Красимир Бачков

Съвсем случайно Павел извади щур късмет. В двора на една вила, в покрайнините на столицата откри старо „Мазерати”. Бе ходил на едно от произволните си пътешествия по Витоша, но този път на връщане се изгуби. Лута се из разни шубраци, пресече дълбоко дере, измокри се, изкаля се и най-после се добра до вилната зона. Вилата срещу него изглеждаше като излязла от някаква приказка. Сива и обрасла по стените с мъхове, лишеи и стар, изсъхнал бръшлян, постройката се бе сгушила под клоните на голям орех. Външната порта бе отворена и пред къщата се виждаше стара чешма, с голямо каменно корито. Без много да мисли, Павел извика : - Ало! Има ли някой тук? - и отиде при чешмата. Завъртя крана, но вода не потече. Реши да се измие от черната вода, събрана в коритото вероятно от дъждовете. След като криво - ляво се почисти, той седна на полуизгнилата пейка встрани. Огледа се и неволно се сети за баба Яга. В унисон с мислите му, вратата на къщата изскърца и на прага застана възрастна жена, с помътнели очила на лицето. Излъчваше някакво особено достойнство, когато с дрезгав глас запита:
- Вие за колата ли?
Като не знаеше какво да отвърне, той кимна с глава.
- Чакайте, да взема ключовете! - каза тя и потъна в къщата. След малко излезе с връзка големи, стари ключове и го подкани - Елате да я видите! Павел я последва до голям тухлен гараж, с масивна желязна врата. Когато, не без усилие жената отключи вратата и той с мъка я отвори, сърцето му заблъска от вълнение. В полумрака се виждаше предницата на такъв автомобилен шедьовър, какъвто можеше да се види само в американските сериали за ретро- коли.
- Защо едва сега идвате? - запита старицата зад гърба му - Пуснах обявата преди две години. Преди вас не е идвал никой.
- Може ли да махна брезента? - отвърна той и като получи съгласие, сръчно развърза полуразпадащите се въжета, крепящи голям брезент над колата. Откри се нещо невероятно. Колата бе стар модел „Мазерати”, с дълга предница и големи гуми, с метални спици по джантите. Цялата бе покрита с дебел слой грес. Всеки автомобилен почитател щеше да остане без дъх, ако я видеше. Павел импулсивно запита:
- Колко и искате?
Жената си намести очилата и отвърна с въпрос:
- Знаете ли колко струваше, в началото на шестдесетте години на миналия век?
- Вероятно е била доста скъпа. Но е била нова, а сега е куп старо желязо.
- Хм! Да, ……да! - съгласи се тя - Но все пак може да струва, поне хиляда лева.
Стомахът му се разтрепери от вълнение. Не допускаше, че тя ще я даде почти без пари. За да не се издаде и да звучи всичко достоверно, той почука по предния капак:
- Ако я дадете за скрап, няма да получите повече от триста лева. Аз ви предлагам петстотин. Според мен това е разумна цена.
- Добре! - побърза да се съгласи жената.
Така след няколко дни, той я издърпа на буксир до гаража в кооперацията им. Веднага около колата се събраха зяпачи. Те цъкаха и се чудеха на великолепния стар автомобил. Един съсед му предложи сериозна сума пари за да я купи, но в отговор Павел само се усмихна. Изкара „Опела” на баща си от гаража и вкара „Мазератито” вътре.
Минаха няколко месеца в усилен ремонт и реставрация на колата. Един ден в края на лятото Павел я изкара на улицата. Приглушеното боботене на дванадесет цилиндровия двигател, като магнит привлече всичко живо наоколо.
- Ухааа! - възкликна едно хлапе, надничайки през страничното стъкло - Това чудо вдига триста и двадесет километра в час!!! Ужас!
Ужасът настана, когато след два дни, вече регистрирана я подкара по улиците на града. Всички шофьори край него се пулеха и механично забавяха скорост, за да го видят по-добре. Когато подмина хотел „Плиска”, по „Цариградско шосе”, той натисна газта и „Мазератито” сякаш се събуди. Ревът на мощният двигател затрептя направо в гърдите му. Опиянен от непознатото усещане, той не забеляза, че стрелката на скоростомера е минала двеста. Бързо стигна магистралата за Пловдив и забеляза в страничното огледало, как бавно зад него се приближава голям, черен „Мерцедес”.Когато се изравниха, Павел видя в луксозната кола двама небръснати мъже с тъмни очила, приблизително на средна възраст. Те мълчаливо и сериозно го гледаха, като шофьорът правеше всичко възможно, да го задмине. Павел се усмихна и им махна с ръка. Изобщо не се съмняваше във възможностите на „Мазератито”, но все пак се изненада, когато след форсирането на мотора, колата се сниши и зафуча като сърдит звяр. Големият скоростомер вече отчиташе повече от двеста и осемдесет километра в час, а „Мерцедеса” бе останал далеч назад.
На първата срещната бензиностанция спря, зареди с гориво и седна да пие кафе. Както навсякъде и тук любопитни наобиколиха колата му. След малко зад нея бавно извъртя голямата си лъскава муцуна „Мерцедесът”, който неуспешно се опитваше да го задмине. Веднага след него се нареди още един, също черен на цвят. От тях слязоха четирима мъже и мълчаливо приближиха към Павел. Единият взе свободен стол, обърна го с облегалката напред и седна. Махна с ръка на останалите и те застанаха прави встрани, до „Мазератито”.
- Кой е баща ти? - запита небръснатия - Какъв му е бизнеса?
Павел за малко не разля кафето си. Стана му смешно, но се сдържа и отвърна:
- Казва се Михаил и е счетоводител.
- За кого работи?
- За себе си. Има малка счетоводна фирма. Не разполага с офис, затова работи у дома.
Небръснатият извади златна табакера и я отвори. В нея се виждаха наредени кафяви цигари, подобни на пури. Той извади една и я запали. Издуха дима към Павел, който подуши един наистина страхотен аромат.
- Всяка от тези цигари струва по сто лева. Мога да си ги позволя, както и „Мерцедесите”. Обаче се питам, откъде сина на обикновен счетоводител, може да си позволи кола за един милион… долара?
- Сериозно? Толкова ли струва наистина? - повдигна вежди момчето - На мен ми излезе около пет хиляди… лева. Най-скъпи бяха гумите по поръчка. Мъжът срещу него свали очилата, извади недопушена цигарата от устата си и я смачка бавно в пепелника. До тях се приближи един от хората му и тихо каза:
- Всичко е оригинално, шефе! Истинска е до последното болтче! И е същият модел, който гледахме в Интернет. Не е за вярване, но…!
Павел се надигна, но мъжа го хвана за ръката:
- Чакай! Откъде имаш тази кола и твоя ли е изобщо?
- Моя е, но не ви дължа никакви обяснения!
- Добре! Кажи тогава, каква е цената й!
- Не я продавам.
- Всичко се продава…, момче! Всичко!
- Възможно е някой ден да реша да я продам, но сега - не!
- Ти луд ли си, бе? - скочи от стола небръснатият - Предполагам знаеш, че от този модел са произведени само 24 броя, а в момента има едва три в движение! Една от тия „Мазерати” е собственост на султана на Бруней! Ти какъв си впрочем? С какво се занимаваш, ако не е тайна?
- Студент съм.
- Малееей! - плесна се мъжът по челото - Колата е уникална и ти предлагам в брой, милион и половина долара! Хайде да видим, как ще откажеш на това предложение?
Без изобщо да мисли, Павел вдигна рамене:
- Колата не се продава!
Небръснатият сложи очилата, запали нова цигара и се обърна към хората си:
- Къде се учат такива глупави студенти, бе? Ти му изсипваш цяло богатство в ръцете, а той се опъва!
Приближи до Павел и заплашително изръмжа:
- Че ти само докато мигнеш, ще останеш без кола, бе пикльо! Нищо чудно, да останеш и без глава! Ти просто не си за тази кола, не разбираш ли? Не можеш нито да я опазиш, нито да я притежаваш, просто ей така!
- Както виждате - мога! Хайде, всичко добро! Беше ми интересно, защото досега съм виждал такива като вас, само по филмите!
Павел се качи в „Мазератито”, натисна стартера и мотора зарева. Мъжете с черни очила започнаха да го снимат с мобилните си телефони. Той им махна с ръка и превъртя гуми на тръгване. Завистта, изписана по лицата им, май струваше повече от милион долара! Натисна газта до край. Знаеше, че много хора бяха способни да откраднат колата или да платят много пари за нея. Разбираше, че бандитите едва ли ще се примирят, с отказа му да я продаде. Можеше да си навлече куп неприятности, но междувременно щеше да изтрива високомерните усмивки на всеки, преуспял с далавери „бизнесмен” или мутра на пътя. Беше млад, свободен и колата му приличаше! Тя просто бе създадена за него, точно защото не би я разменил за една торба пари. Спомни си завистливите лица на мъжете в черно, с черни очила, черни лимузини, черни души и се засмя. Та те дори не подозираха, колко са бедни, независимо от парите, които притежаваха.
Докато летеше по магистралата, забеляза далеч пред себе си зелен, подрусващ се „Трабант”. Намали и след като го размина, забави още, като даде десен мигач. Дълго време „Трабантът” се влачи след него, докато накрая се реши да го изпревари. Шофираше пенсионер, с избеляло бомбе на главата. Старецът бе стиснал кормилото с две ръце, леко изгърбен от напрежение и не смееше да погледне встрани. Павел го гледаше с добродушна усмивка и нещо в гърдите му пригласяше на мощния накъсан звук от двигателя на „Мазератито”. Да притежаваш най-бързата кола на пътя и да оставиш да те подмине пенсионер с „Трабант” бе по-голямо удоволствие от всички победени „Мерцедеси” и мутрите в тях. Имаше една подробност обаче - трябваше да си толкова голям, че да можеш да си го позволиш!