Димитър Златев

Така поетът Кръстьо Кръстев от Димитровград алегорично представя своето битие. Но това не е самооплакване, защото има своите опорни точки: Чест и Любов; защото има на перваза си „къшей хляб и зюмбюл” и вярата, че един ден ситите и преялите ще потропат на вратата му с думите: „Моля, дайте свещица и китка зюмбюли”. - Нали още в евангелието е казано, че не само с хляб се живее!
„Стон след стон, стих след стих” се изкачва той по стъпалата на своята житейска и поетична Голгота. Тези стъпала са десетте му стихосбирки, излезли между 1976 и 2013г.; най-горното стъпало е наречено „Ехо от любов”.
На това стъпало той прави своята равносметка - какво е спечелил, какво е загубил, на какво остава верен. Той никога не е бил сред фанфарните поети, приемал е като Божа орисия трудните делници и пестения хляб, оставайки гордо примирен. Напълно уместна е аналогията му с древния мъдрец Сократ: „Допил на горест бучиниша / от чашата на философ, / две думи само ще напиша./ А те са: Болка и Любов! / С главна буква!/
Те откройват двете основни теми в стихосбирката. В личните му болки се преплитат и народните, които са резултат на унизителното безвремие и безразличието на силните на деня към народния хал. На някои места с афористичната синтезираност на словото и запомнящата се метафоричност е внушена истината за живота на „унизените и оскърбените” - вик за пощада и копнеж за надежда:

Не виждате ли върволицата,
та тя за час не е поспряла.
Народецът върви под жицата
и търси лястовица бяла.

В стиховете на Кръстьо Кръстев няма публично заклеймяване, сатирично жигосване. Интонациите са лирично омекотени, но пропити от народното страдание; внушават, че над всичко остава човешката чест, за да превърне народът отново в НАРОД. /стихотворението “Какво”/ Това не е молба, а повеля към народа, който е склонен да се самоокайва.
Както жалон по пътя към възраждането поетът сочи труда и любовта към земята -кърмилница: „Виждал ли е някой / селянин да проси?”. Той е от онези, които дръзват да кажат: Мечтай и бори се, народе! И му сочи алегоричен пример: „Виж, дъбът с коренища разкъсва паважа/ и възкликва: Свободен!”
Здравият тракийски корен на поета му предава равновесие и в напредналата възраст. Той вярва, че след смъртта си ще се превърне на облак и ще ръми над чернозема. От всичко най-важно е да не се отричаме от родната земя. Неговият „Стон” е предизвикан от предателското безхаберие на управляващите и техния слугински манталитет. Като заклинание прозвучават думите му:

Ще се надигнат костите сърдити
на нашите бащи и на дедите,
погинали край Ахелой и Драва:
Земята българска на чужд не се продава!

Тук се срещаме с една от характеристиките на неговия стил: лапидарен, пределно кратък и синтезиран, сякаш подготвен за изписване върху камък. Мисълта му не се дави в многословие, творбите са от една до четири строфи. Чуйте калко жал и молитвеност, преклонение и образност е събрана в стихотворението само от два стиха:

Майко, мале, милостива бреза.
И вместо точка, полагам сълза.

Стих след стих, страница след страница се натрупва изстраданата мъдрост на поета. Неслучайно сам се нарича „средзимен щъркел, от патиланства мъдър, от мъдрост ослепял”. Но напомня, че истинският поет, подобно на слепия Омир, със стиха си провижда далече.
В стихосбирката отсъстват приписваните на поетите „звънки лирически трели”. Интонациите и метафорите са укротени, на места „под сурдинка”, ала никъде не звучат като сълзлива меланхолия. Поетът запазва човешкото си достойнство, въпреки сиромашкото битие: „И болен, изпокъсан , чумав / аз българин ще бъда пак. До падението на клошаря стига само който „губи чест и свяст”. Духовна сила се изисква да заявиш на света: „Прокажен съм, но не продажен.” Нека с това запомним поета Кръстьо Кръстев , който, приближавайки се към своята 80-та годишнина, запазва младия си дух и чест.

Кръстьо Кръстев, „Ехо от любов”, Издателство „Светулка 44″, София 2013 , редактор Петър Анастасов