За библейските мотиви в „Слънчевият човек” от Владимир Луков

Красимира Василева

„Слънчевият човек” е разказ от книгата „Мястото, откъдето започва безкраят” - според мен един от най-пълно пресъздаващи светоусещането и философията на автора. Сюжетът е простичък - две деца - ратайчета се озовават в една градина, качват се на две полудиви череши, ядат и после едното получава стомашна криза. Това са героят на цялата книга Миражът и Яко, с няколко години по-голямо негово съселянче. Този сюжет обаче дава възможност на автора да разкрие живото си чувство за природата , своето усещане за Божието присъствие и разбирането си за човешките отношения. Описвайки природата, той пресъздава и усещането си за единството с нея - в случая единство на Човека, Слънцето /в поезията на автора то е образ на Бога/, Вятъра и Черешата. Това е състояние, при които преживяванията водят до прозрения за света. Радостта и блаженството от него са толкова големи, че героят с известно съжаление излиза от това единство, за да приеме присъствието на Яко. Тъй като двете деца са сами в градината, психологическият акцент пада върху техните отношения, и по-точно върху отношението на Миража към Яко. Яко налага волята си да влязат в обителта на Черния глиган и Миражът я приема, защото е по-добре да са двама приятели в страшното място.Той приема и егоистично - променливите решения на Яко коя точно череша ще бъде „неговата”. Приема ги търпеливо, много толерантно, защото вече не е сам, намерил е другар, на когото разказва за съкровеното си преживяване при срещата със Слънчевия човек от предния разказ. /Слънчевият човек е фантастичен образ, олицетворяващ Божието присъствие и Божията помощ./ Приятелското му чувство нараства до нежност, когато Яко го нарича „Мирко”, името, с което го наричат най-близките му хора. Така в тази малка авантюра на двете деца отношението на Миража към Яко еволюира - близостта помежду им го кара да види как се променя лицето на Яко, как започва да побелява и да става някак по-добро и по-светло. Той вижда душата на Яко и изпитва любов към нея. Всъщност лицето на Яко просветлява така, както дрехата на Исус, когато се изкачва на планината заедно с Петър, Яков и Йоан: „Дрехите му станаха ослепително бели, по-бели, отколкото земен човек би могъл да ги избели” /Евангелие от Марко, 16:12/. Този тънък психологизъм е причината разказът да зазвучи мистично и идеята му далеч да надхвърли рамките на сюжета.

Любовта, която се ражда у Миража, поражда и неговото състрадание и милост към Яко и желанието да му помогне, когато той започва да изпитва силни болки от изядените с костилките череши. И тогава това дете, толкова само в чуждия край, започва да вика за помощ, очаквайки да дойде Слънчевият човек. Неговата милост е същата, за която говори Иисус: „Милост искам, а не жертва”. /Евангелие от Матей 9:13/. Вместо Слънчевия човек обаче се явява дядо Бончо и помага на Яко.Дядо Бончо също е образ, натоварен с голям смисъл. Той е отговор на въпроса, който героят задава в разказа „Миражът в Торбалъжи”: “И няма ли да се яви някой видим… или невидим… да те спаси.” Неговата поява е чудо, както е чудо промяната на лицето на Яко. Той е онзи, когото Бог праща на помощ. Затова обяснява, че е разбрал за бедата по пулса на Слънцето, което пулсира с всяко живо същество. Но това става възможно, когато от дъното на душата си разбереш, че всичко е въпрос не на мислене, а на усет. Не е ли това усетът, с който Иисус подбира своите ученици и с който се явява като Спасител още преди да го повикат?!

И още един библейски мотив се явява в края на този разказ. Дядо Бончо казва: “Не, не можеш да се научиш на това, а и не ти трябва да го научаваш, защото… непоносимо е… Непоносимо е за човека да знае какво става навсякъде…” Това също е интерпретация на думите на Исус: “Имам още много да ви кажа, но сега не можете да ги понесете…” /Евангелие от Йоан 16:12/.

Всъщност и четиримата герои в този разказ са положителни. Чорбаджията на Миража дядо Стою е строг, но същевременно загрижен да опази здравето и живота на малкото пастирче. Затова толкова артистично му описва възможните опасности за него, когато е само с животните. Яко е подобният,близкият човек , този, с когото се спасяваш от самотата и когото можеш само да обичаш /въпреки че не е ясно дали Яко изпитва същите чувства към приятеля си, а и не е необходимо/. А дядо Бончо е човекът, който открива на детето една голяма истина - че Слънчевият човек е във всеки от нас.Защото всички имаме Душа и Дух, дарени ни от Бога.

На пръв прочит може би някой ще възприеме този разказ просто като един жив, пъстър и свеж, в голяма степен пасторален детски спомен, в който реалното и фантастичното се преплитат. Но тук според мен Владимир Луков най-пълно разкрива умението си чрез една малка случка да покаже своята вяра в Бога и в Човека - вяра, без която животът ни просто няма смисъл.