Панко Анчев                                

1.  Националният свят

Светът е един и едно е човечеството, но много са национални светове, всеки от които притежава толкова отличия от останалите, че се обособява като различен, единствен и неповторим. Общата основа, върху която нациите формират себе си и отличителните си качества, поражда две главни тенденции в историческото им съществуване: от една страна, непрекъснат стремеж към единение и изравняване, а от друга - несекваща упоритост за отграничаване и демонстрация на своеобразието. Тези две тенденции са в постоянно противоборство, като в определен момент надделява едната, а в следващия - другата. В общи линии и в нормални условия между тях се запазва някакво равновесие, което е гаранция за съществуването и неприкосновеността на националния свят. Нарушаването на равновесието в която и да било страна води до радикални изменения и до уронване целостта на националния свят и до превръщането му или в някаква оградена с „китайска стена” неприкосновена цялост, или до разтварянето и обезличаването му в глобалната еднаквост.

Какво е национален свят, какво съдържа и как съществува?

Не е възможно, пък и едва ли има смисъл, да се даде изчерпателна дефиниция на понятието „национален свят”. Не бих искал да ограничавам значението в някакви строги рамки; по-скоро го отнасям до всичко материално и нематериално в историческото съществуване и актуалното състояние на нацията. „Всичко материално и нематериално” е традиционният и съвременен бит и качеството на живота в него, традициите в културата и изкуствата, обществено-икономическите и политическите отношения, държавата и устройството й, езикът, начинът на мислене и формирането на обществените идеи, съзнанието за себе си и другите ( националното съзнание). Нацията е като човека: тя има тяло и душа, разум, чувства. Нацията живее разумно, т. е. съзнателно, а не само инстинктивно; с разума, а не само чрез психиката.

Националният свят е „разположен” в родината. Родината обединява хората в нация; родината е духовната и материалната основа на „родството”, т.е. на съзнанието за общност и духовно единство и сходство на народа. Руският философ от ХХ век Иван Илин казва: „Родината е велико лоно, обединяващо всички свои синове по такъв начин, че всяка душа е съединена с нея с жива връзка; и тази връзка се запазва дори и тогава, когато по някаква причина не я култивират, пренебрегват я и съвсем не мислят за нея”(Иван Ильин „Пути духовного обновления”, М., 2011, стр. 187). Дори и да иска, човек не е в състояние да разкъса тази връзка, да се освободи от нея и „да се лиши действително от духа на родината”. Благодарение на този дух се преодоляват напълно различията от всякакъв тип - дори и тогава, когато те са толкова остри и непреодолими, че предизвикват гражданска война или революция; дори и тогава, когато се води братоубийствена война и се пролива братска кръв. Социалните различия често надделяват над националното единство, но в крайна сметка се стопяват и подчиняват под  властта на нацията. Властта на нацията е центростремителната сила, която непременно усмирява противоборствата и социалните конфликти или поне забавя активността им и възпира  разрушаващата им дейност.

Родината не е идентична с държавата и не е територия, макар обикновено да се олицетворява от държавата и територията, върху която тя е разположена. Родината е нещо повече от територия. Но ние обичаме и територията, и земята си, и ги браним, ако някой дръзне да ги завоюва и отнеме, тъй като принадлежат на нацията, нейна собственост са; те са националният дом, бащиното огнище и майчината люлка („бащино огнище” и „майчина люлка” отдавна са станали само метафори на семейството, в което силата и закрилата са на бащата, а грижата и нежността - на майката). Ние имаме такова отношение към националната територия, след като преди това сме осъзнали и възприели напълно целия комплекс смисъл и значения на понятието „родина”. Едва тогава всичко, което принадлежи на родината, е свято и ненакърнимо. И сме длъжни да го отстояваме до последния си дъх. Бог дава местата, върху които да живеят народите, и да изпълват със святост родината. Изгубването на територията е най-голямото нещастие за един народ!

Не самата родина, а чувството и съзнанието за нея, стои в началото на „националния свят”. В традиционното българско съзнание (а и в славянското изобщо) родината се олицетворява с майката. Родината е тази, която те ражда духовно и национално и която те е обвързала с кръвни и духовни връзки с всички люде, възприемащи я за своя майка. Връзките са невидими, ала здрави и ненарушими. И в тях е магията. Не е задължително постоянно да мислиш за тях, нито с поведението си да доказваш привързаността си към родината; любовта и привързаността се проявява по най-разнообразни начини.

В Светото Евангелие по св. ап. Евангелист Матей  (1:1-17) е показана линията на родствения произход на Господа Иисуса Христа. Това е направено не случайно и има важната цел да проследи как се въплъщава родствената връзка на Бога в плът, а по подобен начин (защото Бог се е въплътил като човек) и на всеки отделен човек. Всяко „коляно” е една родина, върху което се наслагват естествените продължения и се образува цялата система на родината на човека, създаден от Господа по Негов образ и подобие. Ние може и да не познаваме рационално и информационно „своя род”, но носим в себе си цялата негова историята - колкото и дълга да е тя. А тя е дълга, защото е преплетена с множество други истории и е разтворена в историята на народа. Знанието за нея се дава в необяснимата привързаност към роднини и близки, към баща и майка, сестри и братя, сродници. Паметта е памет на кръвта; тя се съдържа в генетичния код на човека.

Аз не говоря за памет за исторически факти, имена, събития, каквато е паметта на историята. Става дума за това да помниш, т. е. да осъзнаваш, че преди тебе е имало хора, от които си се родил и чийто наследник си. И че както тези хора преди тебе, така и около тебе, с които си в пряко родство, принадлежите неразривно към една общност; че си свързан с тях чрез кръвта и паметта. Това е някаква необяснима механика на поведение, физически прилики и сходства, общност на бита и нравите, доброволно спазване на едни и същи правила и норми в организирането на този бит и политическата власт, признаване и съблюдаване на еднакви традиции. И, разбира се, принадлежност към една и съща култура и изразяване чрез един общ за всички език.

Родината е едновременно съзнание за общност и за различност. Общност с тези, които са като тебе, и различност от тези, които не са като тебе и не ти приличат. Човек носи в себе си диалектиката на това „сходство - различие”. То поражда противоречие, когато се наруши тежестта на единия от двата полюса. Диалектическото единство е в равновесието между тях. Тогава е възможно, понеже се осъзнава като необходимо, да се преодоляват различията и се поддържа симфонията на народите и техните култури. Различието не е причина за вражда. Както родовото, така и националното чувство и съзнание не бива да бъдат причина за затваряне в себе си и страх от общуване с различния.

Родът, народът, нацията са единение на множество различни хора; всеки човек в тях е личност със своите особености. Те не са механичен сбор, а симфония. Тази именно симфония образува новата реалност, чиито измерения са както духовни,  така и материални. Тя е изтъкана от видимите и невидимите нишки, свързващи ги в политическата система, наречена „държава”. Цитираният по-горе руски философ Иван Илин определя държавата по следния начин: „Държавата в нейната духовна същност е не нещо друго, а родина, оформена и обединена от публичното право, или още: множество хора, свързани в общността на духовната съдба и заживели в единство върху почвата на духовната култура и правосъзнание“. (цит. съч., стр. 228, курсивът е на автора) И допълва: „Държавата съвсем не е „система на външен ред”, осъществяван чрез външни постъпки на хора”. Т. е. тя не бива да се свежда до функцията й да подчинява хората, като ги задължава да постъпват според установените вече от нея правила и закони. Функцията й не се изчерпва с опазването на реда чрез заплаха за репресия и репресия над тези, който го нарушават; тя не е само гаранция за реда и за съблюдаване правата на нейните поданици, а нещо много повече. И това „повече” е в нейния духовен смисъл. „В крайна сметка държавата се създава вътрешно, душевно и духовно; държавният живот само се отразява във външните постъпки на хората, а се осъществява и протича в душите им; нейно средство и орган е човешкото правосъзнание.”(цит. съч., стр. 229, курсивът е на автора) Институциите на държавата и хората, които ги управляват и поставят в действие, са само видимите физически изпълнители на това „вътрешно, душевно и духовно”, за което говори големият руски мислител Иван Илин.

И науката, и обикновените хора най-често идентифицират държавата и нацията с техните първи управляващи лица и с институциите, които те оглавяват. Това е оправдано, ако се прави за удобство. Но е станало лоша практика, която скрива реалния смисъл на понятията, свеждайки ги до външните им проявления и действия. Защото държавниците, макар да действат от името на държавата и нацията, не са техни истински изразители. Самата държава като политическа организация (особено в модерната епоха) често функционира като оръдие на капитала, а не като „вътрешно, душевно и духовно” действие, не като тяхно въплъщение и политическо средство за осъществяване. Но дори и тогава, когато държавниците вървят срещу тях, можем да открием в цялостното „поведение на държавата” това именно „вътрешно, душевно и духовно”. Важното е да не се доверяваме прекалено на видимото, а да търсим винаги същността. Към това призовава и определението на Иван Илин за държавата.

Родината и държавата са началата, из които излизат духовни връзки между хората с еднакъв произход, език, история. Тези начала раждат новата реалност, основана на материалната, за да я легитимират и мотивират, да й дават енергия, опит и разум. Новата реалност аз наричам „национален свят“. Националният свят може да бъде видян в материалните си проявления и измерения. Той се разполага вътре в държавата (т. е. върху територията, очертана от държавните граници, доколкото родината е нещо повече от държавата) и навсякъде където живеят представители на нацията. Националният свят е във физическия облик на хората, в архитектурата на домовете им, в начина на формиране и функциониране на населените им места и в общественото и държавното устройство, в езика и говора им, в жестовете и поведението им, в материалните битови и културни паметници. Но и в традициите, историята, фолклора, в културата и изкуствата.

Руският литературовед и философ от български произход Георгий Д. Гачев говори за „национални образи на света”. В неговите изследвания акцентът е върху това как различните народи и нации, съобразно особеностите, с които са надарени, виждат, представят и изразяват света. Според него светът е един за всички, но всички по свой начин го възприемат и описват. Народите се формират в различни природни, икономически и политически условия, преживяват различни събития, понасят различни исторически преображения. Те създават у тях устойчиви и променливи качества, чрез които са приспособяват към отреденото им пространство в променящото се исторически време. Тези качества са видими в езика (на лексикално и синтактично равнище) и културата на народа, в начините на мислене и формулиране на представите за света, в механизмите за създаване на образа на света, в реакциите на различните дразнения и предизвикателства. Георгий Д. Гачев създаде истинска енциклопедия на националните образи на света и този негов принос все повече ще се изучава и признава.

Аз мисля, че народите не само създават свои образи на света, но и създават свои национални светове, които са „национални образи на света”, материални и идеални реалности, живеещи самостоятелно и по свои правила и закони. Образът на този свят са литературата и изкуствата. Литературата и изкуствата го показват винаги в движение, в развитие и постоянно изменение. Може да се каже, че той е най-вече в тях. За да го открием обаче, е необходимо да четем литературата именно като образ на националния свят, но и като негов продукт и най-достоверен свидетел на преображенията му. 

2. Националната литература и нейната история

Националната литература е изразителката на нацията и националния свят, тяхно естетическо самопознание. Като такава тя е много повече от съвкупността от писателите и произведенията им. Литературата е йерархически подредена система от естетически стойности и създаващите ги субекти. Тази система се самоизгражда и самоорганизира; тя не допуска в себе си всекиго и сама подрежда по важност и значимост авторите и творбите. Външните намеси и посегателства с цел да й се наложат стойности, които тя не признава, могат само временно и привидно да я задължат да се съобрази с тях и да пренареди стойностите си. Те обаче също стават част от нея, понеже свидетелстват за условията, в които се е развивала и за усилията, които е била принуждавана да прави, за да се самосъхрани.

Тази сложна система от естетически стойности се създава и съществува в условия и форми на общественото битие, става достъпна или се отчуждава от читателите си, влияе по-силно или по-слабо върху обществения живот и съзнанието на хората. За да съществува, тя има нужда от инструменти за собствената си организация, както и за да бъде достояние на нацията и обществото и чрез които нейните създатели се изявяват и устройват своя бит и литературното си битие. Такива инструменти са издателствата, литературните издания, периодиката, литературните обединения, дискусиите. Те като че ли са извън „естетиката”, понеже са прекалено материални, битови, профанни, но без тях не е възможно творчеството и физическото оцеляване на писателите. Това аз наричам литературен живот.

Литературният живот е, така да се каже, обиталището на литературния процес.

Понятието „литературен процес” е възлово в теорията и историята на литературата. То включва в себе си цялата съвкупност от факти и явления, трасиращи пътя на литературно-историческото развитие; то е тяхното „подреждане”, систематизиране и поставяне под  някаква форма на взаимозависимост, последователност, самозараждане и саморазвитие. Литературата живее не в хаос, а в подреденост, дължаща се на властта на специфични закони, на закономерности в съществуването и развитието й. В литературния процес литературата е комплекс от идеи, естетически принципи, начини на изображения, жанрове, стилове, образи, естетическото съзнание и т. н. Това е нейната „идеална страна”. И когато говорим за литература и изследваме характеристиките и особеностите й, трябва да държим сметка най-вече на „идеалната й страна”.

Националната литература се създава на националния език; не е възможно тя да се създава на различни езици. Езикът е нейната основа и съсъд. Не националността на писателя, а езикът му определя на чия нация принадлежи той и творбите му. Дори и националното му съзнание не може да го направи национален писател на нацията, към която принадлежи.  

Когато разглеждаме националната литература като изразителка на националното съзнание, съсредоточаваме вниманието си не върху темите и сюжетите, които тя разработва, а върху идеите, с които е изпълнена. Това изисква особено четене, при което се откриват идейните двигатели на обществените процеси. Литературата е свързана с тях не чрез събитията в историята, а като въплъщава в себе си тези идеи и показва как под тяхното въздействие се променя човекът. Не всичко в нацията и обществото е видимо, защото не всичко протича на повърхността. Често най-важните неща са скрити и не се забелязват с просто око. Те дори могат и да не бъдат фиксирани в документите и да не се уловени от науките за обществото. Литературата обаче ги е забелязала и непременно ги е изразила в типологията на героите си, в начина на изображение, в особеностите на жанровете и проблематиката, която в момента доминиращо разработва. Такова четене е трудно, тъй като в нацията и обществото едновременно протичат различни тенденции, принадлежащи на различни времеви равнища на развитието и е необходимо специално внимание, особен поглед, добре „тренирани очи”. Само с такива очи ще се забележат и изведат на преден план в анализа и обобщенията, които литературата по свой начин е показала и изразила.

В книгата ми „Философия на литературната история” (2004) формулирах тезата за четирите такта в протичането на обществения цикъл: колективистично общество - период на разпад - индивидуалистично общество - междинно време. След междинното време цикълът се затваря и настъпва отново колективистичният тип общество. На всеки такт от този цикъл съответства определен тип герой, поведение на нацията и  обществото, основни проблеми, характерни начини на говорене, особености в начина на мислене. Съответства, разбира се, и типична за такта литература. Същественото за състоянието на националното общество са не големите събития, не политическите противопоставяния и конфликти, не дворцовите преврати и дори не войните, в които то участва, не революциите и въстанията, а мястото му в четиритактовия цикъл. Това място обяснява причините за тези събития и явления.

Много е важно в какъв точно такт протича едно събитие. Не е все едно дали, примерно, революцията се осъществява в колективистично или в индивидуалистично общество. В зависимост от това място можем да проникнем както в родилите я причини, така и в целите, които си е поставила и резултатите, които е постигнала. Не са редки случаите, когато съвременниците се оплакват, че националното общество е в дълбока и неразрешима криза, предизвикваща дори бунт, въстание или гражданска война, а се оказва, че точно в това време се натрупва огромна съзидателна енергия. Конфликтът тогава е заради избора на посоката, в която нацията да се развива и начините на използване на тази съзидателна енергия, а не зарази икономически затруднения, политическа нестабилност и слаба икономика. Националната литература разчита знаците на времето и ни предоставя заключения, по които можем да съдим за главното и най-важното. Примерът с края на 10-те години на ХХ век и десетилетието след тях, когато назряват и избухват най-острите социално-политически сблъсъци и въоръжени въстания (Владайското и Септемврийското), както и брутален държавен преврат, след който властта налага терор спрямо опонентите си, е показателен. Анализът на литературата и на нейното свидетелство за епохата показва, че националното ни общество излиза от икономическата и политическата криза и започва видим процес на консолидация и движение към колективистичен тип общество. Проблемът сега е в избора на пътя, по който да се върви. Път на ляво или на дясно. Гражданската война разрешава този спор в полза на „дясното”. Това изразява и т. нар. „септемврийска поезия” и най-вече творчеството от онова време на Никола Фурнаджиев.

Другият значим пример в потвърждение на моята теза е времето на 60-те години от миналия век, когато националното общество вече е преживяло колективистичния си такт и е навлязъл в периода на разпад. Разпадът поражда освобождаването на огромна социална и национална енергия, която няма къде да се приложи ефективно, личността е поставена  пред изпитания и вече не е в състояние да разрешава изникналите пред нея проблеми. Самата тя се разпада. Обземат я все повече недоверие, съмнение, отчаяние дори. Литературата изразява тези тенденции. Усеща се отслабването на колективистичните тенденции; все повече герои са обзети от съмнения и тревоги, които не могат да разрешат; все по-безрезултатен и лишен от ентусиазъм и чувство за удовлетвореност е трудът; все повече (особено младите герои) не желаят да работят за общото благо, а мислят за собствената си реализация, която е трудна. В същото време самите писатели чрез житейското си поведение и в публичните си изяви подкрепят убедено системата и властта, говорят за успехи и широки перспективи. Но творчеството им изразява друга реалност. Днешните литературни историци обаче не са в състояние да ги обяснят и ги приписват на някаква политическа съпротива и отрицание на господстващата тогава идеология и политическа практика.

Историята на литературата би могла да се разглежда и като история на смяната на стиловете и жанровете. Такава история ще ни покаже как се променя начинът на художественото изображение, разбирането на за писател и литература, типологията на жанровете и литературните герои. Тя ще отговори на въпроса „как се развива литературата”, но ще подмине другия по-важен въпрос: защо се развива по този начин. Важно е и е много необходимо да се знае как се развива литературата, така да се каже, сама за себе си, как се  променят средствата, с които борави, и всичко онова, което съставя нейния вътрешен свят. Но тези й особености трябва да се разглеждат съдържателно, широко и в съответствие с предназначението й и във връзка с нейното социално служение. Литературата не служи сама на себе си; тя е обществена функция и принадлежи на нацията, изразява я и съхранява националното съзнание.

Неточно и дори погрешно е разбирането на литературата като „отражение” (макар и не механично, а творческо, естетическо) на действителността. От него произтичат и идеологическите изисквания към нея и писателите, предявявани в радикализирани времена, когато назрява социално-политическа революция. Да, в литературата, както във всяко изкуство, може да се види картината на действителността. В тази картина са и хората, вещите, предметите, природата, обществените движения, историческите събития, ежедневието и битът. Но в нея и зад нея трябва да се открие същността. Необходимо е да се види смисълът на всичко това, а да не се остава до констатацията. Затвореното четене е недостатъчно, за да се открие смисълът на литературата. Литературата е функция на обществото и нацията, а не е игра на въображението, лична изява, самоцелно занимание. Проблемът обаче е как се осъществява социална й функция и се въплъщава националната й същност.

Кое важното в живота на нацията и в какво се изразява същността на историята на литературата? 

Важно е как и защо нацията се променя, какво променя и какво запазва, какъв тип общество доминира във всеки определен исторически момент и какво дава или отнема това на личността. Важни са, разбира се, големите събития в нейната история, но те са само външните знаци на промените. Тяхното значение трябва да се търси според дълбоките причини, които са ги предизвикали и последиците, които са донесли за смисъла на самата нация и на отделните й членове. Литературата свидетелства какво доминира в момента: дали страх и неувереност или градивна сила и желание за съграждани; дали любов и мир или отчаяние и разруха. Тя обяснява жестовете на основните исторически фигури, прониква в душевността им и автентично свързва живота им с обществената реалност. Всяко време и всеки  тип общество функционира по специфични правила; тези правила формират определен тип личност, който трудно ще се срещне в друго време и в друг тип общество. Националният свят се проявява и въплъщава не толкова в събития, колкото в отношение към моралните категории, властта, взаимоотношенията между хората, любовта и омразата, страха и героизма. Тези проявления трябва да търсим в литературата, защото в свидетелството за тях и в начина на пресътворяването им образи и персонажи е истината за времето и неговата литература.

Ако четем по този начин литературата и нейната история, ще открием истинската история на националния свят, ще осъзнаем неговата сложност, вътрешна противоречивост и единство, законите, по които се движи историята и се възприема от човека. Ние изучаваме историята на литературата, а и изобщо историята на нацията, за да откриваме смисъла и същността на живота и на нашето място в него…