ЮЛИЯ ВАПЦАРОВА НИ СЪБУЖДА В ЗЕЛЕНО
През годините стиховете на Юлия Вапцарова са били обект на литературни отзиви от автори, чиято преценка заслужава уважение: проф. Йордан Калайков, Катя Зографова, Кирил Попов, Михаил Тошков, проф. Чавдар Добрев. Познавам предишните й стихосбирки, затова новата й книга „Зеленото събуждане” (2014) с нейна избрана поезия означава за мен повторен излет в цялостното й творчество. Сякаш отново посещавах места, запазили вдъхновяващи спомени. И криещи незабравимо докосване до нейния пантеистичен възторг пред изумителните загадки на живота, приютени в поетичния й поглед и просветлени от търсещото й упорство. Вярно е усетил това и художникът Владимир Кондарев, чиито миражни коне от корицата отключват вратата на преклонението пред тайнството на света.
Стихът на Юлия Вапцарова е ритмично пулсиращ, като дихание. В него са заключени житейски, философски и естетически въпроси, поставени ту задълбочено, ту иронично. На места драматичният тон преминава в лека закачка, с разговорни оттенъци, които приземяват стиха към нашето съвремие, но без да отменят посоката му нагоре и навътре. И когато „на правдата корена” рови, и когато я нарича „заблуда прашасала,/ потулена с въртели,/ урочасана”, авторката се присмива на недоволството си:
„Дори не мърморя.
Просто умът ми със себе си спори.”
Освен човешкия свят с неговите лутания между зачатъка и завършека, увенчани с лични открития и надежди, нейна поетична вселена са вековното дърво, луната, върхът, старата река, щурецът, мъглата, вълните, вятърът, тъмнината, разлистеният нар. Но не в онази опростена, сладникаво-сантиментална окраска, а като извор на прозрения за духовната ни същност и криволиците на живота, като отправна точка за познание и осветяване на мрака.
Юлия Вапцарова издирва смисъла на далечното и близкото, приликите и различията, търси разбиране на необгледното край нас. И всичко това - с изненадващи, запомнящи се метафори и изразителен, наситен с поезия и логика език. След точни, афористични попадения, на места стиховете водопадно се изливат в изобилие, излишно дублиращо идеята. Затова най-добрите й творби са там, където словесната сбитост е отсяла кристална образност за силната мисъл.
Поетесата поставя в сложна плетеница изкуството и действителността, причината и следствието, реалното и сътвореното. Душата й ликува от слънцето, нарисувано в нея от утрото.
„И ми е хубаво!
И ми е чисто!
И ми е лудо!”
Тук творчеството е равно на природата, като отзвук и изваяние на съществуващото. Рядък поетичен образ - утрото рисува в теб слънце и от него душата се въздига. Според мен възторгът идва не единствено от слънчевото утро, а от самото емоционално преобразяване на света, от творческото му прераждане. Същия обмен на идеи между наблюдаваното и пресъздаденото авторката е втъкала и в баладичното четиристишие:
„Измислени коне в полето цвилят
и пият изворна вода,
в която се е къпала луната,
преди да се превърне във жена.”
В много от стиховете си авторката пътува сред зеленото, безкрая, небето и произтичащата от тях мъдрост. Тя ни внушава своето усещане, че повече сили и увереност добива човек, проникнал в планината. Според мен за нея природата сякаш е равна на скритото в човешката душа. Затова дивото величие поставя пред мислещия творец и множество въпросителни, които мъчително засядат в съзнанието, объркват, съизмерват човешкия кръгозор с необятното. Как да разбереш
„…живот и смърт, душа, начало, край
и силите, които направляват
зеленото събуждане на май.”
Сред гората-вселена, на прага на прозрението и в неговото ядро, Юлия Вапцарова открива себе си. Самоосъзнаването като брънка от цялата верига на живота е най-важното откритие, което освобождава индивидуалността на поетесата. В нея живеят всички земни стихии и тя на тях прилича.
Авторката се определя като „космически гамен”, който, изкатери ли се най-горе в планината, камък му пада от душата, „от бурите в нея до блясък излъскан”, и го дарява на върха. Камъкът - в материален и духовен смисъл - е олицетворение на тежестта отвътре, превърнала се в победа над себе си. Смирен пред безкрая и неговите закони, омъдрен от осъзнатата си нищожност, човек израства вътре в себе си.
Поезията на Юлия Вапцарова изкачва пътя от малките драми и съмнения до зъберите на вечността, достигайки до ужаса на апокалипсиса с раздираща тревога за съдбата на Земята. Човешките рани я сродяват с предчувствието за планетарна болезнена гибел.
„Ледници огромни
Гръмотевично се ронят…
Земята е безсилна да се справи…
Обзет от алчност и от глупост,
човекът е готов да я превърне
в леговище на пъклен мрак.
Непоправимото ще я погълне.”
И отново усещаме някъде отстрани, сякаш от безвремието, мъдро-насмешливия поглед на поетесата:
„А времето през залеза изтича
и натъжено отминава.
Защото… нищо ново.
Смъртта е толкова позната!”
Надарена с тънка сетивност и аналитичност, поетесата тръгва от делничното и от природата, за да изпреде от тях нишките на очакването, откривателството и познанието. Сред стръмните пътеки на живота, сред непрогледния хаос тя открива магията на простите неща, които носят отговори и щастие, но без да се изгубва в бита. Бъркотията край нас нарича „общата мигрена” и „полудите” на живота. Хлъзгави истини, мъртва болка, неподвижна сивота, съдба - „сурова, трудна, тиранична”. Всичко се струпва във вътрешния ад, за да изплува пречистено в заревото на душата.
Одухотворените вещи и явления изненадват с неочаквани гледни точки. Закачливият интелект на автора бодва шило в поантата.
„Жива съм -
изскрибуцах рехаво.
Много важно! - промърмори ехото.”
Абсурдите са сериозният смисъл на несериозния тон.
„Без себе си
да можех да замина някъде.
Така съм си омръзнала!”
Покоят не й е присъщ. По й подхожда да лавира в нервния ритъм на деня - „крехка, зла и уязвима”, с всичките среднощни прилепи в мисълта.
„Животът всеки ден
имен ден има…
И няма смисъл да мрънкаш.”
Преминала през бодливи въпроси и намерила някои свои отговори, поетесата зарежда с добри очаквания финалните стихове на различни творби, осмисляйки големия дар да съществуваме въпреки всичко: „А след вихъра отминал/ не може да не дойде празник.”; „И, за кой ли път, възкръснах!”; „В пожарището с болката заспало,/ за път се готви новото начало.”; „Под облачета бели/ денят се очертава ултравиолетов.”; „В сипкавия полумрак приижда светлина звънлива./ Зная, слънцето е живо!”
Като обобщен смисъл на осъзнаването ни сред целостта на живота, със своите избрани творби Юлия Вапцарова ни събужда в зелено. И в това поетическо търсене и философско достигане е въздействието на нейната поезия.
Юлия Вапцарова, „Зеленото събуждане”, избрано, изд. „Пропелер”, София, 2014 г.
