Анита Коларова

Сякаш пъпът ни е хвърлен в Трявна. Открихме я като имане*, закопано  в темела на къща-столетница. Един вихър ни завя от Русе и довя в селата около нея - Тодореци, Кумани, Войниците, Кметовци, Торбалъжите, Царева ливада, Скорците, Дупините, Боженци, населени едно време с кумани, а по-късно и с избягали от турците боляри.

В неправилния триъгълник Трявна, Габрово, Дряново - чист въздух, природа и валчести камъни. Сини сливи, ароматни джанки, диви череши и ябълки и, то се знае, казани за ракия. Каква тръпка! - да се запишеш за казана при  бай Сандьо и поне месец да вардиш ред, че нетърпеливите пререждат, да не спиш от вълнение предната нощ, припалвайки цигара от цигара, и да станеш по тъмно като караконджул, да домъкнеш  дърва за огъня, да пренесеш бидона, препълнен със сливи или прости джанки, да ги изсипеш с мълчаливо заклинание в алчната паст, да запечаташ капака с тесто - да не излетят божествените пари, да намажеш с мед долната му част за мекота и пивкост, да запалиш огъня и да чакаш с някой стогодишен старец, приседнал на сладка раздумка, първата струйка, прецедена през финото кенарено парче плат, тъкано от прабаба ти Калина, която едно време е бягала от турците в с. Беброво в Еленския балкан. Да си горд, ако ракията потече силна, което ще рече, че си юнак и половина, щом пиеш ти „такава ракия”, както го е рекъл дядо Либен в „Българи от старо време”.

 Пък после започва едно гасене на огъня, едно метене наоколо, едно миене на казана за следващия мераклия.

Не че ракия не се вари навсякъде, но това може да се преживее само в Балкана, в тъмни зори…

Че на другия ден като седнат балканджиите, няма ставане, докато не го докарат до песен. Години наред лятото събираше двама-трима русенски артисти на запой. Въртяха се около къщата на Иван Кондов в Кумани, а като умря, синът му, шеф на русенската телевизия, пое щафетата, но покривът прокапа и взе че продаде къщата.

На 31 октомври 2013 слънцето е решило да запали огън от окапалите листа и, като стар ревнивец, да си го „върне тъпкано” на невярната есен, защото й има зъб, че все закъснява. Прежуря злобно за радост на циганите. Хвърляме дрехи - същи змии, които се изсулват от кожите си. Реката е избягала от жажда в барите. Оголеното й дъно /ни риба, ни жаба/ лъщи под Сводестия мост на Димо Сергюв. Закачаме се и му измисляме още имена: Каменния Гърбушко, Кобилицата на Мара Белчева… Има и други мостове градецът, но художниците все него рисуват, поетите него възпяват, чужденците все тук се снимат, ние все тука висим. Реката е жадна, с подуто небце и сухо гърло. Но я ела покрай Тревненска река в някоя дъждовна пролет. Преди десетина години тук, на площада, пред Славейковото училище, одрало, ще речеш, кожата на някой манастир, до Часовниковата кула /„Направи се тревненски сахат” - писа за нея летописецът поп Йовчо/, до дюкянчетата и работилничките реката преля от порой - затътриха се напращели свлачища , срутиха се стени и подпори, удавиха се животни. Сащисани, хората плакаха и цял месец сушиха дюшеци, завивки, възглавници, праха и чистиха мухъл.

Общината, потънала по тревненски от главата до петите в петунии, спи. Ни влиза някой, ни излиза. Дюкяните отворени, но де купувачи? Зарзаватът спаружен пък цената му от деня, в който е бран. Ресторантите с раззинати усти, ама ги няма летните курортисти. През лятото русенци едва се разминават със софиянци и… европейци. Част от русенците, едновремешни „богаташи”, имат къщи с градинки на пъпа на Трявна, други са си купили по  времето на гюргевските обгазявания с хлор по някоя  200-годишна съборетина в околните села и са я постегнали „на  фантазия”. Галерия „Казаков”**, с табелката, че в къщата е живял  поп Йовчо, е хлопнала кепенци.

Без хора градчето бере душа. Две малки художнички седят на плочника и рисуват кулата на фона на ясносиньото небе с плуващи памучни облачета. Мързеливи ученици- екскурзианти седят на напечените плочи срещу училището. За кой ли път класната се появява в рамката на вратата му и нервозно пита: „Идвате ли?”. С нея са само пет-шест младежи /„натегачите”/, които ще влязат да разгледат училището. Носят си бележници, да записват. Останалите отговарят вкупом едно „Не-е-е”. Не може да ги задължи госпожата. Не е виновна и цената на билетчето. Винаги има два вида екскурзианти - едните скътват  видяното в  гънките на сърдечната памет, а другите зяпат, плюят, пускат в ход лакти уж на майтап, ближат захарни петлета или сладолед и люлеят скуката си в натежали за сън очи. Не са имали късмет да дойдат в понеделник. Всеки понеделник в „новата” част на Трявна- панаир, голяма дунанма. Тревненският „Дисни”. Времето, което оправдава модерния лаф: „Забавлявам се!”

Сега Улицата на майсторите е безлюдна. Продават се от сребърни бижута, икони, /в Трявна има музей на иконата/, дърворезби, черги, локум, всякакви сувенири, картини с изгледи от Трявна. А! Ето новата придобивка - близо да къщата на Петко и Пенчо Славейкови - „Чешма на влюбените” - кръстили са я тъй общинарите да напомня за Гергана, ама нещо не й достига, неистинска е. Не е като харманлийската, в която зидарите вградили сянката на влюбената в  Никола девойка. „Гергана вода налива, бели си крака измива. Везир под чадър седеше…”

Суха есен е, време за ремонт. Даскаловата къща - в ремонт. Музеят на Славейковци - в ремонт. С финансовата помощ на Европейския фонд. На покрива стърчат, като рога на охлюв, двама работници, подреждат плочите - да не капе. Дано парите не „излетят” с „друго перо” и пак ръжда да протече върху „Кървава песен”! Как ли ще ги подредят, без „да си оставят ръцете”? Това е стар, изчезнал  занаят. Няма ги вече и големите майстори резбари с техните облози кой ще изреже най-красиво слънце за потона, истинските иконописци и зидари. Няма ги и дервенджиите по пътищата, но пък нали, като си нямаме държава, ни „вардят” патрулите на Боян Расате. Модерният занаят е ресторантьор или мениджър в Къща за гости. Всяка трета къща е Къща за гости. Персонал - собственикът.

С малко фантазия виж: достолепно минава „старият” Петко Славейков. Приключил уроците, върви към къщи. Там го чака и вдига пара агнешка курбан-чорба. Кулинар е поетът, цяла книга с рецепти на български, турски и гръцки манджи е написал. Хората по пейките стават прави пред даскала. В едната ръка държи  книга, в другата - бастун и крадешком гледа засуканите булки. Тъкмо видението изчезва, ей го, отде се взе, къдрокосият Пенчо. „Пенчо бре, чети, Пенчо не чете…”                                     

Сядаме на кафе. Отдолу по улицата се носят мъж  по бермуди  и младеж с раница. Чужденци. Зяпат наляво, зяпат надясно. Дали ще забележат в следващата пряка „болшевишката” недействаща вече дискотека „Красный Октябър”, напомняща по размери крайцера „Аврора”?  Как не са я съборили? Нали е на мода събарянето…

Не, спряха ококорени пред едно мизерно автомобилче, зелен „Москвич”. До него, оле-мале! - два мощни джипа. Ама те в москвича залепили очи, екзотика! Само че кой да им каже, че тия българи, които си взеха западни коли втора употреба, си взеха и беля с тях, части няма, това изгнило, онова взело-дало, а видът лъже ли, лъже… Гледаха, гледаха, пък отминаха, видяха ресторантчето,  кръгом и след малко идат с две дами - едната - лоена топка, другата - шлеп. Запотени, изморени, хоп на плетените столове. Халбите долитат като разпенени жерави… Ех, че е хубава българската бира! И тревненските мезета!

Намираме сянка във вкопания храм „Св.Архангел Михаил”, строен в чест на победата на Асен и Петър срещу император Исак II. Заради строежа тревненки някога се отказали, по заповед на турците, да носят на главите си „сокай”***.

В центъра, на почетно място в градската градина - нов паметник. На Петко Рачов. Седи, естествено, с гръб към съда. Но защо ли не гледа към училището насреща, а погледът му е забит като пирон в съседната сграда? Сигурно е сърдит на днешните ученици, които не разбират нито стихотворението му „Народен”, нито поемата „Изворът на Белоногата”. Най-вече нея. Но пък „Песен на паричката ми” отлично разбират!

—————————–

*имане - зная хора, които още търсят имане в къщата си, защото има легенда, че в Кумани през Средновековието е заровено такова, както и в други къщи наоколо.

**Димитър Казаков-Нерон - първият български художник с картини в Лувър

***сокай -  женско украшение, диадема