Тодор Коларов

Шато “Кмет-палас” самовлюбено се съзерцаваше в огледалото на водоема. Жив плет в човешки бой красиво подкастрени храсти със шипове, държеше чуждото любопитство на разстояние. “Частна собственост, влизането строго забранено!” Надписът надничаше тук и там иззад храстите – гъсти, жестоко бодливи пришълци от чужбина, шиповете са сякаш заимствани от шпорите на дявола. Липсваше “Стреля се без предупреждение!”, на прозорливия нека да си му е за обица.
Беше се промъкнал по изгрев извън града с въдичарските си такъми, на риба съм, уведоми благоверната си, а тя сбърчи чело, рече ли се уикенд, Несторе, ти все ще се изнижеш нанякъде. Ами след като бялата риба кълвяла като щура? И на муха кълвяла, и на червей, пропуща ли се такава сгода! Бяла риба в “Живата вода”, парково язовирче до вчера, преди кметът да му тури ръка. Мряна също излизала, люспест шаран, и сом, разправят, се завъдил. “Частна собственост, влизането строго забранено!”. Това е положението. Три мандата кметуваше, негодникът, и от г-н Пашев израсна до Апашев. Крадеше, краде и се гласял за четвърти мандат.
Асфалтът свършваше до чертога на градоначалника. Любопитството ти, човешко е, напира отвътре да надникнеш оттатък бодлите. Оттатък звънтяха гласчета, внуците на Апашев редяха песенчица, заиграли се на английска жмичка по моравата, и тя подстригана, по тертипа йоркширска ливада:

“Край поточе ромонливо, в дъбовия лес,
Бени зърнал самодива в дъбовия лес…”

Децата възбудено крещяха от излишък на безгрижие, смехът им препускаше на воля в утрото, притулваха се зад величави секвои, а жмичкарят с вързаните очи се луташе да ги търси. Английска жмичка, йоркширска ливада, калифорнийски секвои. Земята нашенска си. Засега. По моравата пробягваха слънчеви зайчета за досада на детегледачката, лелка на възраст, отдала се на преждевременна дрямка върху плетеното градинско кресло от ракита.
Идилията нямаше с какво повече да го умилява, пък и бялата риба го чакаше, притаена в коренищата на папура в най-отдалечения, тинестия край на водоема при вливащата се там рекичка. Чер път през драките по къра тактично заобикаляше шато “Кмет-палас” откъм задния двор със стопанските постройки, скъсяваше му ходенето до неговото си място на брега. Кътчето му носеше слука, той залагаше въдицата и оставаше насаме със себе си за някой друг час.
В предиобеда властваше покой, жужаха пчели. През дните, когато домочадците на градоначалника отсъстваха, двамината му мутраци от охраната убиваха скуката си със стрелба по бутилки в задния двор. Сега се бяха запилели кой знае къде, срамежливият пукот на магнумите им, сдържан от заглушители, не се чуваше. С малко въображение можеше да си представиш такава една Аркадия, тънеща в щастие, обстановката го подсказваше. По синевата над него пъплеха пухкави облачета.
Абе, какъв ти покой, каква ти Аркадия с магнуми, дето гърмят за кеф? Помисли си го стреснат, след като осъзна как времето осакатяваше представите за добро и зло. Възникнал по чудо за едно лято, чертогът на Апашев обогати пейзажа около “Живата вода”. Без много да умува, градът му тури име шато “Кмет-палас”, пасна като на стока от фирмен бутик, продаваха го обезсмъртен върху пощенски картички с крайградски изгледи.
Градът изповядваше вроден скептицизъм, не можеше да се избави от подозрението, че чудото го сътвориха рушветите, по принципа “Ти на мене, аз на тебе”. Апашев устройваше в чертога си дискретни приеми, близки и далечни величия наминаваха да го видят, срещаше се насаме с нужни персони. За всеобщо благо, изцяло отдаден на дълга си, обичаше да го изтъква пред всеядните телекамери. В мътилката на прехода разпродаде възрожденските къщи във Вароша, на себе си повечето, от какъв сърбел иначе щеше да прикотква нужните му персони. Скобелевата къща г-н кметът си я пригоди в доходна кръчма. Да има къде да пият благодарните потомци за Бог да прости освободителя на града.
Мислите ти в уединение, въртят, сучат, пък ще те откарат до неща, за които хич и не ти се ще да си спомняш. От себе си, Несторе, никой не е избягал! По жегите през август побиваше въдици под сянката на клонеста върба, прегърбила се от старост над водоема. Макар и рядко, съседстваше с друг един на хвърлей от него кога го има, кога го няма – кълве ли, кълве ли, ще попита от любезност, а оня, темерутът му с темерут, ни селям, ни гък. Имаше ги всякакви. Въздухът се гърчеше в изнемога от зноя под слънцето, не подтикваше към разговорка. Най-добре всеки да си гледа рибата. Зарови из кошчето за кутията с червеите и за кутсуз, забравил я беше. Все на мене ли бе, мама му стара, плюна в яда си, айде сега, тръгвай, Несторе, да копаеш червеи в усойното по долищата.
Откъм дъбравата на отсрещния рид проплака чухал, проплака отдалече и приглушено някак, в жегата какво ли не му се счува на човек. Темерутът така и не помръдна, вторачен в плувката си. Безпокойството побърза да се появи и то, чухалът май търсеше кой да го чуе, в плача му се долавяше страдание. Нямаше да е Нестор, ако останеше глух до въдиците си, поколеба се, колкото да хвърли наум ези-тура, и стана. Кой друг щеше да му накопае червеи!
Дъбравата примамваше с парцаливите си сенки, с обещанието за хлад. Тръгна нагоре все по рекичката, над нея работливо прелитаха самотни водни кончета, той като че се побоя да не разпъди тишината. Навлезе през къпинаците навътре в оврага, вървя доста в двоумение дали си струваше да гони причуващи му се гласове. Ненадейно плачът го пресрещна насред шубрака и той замря на крачката си, насмалко да налети на Апашевите мутраци.
Склонността му да се тика неканен, където не го чакат, неведнъж го сблъскваше с неприятности. Двамината обработваха непознат на потайно в оврага. Бяха го обесили за ръцете върху клона на близкия дъб вместо боксова круша и яко го млатеха с мерак, с майсторлък, отбираха си от занаята, личеше им. Или подписваш, или си пътник, разясняваха му шансовете за избор, само ти се найде ербап да не сайдисваш играта, две маймуни на един клон не играят. Лицето на нещастника, който обречено проплакваше, го бяха скрили под качулка.
В зората на Апашевия триумф маймуните в играта бяха не една. Със съвместни усилия, ура-тута, те, било съмишленици, било ортаци в келепира го настаниха върху кметското кресло. За отплата градоначалникът всичките ги изтръска от клона, еднолично заприбира обществените поръчки на общината чрез подставените си фирми. Едноличен собственик на първо частно кметство, нямаше кой да му го оспори. Сдуши се с ловки момчета, градската градина в центъра им я хариза на концесия за трийсетина години, да съчетаят приятното с интереса. Момчетата се постараха, получи се лятна баварска бирария. По алеите разцъфтяха пъстри рекламни чадъри на вносно пиво, под уюта им се вихреше цялосезонен биерфест с оркестър от Тирол.
Подписал или не, нещастникът с качулката беше пътник, кървищата му заливаха тревата наоколо. И кой да се набута за свидетел? Той, Нестор, вместо да върви да си накопае червеи. Влачиш бедите подире си, отърване няма, натякваше му благоверната при лоши дни, където ти, там и те. Кога ще ти дойде акълът? Дявол знае. Мутраците на Апашев, както ходеше дума, обслужваха клиентелата си без рекламации, жива ли, мъртва ли, впоследствие изчезваше от видимия живот. Що не се радваш на рахата си с бялата риба бе, Несторе?
Под краката му изпука съчка и онези трескаво замятаха погледи из гъсталаците да го търсят. Не чака да го погнат, те със сигурност биха предпочели мъртвия свидетел.
Любопитството си имаше цена. Покрай ушите му засвистяха куршуми, разлютени от ненавист оси вжик, вжик!… злобата си, слава Богу, отнесоха в погрешно направление. Той бягаше през драките, снишил ръст. Вие ме обичате, и аз вас, изповяда се г-н кметът по Великден, прерязваше лентата на току-що съградено шадраванче под овациите на трогнатото гражданство. Любов необяснима! Тя носеше на симпатягата комисионна за всяко цветно паве на главната улица, пъстра като ориенталско чердже. Дивиденти от взаимно споделяни чувства. Той ги обича, и те него, мижат да ги лъже, игра да става. Щедро му предовериха да извади на търг излишните училища и детски заведения, а той се зае присърце със задачата, за благото на града. Мутраците му сега търчаха подир изплъзналия им се сеирджия, щураха се из драките по къра с навирени към небето магнуми.
Избавлението си трябваше да го търси някъде в джунглата с тръстиките. Наигра се и ти, Несторе, нататък няма накъде! Упреците не оправяха нещата, двамата с магнумите нямаше да мирясат, догде не го намерят. Не си падаха по публика, а той, глупакът, видя и чу премного. В обзелата го паника се остави на случая, ези-тура, в живота не всякога можеше да се избира. Бухна се до шия във водоема, папурът свойски го прикъта в шубрака, из коренищата там се спотайваха и бяла риба, и шаран, и мряна. В такъв проклет миг забравяш за истинския, предпочитания свят, радостите от живота хазартно ги бе разпилял заедно с такъмите си. На светлинни години от него увлечените в жмичката деца тичаха по стриганата морава, песничката им с мъка се добираше до тръстиките:

“Щастливия нещастник
в дъбовия лес
споходила беда.
Гламавия Бени
в дъбовия лес
изчезнал без следа…”

Сред папура се намери като в гробница. Гламавия Нестор го чакаха главоболия, нямаше да е първият изчезнал без следа. Мутраците на Апашев сновяха пощръклели по брега, ругатните им мърсяха зноя. От обичта на градоначалника току-тъй не можеш се отърва, обич до гроб, както е речено.
Над “Живата вода” тегнеше задух. Апашев имаше идеи за къра с драките, нарочил го беше за инглиш-парк “Лайв уотър”, с атракциони. Англичаните ги чакаше за по-късно – ще надойдат, ще изкупят останалия пущиняк, ще настроят вилички. Предприемчивост преди всичко, играта си струваше. Угрижен покрай улова си дъждосвирец недоволстваше от навлека в тръстиките, газеше с гняв из тинята в плиткото. Другият, Темерута, откога се пръждоса с въдиците си, а тоя, скритият, той какво? Ей го бе, подвикваха си мутраците неизвестно къде, гласовете им бързо се отдалечаваха от водоема, губеха се, йе го там, мамицата му, хваща гората, стой, боклук такъв, мъртъв си!…
У него се възвърна надеждата, случва се и да ти провърви от чуждите заблуди. Оскъдни мълнии просветваха в заплаха над шато “Кмет-палас”, небето се покри с олово. Отнякъде връхлетя вятър и заразмята тръстиките, надигаше се като че лятна буря. Да кисне във водата вместо патица за отстрел не беше изход, той се зауслушва в усилието си да предугади опасностите преди да се измъкне на брега. Сега, престраши се, така и така се впримчи в играта, а той по оврага, можеше и да им избяга на Апашевите мутраци.
Човек предполага, Господ разполага. Двамината го изненадаха при обесения на клона, не можеше да си обясни как се озова при тях. Мутраците лежаха изпружени с магнумите в ръце край жертвата си, в широко отворените им очи се четеше почуда какво, аджеба, ги бе сполетяло. Върху гърдите им аленееха разрастващи се кървави рози. Туй то, заключи поразен, гледката в оврага го стъписа, наиграха се, каквото търсило, това и намерило. Заоглежда се да потърси какво да е обяснение.
По черния път през драките с все сили бягаше Темерута, преследван от надигащата се лятна буря.