. Звънна тръбата и подофицерът прочете призива на царя за обявяване на война. На другата сутрин - спали-недоспали - поехме към границата.
Беше есен, калта лепнеше като тесто. Цял ден се влачехме във върволица. Привечер изтеглихме оръдията от пътя, избутахме ги на хълма и започнахме да дълбаем гнезда за стрелба.
И тогава се появи той. Беше в напреднала възраст, дребничък и жилав като повет. По дрехите, по тоягата и калпака личеше, че е овчар. Огледа ни хубаво и каза:
- Оръдията - горе! На високото…
Ние не му обърнахме внимание и продължихме да се окопаваме. Бързахме, за да остане време за почивка.
- Послушайте ме! - настоя отново мъжът.
- Ти откъде знаеш, „генерале”? - усмихна се командирът.
- Знам.
Забивахме кирки в бялата глина, укрепвахме оръдията.
- Чуйте какво ви казвам! - повтаряше непознатият.
От време на време поглеждах как той подтичва по петите на офицера.
- Послушай ме! - говореше му. - Щом биете турските казарми, изведете оръдията горе! Както направиха руснаците… Бях момче, когато им помагах, но помня всичко.
Командирът отиде до някъде и когато се върна, заповяда:
- Изтегляй се на върха!
Започна най-тежката нощ във войната.
Бяхме отпратили воловете далече от позициите и помъкнахме оръдията на ръце. Стъмни се, заваля дъжд. Напредвахме метър по метър. От раменете ни капеше кръв. Краката ни гъбясаха. Овчарят подскачаше живо пред нас, за да покаже пътя. Личеше, че познава всяка педя земя. На най-високото място открихме гнездата на руските оръдия.
Сутринта дъждът спря, небето светна. Стояхме мокри: чакахме мерачите да си свършат работата.
И тогава загърмяха гърлата на българската артилерия…
Три дни след атаката, когато минахме турската граница, дойде заповед за награждаване. Командирът я прочете пред строя.
- За стрелба! - изкомандва той и извади пистолета си.
Когато вдигнахме пушките над главите си, чухме гласа му:
- За нашия „генерал”! Огън!