МИРОТВОРЦИ
Бомбардировките над Белград от Натовски бомбардировачи бяха причина семейството на Золтан да потърси убежище другаде. Взеха само най-необходимото и ето ги, пътуват с пътническия влак от Белград за Атина. Жена му Мила и синът му Милан гледат уплашено през прозореца. Жена му е бременна, чакат близнаци и това не беше най-подходящият момент да тръгнат на път, но животът им в Белград не струваше вече и пукнат грош. Когато завият сирените, когато от небето завалят бомбите с обеднен уран, разумът изчезва. Завръща се само животинският инстинкт за оцеляване. Всъщност, нямаха голям избор накъде да бягат, защото много мостове над Дунав вече бяха разрушени. Дано мостът “Гърделичка клисура” да е още здрав, та да се махнат от този ад.
Ако някой му беше казал, че в края на ХХ-ти век родният му дом в Европа, без да има обявена война, ще бъде обстрелван от последен модел самолети “стелт”, въоръжени с ракети “Томахоук”, нямаше да му повярва. Е, вече вярваше в какво ли не. Само не и в бъдещето.
Влакът намали ход и навлезе в моста. И докато тримата гледаха живописната природа, чуха тътена на бомбардировачи, последваха взривове! Тези идиоти бомбардираха влака! А те бяха в капан - нито да скочат от влака, нито да се скрият…
Золтан взе детето в скута си, обгърна Мила и тримата се сгушиха, в очакване на най-лошото.
За късмет, техният вагон излезе от моста. Вече можеха да слязат и да потърсят по-надеждно убежище.
Априлските дни бяха мразовити, ниски черни облаци с обеднен уран се носеха навред и нямаше спасение, дишаха отровите, изсипани от миротворците на НАТО.
Приюти ги овчар. И слава на бога, защото Мила започна да ражда. Беше ужасно преживяване, раждане както преди векове, както Дева Мария сред овцете, само дето сега живееха под угрозата на поредната бомбардировка. Защо? В какво се бяха провинили толкова, та 11 държави, начело с великата Америка, бяха предприели тази наказателна акция срещу мирното население? Нямаше нито кого да попита, нито кой да му отговори.
Ала когато раждането все пак приключи след 12 мъчителни часа, Золтан и Мила ги чакаше шокиращо откритие - близнаците бяха с малформации, бяха уродливи и грозни, също както смъртта, която шеташе наоколо. Кръстиха ги Рада и Лазар. Пръстите и на ръцете, и на краката им бяха слепнали, като да бяха жаби с ципести крайници, бяха разкривени, като клоните на старо изсъхнало дърво. А очите, очите им бяха страшни: гледаха широко отворени, гледаха зловещо, тръпки да те побият. И не мигаха. И как да мигат, като клепачите им бяха слепнали и Золтан, колкото и да се мъчеше да направи нещо с тях, така си останаха.
Мила нямаше достатъчно мляко, чудно, че изобщо имаше някакво мляко - при този стрес и при оскъдната храна, та затова малките изродчета не спираха да пищят пронизително. Добре, че овчарят намери някакви биберони, с които понякога хранел новородени агнета, и така успяваха да ги нахранят с мляко от овцете.
Отчаян, Золтан се скиташе из планините наоколо и му се искаше да се хвърли от някоя висока скала, та да сложи край на скапания си живот. А до неотдавна си мечтаеше да проектира фантастични сгради, да се прослави по целия свят, да си спечели възхитата и на управници, и на обикновените хора. Щеше да се дипломира след броени месеци… ако не беше абсурдната военна намеса… ако не бяха бомбардировките над мирните югославски хора…
От преминаващи отвреме-навреме бегълци научаваше, че освен Белград са бомбардирали Ниш, Прищина, Даниловград, Подгорица, Пирот, Крагуевац, че са нанесени поражения над автомобилния завод “Застава”, че са разрушени болници, училища, търговски магазини, жилищни сгради, пътища, железопътни линии и гари. Имало много жертви от мирното население, особено деца. Бомбардирана била и сградата на Националната телевизия и радио в Белград, само там били дадени десетки невинни жертви. Народът протестирал, но кой да го чуе? Докато Натовските бомбардировачи хвърляли смъртоносния си товар на белградското летище, знаменитият Горан Брегович и неговият оркестър са повдигали духа на хората с “Джурджев дан”, а Весна Змиянац пеела на белградския мост “Йорговани”.
И още нещо научи Золтан: че трябва много да внимава къде стъпва, защото земята била покрита с хиляди неизбухнали касетъчни бомби…
Значи, дори когато този ад приключеше официално, дори когато бомбардировачите се върнеха в своите воени бази, смъртта щеше да продължи да ги дебне тук, на родната земя. И под формата на касетъчни бомби, и от разпръснатия навред обеднен уран, който щял да се разпадне след 4.5 милиарда години…
Най-трагичното, обаче, за Золтан щеше да дойде от другаде: Мила така и не успя да се съвземе след тежкото раждане и тихо гаснеше. Докато се стопи в съня си. Намери я призори вкочанена, избягала от реалния свят, оставяйки го с трите им невръстни дечица.
Сега вече Золтан съвсем изперка. Няколко денонощия не се завърна в къщата на овчаря. Бродеше като луд, сам си говореше, понякога спираше и викаше нагоре, към небето, към страховитите бомбардировачи, които разрушиха всичко най-хубаво в живота му.
Така измина лятото, войната вече била спряла, когато в началото на септември Золтан се натъкна на изоставен въздушен балон с кош. Спря като треснат от мълния: ето, това е! Отдавна се питаше какво да прави и беше стигнал до извода, че за всички ще бъде най-добре, ако се самоубият. Само че тук вече възникваше проблемът: трябваше той, със собствените си ръце да убие малките невинни създания, а чак накрая да сложи край на своя безсмислен живот. Този балон, обаче, му предоставяше възможност да направи всичко по един интересен и за тях начин. Ако успееше да издигне балона във въздуха, ще се качат всички в коша и ветровете ще ги отвеят нанякъде - ако не се блъснат в някой връх, ще се удавят в някое море или океан.
Оказа се голям проблем докато намери къде да напълни празните газови бутилки. За всеки случай натрупа в коша храна, вода и топли завивки, та децата да не му надуват главата, ако случайно пътуването им продължи по-дълго от предвиденото.
И точно година след онази страшна нощ на бомбардировки, която стана причина за всичките му беди, той взе децата, запали горелката и скоро кошът започна да се издига нагоре. Полетяха над дърветата, над скалите, издигаха се все по-високо и летяха, летяха…
Синът му Милан, вече на четири години, и близнаците - на по една - гледаха с ококорени очички. Те, близнаците, така си се кокореха, но сега му се стори, че в безумните им погледи прочете нещо различно.
Когато се издигнаха на завидна височина, вятърът ги понесе с голяма скорост. Само че, нещо не беше според плана на Золтан. Като гледаше слънцето, летяха не на изток, а на запад. По дяволите, да става каквото ще!
Той седна на дъното на коша, обгърна децата, зави ги, за да им е топло и притвори очи…
Добре че беше взел вода и храна, защото проклетият кош летеше и нито се разбиваше, нито падаше.
След няколко дневното бодърстване очевидно е заспал или припаднал, а когато се свести и надникна забеляза, че летят все по-ниско, а долу е град, голям непознат град. Децата седяха притихнали, с подивели още повече очи. Дали не му се привиждаха тези небостъргачи… това голямо бяло здание, което сякаш познава отнякъде… не може да бъде, та това не е ли Белият дом?…
Не успя да си отговори, защото кошът допря земята на поляната пред голямата бяла сграда и Золтан протегна ръка на Милан. Тогава чу виковете, забеляза тичащите към него въоръжени мъже. И почувства болката от куршума, който разкъса сърцето му.
Все пак, преди да издъхне, злорадо си помисли, че сега милосърдната Америка ще се погрижи за горкичките му сирачета…
