Красимира Василева

Когато поживеем повече и в един момент се замислим за стотиците, а може би и хилядите хора, с които пътят ни се е кръстосал, трудно ще си спомним за такива, които никога не са ни разочаровали - независимо дали става дума за роднини, приятели, колеги или просто познати… Когато се замисля за дългогодишната си работа като журналистка в русенския вестник „Дунавска правда”, мога да откроя един човек, който никога не ме е разочаровал, и това е главният редактор Цвятко Цвятков.Но реших да се върна към спомените си за него не заради моето лично отношение, а заради огромното влияние на този човек върху живота на Русе в продължение на четири десетилетия - време, когато във всеки окръжен град имаше само един вестник и в него се отразяваше всичко. А и поради това, че днес той е напълно забравен.

Запознах се с него през есента на 1974 г.Току-що бях завършила висшето си образование и ми предстоеше работа по разпределение като учителка по литература в русенско село. Един ден по телефона ми се обади непозната жена, която се представи като Мила Доротеева, редактор в отдел „Култура” на вестника, и ми съобщи, че трябва да се явя при главния редактор, защото съм поканена да работя там. Причината били моите стихотворения, които в продължение на няколко години изпращах по пощата и които бяха публикувани. Изпълнена с притеснение, намерих  редакцията и кабинета на главния редактор. Посрещна ме човек на средна възраст, усмихнат и добронамерен. Каза ми, че съставът на редакцията трябва да се подмладява и че политиката му е да се назначават талантливи млади хора. Обясних му, че имам разпределение и той отговори: “Момент. Сега ще отидем в инспектората.” Не знаех къде е този инспекторат и тръгнах с него още по-притеснена. Влязохме в кабинета на началника му и Цв. Цвятков каза: “Това момиче ще работи в редакцията.” Така въпросът беше решен само за секунда - за мое най-голямо изумление…

Всички колеги, и по-възрастни, и по-млади наричаха помежду си главния редактор „бай Цвятко”. Постепенно разбрах, че така изразяват своето уважение към него. Редакцията беше кошер, който непрестанно жужи - динамична работа във всекидневник, преплетени интереси и амбиции и същевременно голяма отговорност да не се допусне грешка в органа на ОК на БКП и ОНС. Главният редактор успяваше да балансира този организъм отвътре, а и да поддържа равновесието с партийното ръководство на града. Затова журналистите се ползваха с уважение и беше престижно да кажеш, че работиш във вестника. Но те трябваше да бъдат партийни членове. Когато партийният секретар реши да ме проучи за членство в БКП, резултатът се оказа неблагоприятен. Тогава чух първата критика към главния редактор: “Ах, този бай Цвятко! Назначава хора, без да са проучени и сега аз трябва да си бия главата с тях.” И додаде: “Заключвам ти документите в касата и повече няма да се повдига този въпрос.” Така ми стана ясно, че моето място в йерархията ще бъде най-много „редактор”. Но това с нищо не промени отношението на главния редактор към мен. Заработих в отдел „Култура” и там намерих истинското си призвание. Така изминаха години. Запомнила съм две случки, които напълно ми изясниха колко принципен и благороден човек е Цвятко Цвятков. Един ден, поради някакво недоразумение в планирането, ме изпратиха доста късно да отразя обсъждането на книгата на Леонид Брежнев „Малката земя”, което се провеждаше в Дома за българо-съветска дружба”. Влязох по средата, записах необходимото и се върнах да напиша дописката. На следващия ден обаче ми се обади сърдит глас и каза: “Абе момиче, как не те срам, сбъркала си името на книгата! На какво прилича това!? Трябва да бъдеш наказана!” Оказа се, че в бързината вместо „Малката земя” съм написала „Тази малка земя”. Това беше първата ми грешка. Като полята с вряла вода се качих при главния редактор, който веднага каза: “И на мен ми се обадиха, не се тревожи, аз съм виновен, че не съм го видял и оправил. Извинявай!” Малко са моментите в живота ми, в които съм се чувствала толкова безкрайно благодарна…

Вторият случай бе след едно нощно дежурство по брой в печатницата, може би на 23 срещу 24 май. Приключихме към 3 часа и тръгнахме да се прибираме, когато секретарят изведнъж реши, че ще е добре да минем край дома на бай Цвятко и да му оставим вестника. Аз се възпротивих, но отговорът беше, че той ще се зарадва - всички знаеха, че чете по цяла нощ и спи много малко. А на манифестацията ние трябваше да бъдем с новия брой в ръка /бай Цвятко винаги беше на трибуната/. Позвънихме на вратата, той излезе веднага, напълно буден и облечен и попита какво е станало. Тогава сякаш дяволът накара секретаря да каже: “Ами стана беля, не можахме да издадем броя.” Горкият, той мислеше, че с шегата си ще увеличи радостта на главния редактор от добре свършената работа. Но се получи нещо съвсем друго - лицето на бай Цвятко стана огненочервено, той извика „Аааа…” и затвори вратата с трясък. Ние бяхме ни живи, ни мъртви. Секретарят звънна пак, показа се само една ръка, която грабна подадения вестник и отново трясна вратата. На следващия ден нищо в поведението на главния редактор не издаде, че се е случило нещо. Но тогава си дадох сметка в какво напрежение живееше този много интелигентен и работоспособен човек. Той беше от Побит камък, Разградско, филолог по образование,и работил като директор на Разградската гимназия. Като активен борец  против фашизма и капитализма бил назначен за главен редактор на русенския вестник. Естествено, беше член на ОК на БКП, а освен това председател на Комитета за мира, на възрожденското читалище „Зора”, на клуба на есперантистите и т.н. Но в поведението му липсваше каквато и да е следа от чувство за превъзходство и надменност. Особено сърдечно беше отношението му към младите хора - не пестеше похвалите си и радостта си от успехите им. В неговата школа израснаха редица колеги, които останаха в тази професия. Тъй като специалността „Журналистика” в СУ беше нова и нямаше как в редакциите да работят хора, завършили точно нея, Съюзът на журналистите организираше специализации. Доста колеги се записаха и аз реших да попитам главния редактор дали да кандидатствам. Той каза: “Журналистиката не се учи с теория, а с практика. Ти нямаш нужда.” Зарадвах се, защото обичах работата си и не исках да се откъсвам от нея за 6 месеца.

Културният живот в Русе беше богат, отразяваше се пространно, с различни по жанр материали. Вестникът беше мястото за постоянните изяви на поети и белетристи и едва ли има русенски творец, който да не е публикувал в него. Освен това трябваше да бъде трибуна на максимален брой хора - когато правехме седмичния си план, 70 процента от материалите трябваше да бъдат на външни сътрудници. Така от време на време се включваха и автори, които  дисидентстваха. Широко скроеният бай Цвятко разчиташе на дългогодишния си авторитет и в критични мигове заставаше и зад тях. Все в името на относителната, но решително защитавана от него свобода на вестника…

И сега си спомням кабинета му, в който след години работих самата аз. Бюрото му беше заринато с материали, списания и книги, същото беше и по кушетката и фотьойлите. Интересуваше се от всичко, четеше много и беше отличен лектор. Периодично ни изнасяше беседи за международната политика и по всичко личеше, че вярва дълбоко в своя идеал. Само с най-близки е споделял, че трябва да напише спомените си и че не всичко в тях е светло… Колегите, които често се запиваха в съседния на редакцията Клуб на дейците на културата споделяха, че стаята му свети до късно, понякога цяла нощ. Обикновено той четеше на бюрото си, а краката си киснеше в леген със студена вода заради разширени вени. Имаше лодка и серкме и ходеше по Дунава за риба, само тогава почиваше.

Когато започна перестройката, колеги от вестника решиха, че трябва да растат служебно, но за това е нужно старите да си отидат. И явно е било решено да се започне с главния редактор. Един следобед, съвсем неочаквано, дойде секретарката на ОК на БКП по идеологията и съобщи, че бай Цвятко се пенсионира и се назначава друг. След десетилетия всеотдайна работа той на практика беше изгонен. На тържеството цялото внимание на колегите ми бе насочено към новия шеф - те му се подмазваха по същия начин, по който правеха това със стария. А на мен връчиха букета, който да му поднеса на изпроводяк…

Скоро след това Цвятко Цвятков почина - удавил се в реката при неизвестни обстоятелства. Не зная дали написа спомените си, но в ковчега беше подпухнал и моравочервен. Не всички от колегите го видяха и го изпратиха в последния му път…